Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (8)

8

Ако вещите, които човек държи в банков трезор, показваха неговите приоритети, тогава Бен Хоуп със сигурност беше човек с елементарни потребности.

Съдържанието на касетата му в Парижката национална банка беше идентично с това, което държеше в още няколко банки, пръснати из цяла Европа — в Лондон, Милано, Берлин и Прага. То се изчерпваше с две неща, като първото от тях бяха пари в съответната местна валута. Сумата беше една и съща, достатъчна да осигурява свободното му придвижване за неопределен период от време. Най-големи бяха разходите му за хотели, транспорт и събиране на информация. В момента му беше трудно да определи продължителността на престоя си във Франция. Той хвърли кос поглед към хората от охраната на банката, които стояха в коридора пред стаичката за клиенти и прехвърли около половината от стегнатите пачки евро от касетата в старата си военна раница от избелял брезент.

Втората вещ, която неизменно присъстваше в пръснатите из целия континент трезори, беше винаги една и съща. Той измъкна горния плот на касетата с остатъка от парите, постави го на масата до себе си и бръкна за пистолета.

Полуавтоматичният 9-милиметров браунинг беше стар модел, особено в сравнение с новите модели, олекотени от пластмасови компоненти на „Зиг Зауер“, „Хеклер и Кох“ и „Глок“. Но този пистолет беше доказал своята надеждност и бе достатъчно здрав и ефективен срещу всякакво нападение. Пълнителят му побираше тринайсет патрона, плюс още един в цевта. Това силно увеличаваше шансовете за измъкване дори и от най-заплетената ситуация. Бен го бе използвал толкова дълго време, че отдавна го чувстваше като стара и изключително удобна ръкавица.

Въпросът в момента беше дали да го вземе със себе си, или да го остави в банковия трезор. И двете възможности имаха своите предимства и недостатъци. Едно от предимствата се съдържаше във факта, че работата му беше абсолютно непредсказуема, а браунингът му носеше онова спокойствие на духа, от което винаги изпитваше огромна нужда. Основният недостатък се криеше в риска, който винаги съществува при носенето на нерегистрирано огнестрелно оръжие. Този риск налагаше крайна предпазливост във всичките му действия. Достатъчно беше някое прекалено усърдно ченге да открие оръжието в багажа му, за да си навлече огромни неприятности. Същото щеше да стане и ако някой бдителен гражданин зърнеше кобура под сакото му и хукнеше към най-близкия телефон. Това автоматично го превръщаше в беглец. На всичкото отгоре беше почти сигурен, че по време на тази мисия оръжието нямаше да му потрябва. Просто защото въпросната мисия имаше всички шансове да бъде предварително обречена на провал.

Все пак си струва риска, дявол да го вземе, реши той. Отвори раницата, отмести пачките и внимателно подреди до тях пистолета, дългия заглушител, резервните пълнители и кутийките с патрони. После дръпна ципа и повика охраната, която трябваше да върне касетата в трезора.

Взе метрото и се насочи към апартамента си, който предпочиташе да нарича „тайна квартира“. Беше го получил като подарък от един богат клиент, на когото спаси детето. Беше в сърцето на Париж, но беше абсолютно незабележим, тъй като се намираше на тясна уличка в сграда, скрита сред почти еднакво занемарени стари постройки. Единственият достъп до апартамента беше през подземен паркинг, от който се излизаше направо на тясното стълбище. Вратата му беше от солидна стомана, а вътрешността му се изчерпваше само с най-необходимото: кухненски бокс, скромна спалня и малка всекидневна, в която имаше кресло, бюро, телевизор и лаптоп. Това беше всичко, което му трябваше в началото на европейската експедиция.

Лъчите на следобедното слънце осветяваха катедралата „Нотр Дам“, издигаща се над парижките покриви. Бен се насочи към главния вход, заобикаляйки група окичени с камери американски туристи.

— Строителството започва през хиляда сто шейсет и първа година и продължава цели сто и седемдесет години — обясняваше гидът. — По време на Френската революция това великолепно каменно творение било почти унищожено, но реставрацията в средата на деветнайсети век възвърнала блясъка му…

Бен влезе през западния вход и изведнъж си даде сметка, че повече от двайсет години не беше влизал в църква. Обзе го странно чувство. Не беше сигурен дали му харесва, но това не му попречи да изпита дълбоко възхищение от вътрешността на величествения храм.

