Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (32)

32

Пътуването по магистралата на юг беше продължително и горещо. При Невер имаше къса отсечка от старо шосе, което водеше до Клермон-Феран. Веднага след чертите на града отново излязоха на магистрала 75 и поеха в посока Льо Пюи. Крайната цел на пътуването им беше областта Лангедок, която все още оставаше далеч на юг. Бен се надяваше да попадне на следите на Клаус Райнфелд именно там, за да постигне някакъв напредък в издирването си.

Тъй като разполагаше само с информацията от наполовина прочетения дневник на Фулканели той все още нямаше ясна представа какво точно търси. Не му оставаше нищо друго, освен да следва неясните указания с надеждата, че в хода на този процес ще попадне на нещо по-съществено.

Робърта спеше до него, главата й леко се полюшваше. Спеше от около час — горе-долу от момента, в който той се увери, че ги следят. Синьото беемве, което се беше появило в огледалото за обратно виждане, караше след тях още от околностите на Париж.

Забеляза го за пръв път на една бензиностанция, докато пежото чакаше на малката опашка за зареждане. В него пътуваха четирима мъже, които определено бяха изнервени от стремежа си да не ги изпуснат.

Когато се върнаха на пътя, Бен предприе няколко проверяващи маневри. При всяко изпреварване беемвето правеше същото, запазвайки дистанцията помежду им. Когато намаляваше скоростта до степен, дразнеща останалите участници в движението, шофьорът на синята кола вдигаше крак от газта, без да обръща внимание на гневните клаксони. По същия начин постъпваше и когато Бен предприемаше серия от бързи задминавания. Не, съмнение нямаше.

— Защо караш толкова нервно? — сънливо попита Робърта.

— Предполагам, защото самият аз съм нервен — отвърна той, замълча за момент и добави: — Неприятно ми е да ти го кажа, но си имаме опашка. — Тя рязко се обърна, сънливостта й бързо се стопи. — Синьото беемве — уточни той.

— Мислиш ли, че отново са те?

— Ако не са, значи пътуващите в него много искат да ни спрат и да ни питат за посоката.

— Можем ли да се измъкнем?

— Зависи от усърдието им — сви рамене Бен. — Ако останат с нас, най-вероятно ще изчакат да излезем на някой второстепенен път и ще опитат нещо.

— Какво по-точно? — изгледа го тя и побърза да добави: — Всъщност не отговаряй на този въпрос, ами опитай да се измъкнеш!

— Добре, дръж се здраво!

Бен включи на по-ниска предавка и стъпи на газта. Пежото се стрелна напред, задмина някакъв тежък камион и рязко се прибра вдясно. Зад гърба им се разнесе гневен вой на клаксон. Той потърси преследвачите в огледалото за обратно виждане и видя как колата им се изнася в лявото платно, нервно примигвайки с фарове на по-бавните автомобили.

— Е, добре, както кажете — промърмори той и натисна газта до дупка, задминавайки отдясно тежкотоварен камион, който даваше мигач и излизаше в скоростната лента на магистралата.

— Хей, да се пребием ли си решил? — изкрещя Робърта, опитвайки се да надвие грохота на двигателя.

— Това ми минава през главата само когато съм трезвен.

— А трезвен ли си? — тревожно го изгледа тя, после направи гримаса. — Няма нужда да отговаряш.

Пред тях се разкри свободен участък от пътя и Бен отново натисна газта докрай. Стрелката на скоростомера прехвърли цифрата 160. Робърта се вкопчи с две ръце в седалката. Успяло да се справи с бъркотията на пътя, предизвикана от действията им, синьото беемве изскочи на чистата отсечка.

Използвайки пъргавината на малката кола, Бен шареше наляво-надясно между автомобилите, създавайки сериозни затруднения за далеч по-тежкото и неповратливо беемве, което при появата на първата отбивка се намираше на около 200 метра зад тях. Пежото се стрелна по нея, след което направи рязък завой наляво, после надясно. Но беемвето компенсираше своята неповратливост с далеч по-голямата мощност на двигателя. При наличието на добър водач зад волана пежото трудно можеше да му избяга.

Отпред се мярна табела с наименованието на някакво село и Бен рязко зави. Озоваха са на дълга права отсечка и беемвето бързо ги застигна. Един от пътниците се подаде през страничния прозорец и изстреля няколко куршума, един от които пръсна задното им стъкло.

Навлязоха в селото и се стрелнаха към централния площад. Колата поднесе, но все пак успя да избегне фонтана в средата, предизвиквайки паника у посетителите на някакво бистро, които размахаха юмруци след нея. Миг по-късно забравиха гнева си и се пръснаха като пилци пред муцуната на беемвето, която се заби в най-външните масички и чадъри.

Бен рязко нави волана и колата сви в тясната пресечка с пронизителен вой на гумите. Насреща им изскочи камион. Водачът му стреснато отби вдясно и се блъсна в паркиран до тротоара фиат, разминавайки се на милиметри с връхлитащото пежо. Фиатът подскочи и препречи пътя на беемвето, току-що изскочило от завоя. Ударът беше толкова силен, че малката кола литна във въздуха и се заби в отсрещната стена. Макар и със смачкан калник и нагънат преден капак, беемвето продължи преследването, бързо скъсявайки разстоянието помежду им.

