Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (49)

49

Полицейско управление, Монпелие

Машината глътна монетите на Люк Симон и започна да излива рядка кафява течност. Проклетата чаша все му се изплъзваше и той не можеше да я измъкне, без да я стисне и да разплиска кафето. В крайна сметка успя да се справи, отпи глътка и тръгна към кабинета на Селие.

На стената в коридора беше окачено съобщението за изчезналото преди няколко дни момче, което се срещаше на всяка крачка — включително и в кръчмата на затънтеното село, в което живееше старият свещеник.

Погледна часовника си и установи, че Селие закъснява вече десет минути. Бе поискал срещата, за да сверят часовниците си по случая „Бен Хоуп“, но най-вече да му покаже новата информация, току-що получена от Интерпол. Защо всички са толкова бавни, по дяволите? Закрачи напред-назад, поглеждайки нервно към съобщението.

Отпи още една глътка от пластмасовата чаша и реши, че течността в нея не става за пиене. После отвори вратата на кабинета на Селие и надникна. Секретарката на Селие вдигна глава от компютъра.

— Къде мога да си купя едно нормално кафе? — попита я Симон. — Имам чувството, че някой е напълнил автомата ви с помия!

— Отсреща, малко по-нататък по улицата — усмихна се секретарката. — Аз винаги оттам си вземам.

— Благодаря. Ако шефът ви изобщо се появи, кажете му, че ще се върна след няколко минути. О, и още нещо: къде да изхвърля тази гадост?

— Дайте я не мен — засмя се момичето.

Той се наведе да подаде чашата и видя върху бюрото й папка със снимката на Марк Дюбоа, изчезналото момче. Върху нея имаше някакъв предмет в пластмасово пликче.

— Добре, ще се видим след малко — кимна Симон. — В коя посока е кафенето? Нагоре или надолу по улицата?

— Надолу.

Той се обърна и тръгна към вратата, после изведнъж спря, обърна се и се наведе над папката.

— Откъде е това нещо?

— Кое, инспекторе?

— Това в пликчето — заби пръст в предмета той. — Къде го намерихте?

— Всичко тук е свързано с издирването на изчезналото момче. Бележник и някои други неща…

— А това? — продължаваше да сочи с пръст той.

— Мисля, че са го открили в стаята на момчето — сбърчи вежди секретарката. — Не е нищо особено, но аз трябва да го опиша заедно с останалото. Защо питате?

Притеснен, че ще загуби много време, за да стигне до кафенето, което се оказа на три преки от управлението, Симон скочи в служебната си кола без отличителни знаци и включи двигателя. Три минути по-късно излезе от заведението с кроасан в едната ръка и чаша в другата. Течността вътре наистина приличаше на кафе. Седна зад волана и отпи голяма глътка. О, да, това вече бе нещо друго. Кафето му помогна да подреди мислите си.

Потънал в тях, той пропусна да забележи фигурата, която се приближи към колата. Видя Бен Хоуп едва когато той се отпусна на седалката до него и опря в слепоочието му малка берета.

— Дай ми този трийсет и осми калибър! — изръмжа той. — Бавно и внимателно.

Симон се поколеба, после въздъхна и разкопча кобура си. Подаде револвера с два пръста и с ръкохватката напред, внимавайки да не докосва спусъка.

— Имаш доста здрави нерви, Хоуп.

— Пали колата, ще се поразходим.

Напуснаха града в пълно мълчание и поеха на северозапад към Боа дьо Вален. Пътят следваше извивките на река Мосон.

След няколко километра Бен посочи някаква просека между дърветата.

— Отбий там.

Полицейската кола заподскача по черния път и не след дълго изскочи на малка полянка. Бен слезе и подкара инспектора пред себе си, държейки го на мушка. Пробиха си път сред храстите и излязоха на брега на реката. Водата тихо бълбукаше между заоблените камъни.

— Ще ме застреляш ли, майор Хоуп? — поинтересува се Симон.

— Охо, значи си ме проверил — усмихна се Бен. — Не, няма да те гръмна. Ние с теб просто ще си поговорим на това красиво място.

Дали ще ми се удаде възможност да измъкна пистолета от ръцете му? — запита се Симон, после поклати глава. Не, нямаше как да стане.

Извървяха няколко крачки по брега, после Бен посочи с пистолета си един камък и се настани на около два метра срещу него.

— За какво ще си говорим? — попита Симон.

— Като за начало можем да обсъдим начина, по който ще прибереш хрътките, които си пуснал подире ми.

— А защо да го правя? — засмя се Симон.

— Защото аз не съм убиецът, когото търсиш.

— Не си ли? — учуди се Симон. — Защо тогава откриваме трупове навсякъде по пътя ти? А и отвличането на полицай под дулото на оръжие едва ли може да се отъждестви с поведението на невинен гражданин.

— Не искам да бъда арестуван.

— Това не е ли доказателство за вината ти?

— Прав си — призна Бен. — Но аз трябва да си свърша работата. Не мога да го направя с твоите копои по петите ми.

— Това ни е работата, Хоуп. Къде е Робърта Райдър?

— Знаеш къде. Тя беше отвлечена.

— При всяко нейно отвличане аз й губя дирите — мрачно каза инспекторът.

— Това й е първото. Ние работим заедно.

— Върху какво?

— Съжалявам, не мога да ти кажа.

— Нали ме доведе тук, за да ми кажеш нещо?

— Да, така е. „Gladius Domini“ означава ли нещо за теб?