Излязоха от селото и поеха по тесен път, извиващ се между две редици дървета. Бен зърна тясната пролука между тях и рязко нави волана. Пежото напусна асфалта и пое по неравния черен път с бясно поднасяне на колелата. Бен успя да го овладее с цената на върховни усилия, но само секунда по-късно хлътнаха в дълбок коловоз. Ударът отдолу беше толкова силен, че сърцата им се качиха в зъбите.

Беемвето продължаваше да скъсява разстоянието, задните му колела изхвърляха стена от пръст. Робърта се обърна точно навреме, за да види как тежката му предница хлътва в коловоза.

След поредния остър завой срещу пежото внезапно се появи трактор. Бен натисна спирачката, колата поднесе и силно се разтресе. С отчаяно завъртане на волана той успя да се размине с тежката машина, разби паянтовия плет и заподскача по неравната нива. В следващия миг пред очите му се появи стръмен склон, колата литна във въздуха и с трясък се удари в насрещната стена на дълбока канавка.

Двамата побързаха да изскочат навън. Беемвето тромаво се спускаше към тях по разораната нива. Станал свидетел на катастрофата, шофьорът механично натисна спирачките. Тежката кола се хлъзна на една страна, пропадна в някакъв коловоз и се преобърна сред облак прах.

Четиримата замаяни пътници изпълзяха навън. Единият от тях — дебел мъж с окървавена глава, извади пистолета си и го насочи към пежото. Прозорецът откъм мястото до шофьора се пръсна и дребните парченца се посипаха върху Робърта, докато тя търсеше прикритие.

— Робърта! — извика Бен, измъкна пистолета си от кобура и отвърна на огъня. Един от куршумите се заби странично в каросерията на беемвето, на двайсетина сантиметра от главата на дебелия. Робърта приклекна до Бен.

Трима от преследвачите побързаха да се скрият зад преобърнатата кола, а четвъртият пропълзя зад голям камък. В ръката си държеше пушка с къса цев. Изстрелът му проби покрива на пежото и Робърта извика от ужас. Бен се прицели и натисна спусъка. Три от куршумите вдигнаха прах около стрелеца, а четвъртият прониза ръката му. Той изпусна пушката и рухна зад камъка. Бен продължи да стреля, докато изпразни пълнителя. Тялото на нападателя потръпна и остана неподвижно. Бен механично бръкна в джоба си за нов пълнител и изведнъж осъзна, че всичките му амуниции са в раницата, а тя лежи на задната седалка.

Втори нападател изскочи иззад преобърната кола на преследвачите. В ръцете си държеше черен автомат „Инграм“ с дълга цев, разглобяем заглушител и гротескно голям пълнител. В следващия миг порой от куршуми забарабани по каросерията на пежото и попречи на Бен да стигне до вътрешността на купето. Другите двама нападатели излязоха иззад беемвето и предпазливо тръгнаха напред. Автоматът изстреля нов откос, куршумите разораха пръстта вляво от Бен. Лоша работа.

После инграмът внезапно млъкна и притежателят му трескаво се опита да презареди. Без да губи нито секунда, Бен се хвърли напред и издърпа раницата си от пежото. Миг по-късно щракна пълнителя, опря лакти в покрива и изстреля два куршума в гърдите на мъжа с автомата, който политна назад и вирна крака. Единият от двамата му колеги се обърна и хукна обратно към преобърната кола, а другият се отпусна на коляно и изпразни 9-милиметровия си револвер по посока на пежото.

Бен светкавично се сниши и куршумите свирнаха над главата му. Но един от тях все пак го улучи. Той бързо стабилизира стойката си и отвърна на огъня. Нападателят нададе вик на болка и рухна на земята, изпускайки пистолета.

Бен се олюля. Целият беше в кръв. Очите му се замъглиха. Пред тях изведнъж се появи небето, заобиколено от върховете на околните дървета.

Робърта го видя да пада, изкрещя „НЕ!!!“ и грабна пистолета, който се беше изплъзнал от пръстите му. Никога през живота си не беше стреляла, но браунингът се оказа лесен: просто го насочваш и натискаш спусъка. Последният стрелец надникна иззад беемвето и стреля по нея. Куршумът свирна покрай ушите й. Робърта стисна браунинга с две ръце и отвърна на огъня. Мъжът изчезна под водопад от счупени стъкла. Тя трескаво издърпа чантата си през прозореца на пежото и извика:

— Можеш ли да тичаш?

Бен простена, претърколи се по корем и бавно се надигна. Краката му бяха омекнали, коленете му се подгъваха. Екна нов изстрел, Робърта се извъртя и стреля напосоки. Куршумът улучи нападателя в бедрото, той изкрещя и падна зад колата, облян в кръв. Тя продължаваше да натиска спусъка, но браунингът мълчеше, отново останал без муниции. Раненият изпълзя иззад надупченото беемве, в ръцете му имаше двуцевка. Първият му изстрел пръсна външното огледало на пежото.

— Хайде, да тръгваме! — извика Робърта, хвана Бен за ръката и го повлече по стръмния склон, свършващ изненадващо над тесен селски път, по който бавно пъплеше натоварен със сено камион. Последните четири крачки изминаха тичешком, после Робърта скочи, без да изпуска ръката му. В продължение на една смразяваща дъха секунда двамата летяха в пространството и се стовариха в мекото сено.

Заобиколил с накуцване труповете на колегите си, мъжът с пушката се втурна след тях. Миг по-късно се изправи на ръба на урвата, от устата му излетя гневна ругатня, а очите му безпомощно проследиха камиона, който бързо се стопяваше в здрача.