— Всъщност, да — кимна след кратка пауза Симон. — Божият меч бе татуиран на една от твоите жертви.

— Не беше моя жертва. Застреляха го техните хора. Куршумът беше предназначен за Робърта Райдър, а може би и за мен.

— В какво, по дяволите, си се забъркал, Хоуп?

— Мисля, че те са някаква християнска фундаменталистка секта, а дори нещо повече. Добре организирана, отлично финансирана, с ясни цели. Именно те държат Робърта.

— Защо? Какво искат от нея?

— Не мога да кажа точно, но през последната седмица правят постоянни опити да ни убият и двамата. В момента ситуацията е такава, че бих могъл да я спася.

— Това е работа на полицията! — навъси се Симон.

— Не, не. Това е моя работа. Напълно съм наясно какво се случва с жертвите на отвличане, когато се намеси полицията — най-често ги намираме в чувал. Ти трябва да се отдръпнеш и да ме оставиш да свърша тази работа. Ще ти дам нещо в замяна.

— Не си в позиция да преговаряш с мен.

— Не съм ли? — усмихна се Бен. — А у кого е пистолетът?

— Какво те кара да мислиш, че можеш да се измъкнеш от мен, майор Хоуп?

— А какво те кара да мислиш, че ще се измъкнеш от мен, инспектор Симон? — отвърна с въпрос Бен. — По всяко време мога да те ликвидирам.

— Това ти е специалността, нали?

— Не те заплашвам. Искам да си помогнем взаимно.

— Какво предлагаш?

— Ще ти предам убийците на ченгетата край реката. Те са същите, които ликвидираха Мишел Зарди и се опитаха да убият Робърта Райдър на етапа, на който ти я вземаше за смахната.

Симон се размърда от неудобство и сведе очи.

— Това ще бъде само началото — продължи Бен. — Мисля, че много ще се изненадаш, когато видиш накъде води следата.

— Добре. А какво искаш ти?

— Това — отвърна Бен и му подхвърли картичката с телефонния номер, която беше взел от плешивия под моста.

— За какво става въпрос? — озадачено го погледна Симон, след като изчете съдържанието й.

— Ще ти кажа. Искам някой от най-добрите ти хора в Париж да се свърже с този човек, известен с името „Саул“. Твоят човек трябва да се представи като Мишел Зарди.

— Но той е мъртъв!

— Саул не знае това. Мисли, че е жив и работи за мен. Не се тревожи за подробностите. Твоят човек да му каже, че Бен Хоуп се укрива в Париж, но той го е надхитрил и го държи в ръцете си. Да му предложи да му го предаде, но на висока цена. Да си уреди среща с него.

Симон замислено прехапа устни.

— Твоите хора трябва да арестуват Саул и да го притиснат — продължи Бен. — Кажете му, че полицията знае всичко за „Gladius Domini“, че плешивият го е предал, преди да умре, и е най-добре да си признае всичко.

— Май изпускам нишката — сбърчи чело Симон.

— Ще я намериш, ако изпълниш каквото ти казвам — настоятелно го погледна Бен. — Но трябва да действаш бързо.

Инспекторът замълча, прехвърляйки чутото в главата си. Бен пусна пистолета в скута си, взе едно камъче и го хвърли във водата.

— Искам да зная повече за теб и Робърта Райдър — наруши мълчанието Симон. — Двамата имате ли интимна връзка?

— Не — отвърна след кратка пауза Бен.

— Мъже като нас са истинско нещастие за жените — замислено каза инспекторът и последва примера му с камъчето. Очите им проследиха полета му срещу слънцето и тихото шляпване във водата. — Ние сме вълци единаци. Искаме да ги обичаме, но единственото, което правим, е да ги нараняваме. И в крайна сметка те си тръгват.

— От личен опит ли говориш?

Симон го погледна, на лицето му се появи тъжна усмивка.

— Тя каза, че животът с мен е като смъртта… Че мисля и говоря единствено за смъртта. Но аз не умея нищо друго, защото такава е работата ми.

— Която вършиш доста добре — отбеляза Бен.

— Доста, но не достатъчно добре — додаде инспекторът. — Както правилно отбеляза преди малко, не аз, а ти държиш пистолета.

Бен извади револвера и му го подхвърли.

— Приеми го като акт на доверие.

Симон изненадано го погледна и бавно прибра оръжието в кобура. Бен му предложи цигара. Запалиха и насочиха очи към бавно течащата вода, вслушвайки се в песента на птиците.

— Добре — въздъхна най-сетне Симон и се извърна към него. — Да допуснем, че ще приема предложението ти, но при още едно условие…

— Какво?

— Искам да помогнеш в издирването на изчезналото момче. Нали това е професията ти?

— Наистина си написал домашното си — усмихна се Бен.

— Научих го от твоя приятел, свещеника. Не му повярвах и реших да погледна в интернет. Случайно да знаеш нещо за отвличането на Хулио Санчес? Испанската полиция и до днес се пита кой е неизвестният му спасител, според нея свършил една… много добра работа.

Бен сви рамене.

— Неофициално ще кажа, че може би знам нещо по случая. Но не мога да ти помогна за споменатото момче, защото не разполагам с време. Трябва да открия Робърта.

— Ами ако се окаже, че между двете отвличания има нещо общо?

— Какво означава това, по дяволите? — остро го погледна Бен.

— В стаята на момчето е открит златен медальон — усмихна се Симон. — Сигурен съм, че веднага ще разпознаеш гравирания върху него символ: меч и флаг, върху който са изписани думите „Gladius Domini“…