Право пред него беше главозамайващо високият централен неф. Арките на купола и носещите колони се къпеха в светлината на залязващото слънце, проникваща през огромната розетка с витражи на западната фасада.

Бен дълго крачи напред-назад, стъпките му звучно отекваха по каменните плочи. Очите му внимателно опипваха многобройните скулптури и каменни гравюри. Под мишницата си стискаше купената на старо книга от човека, когото би трябвало да открие — тайнствения алхимик Фулканели. Тя беше преводно издание на „Загадките на катедралите“, публикувана през 1922 г. Бен страшно се развълнува и обнадежди, когато я откри на полиците в една стара парижка антикварна книжарница. Надеждите му рязко нараснаха. Най-много се надяваше да намери снимка на автора или пък някаква информация от личен характер — истинското му име, сведения за семейството, споменаване на прословутия ръкопис.

За съжаление в книгата нямаше нищо подобно. Тя третираше единствено въпроса за алхимическите символи и криптограми, които според Фулканели бяха вплетени в декорацията на катедралата, в която Бен се намираше в момента.

Порталът на Страшния съд представляваше голяма арка в готически стил, украсена със сложни каменни гравюри. Под редицата светци се виждаха няколко скулптурни групи, съставени от различни фигури и символи. Според книгата на Фулканели именно те бяха носителите на скрития смисъл и съдържаха кода, който единствено посветените можеха да разчетат. За съжаление Бен не беше между тях и не можеше да разбере нищо. Явно не съм посветен, поклати глава той. Не ми трябва Фулканели, за да го разбера.

В центъра на масивния портал, точно под статуята на Христос, имаше кръгло изображение на жена на трон. В ръцете си тя държеше две книги — едната отворена, другата затворена. Фулканели твърдеше, че те символизират скритото и общодостъпното познание. Бен бавно огледа останалите фигури върху Портала на Страшния съд. Жена с жезъл в ръка, древният лечителски символ с увита около пръчка змия, саламандър, рицар с меч и щит с гравиран в него лъв, кръгла емблема с гарван. Може би наистина тези фигури носеха някакво скрито послание. Книгата на Фулканели го насочи към северния портал, наречен Портал на Дева Мария. Върху средната му част личеше каменен саркофаг с гравирани сцени от живота на Христос. Според книгата декоративният фриз по ръба на саркофага бе изпъстрен с алхимическите символи на златото, среброто, оловото и други вещества.

Но дали наистина бе така? За Бен те бяха само мотиви на цветя. Къде бе доказателството, че средновековните скулптори са вплитали скрита символика в творбите си? Той можеше да оцени красотата и изтънчеността на скулптурите, но не разбираше скритото им значение. Нима бе възможно те да помогнат на едно умиращо дете? Бен си даваше ясна сметка за проблемите, свързани с такава символика: всеки можеше да й придаде смисъла, който търсеше, без да разполага с каквито и да било конкретни насоки и указания. Гарванът можеше да е просто гарван, но търсещият скрит смисъл в него несъмнено щеше да го открие. Внушения за субективен смисъл, скрито значение и пожелателно мислене лесно можеха да се извлекат от други каменни гравюри, особено ако авторът им вече не бе между живите, за да ги потвърди или отхвърли. Това важеше и за всички конспиративни теории и култове, свързани със „скритото познание“. Твърде много хора отчаяно търсеха алтернативи на утвърдената историческа истина, сякаш реалните факти на отминалите времена и събития не бяха достатъчно задоволителни или забавни. Вероятно това се дължеше на желанието им да компенсират скучната истина за човешкото съществуване, да внесат допълнителна интрига в собствения си безцветен и монотонен живот. Около тези митове бяха възниквали субкултури, пресъздаващи миналото с лекотата, с която се променя филмов сценарий. От това, което беше успял да прочете за алхимията досега, Бен стигна до заключението, че тя не е нищо друго освен поредната алтернативна субкултура.

Вече започваше да съжалява за поетия ангажимент. Ако не бяха онези двеста и петдесет хиляди лири стерлинги от парите на Феърфакс в сметката му, положително щеше да се закълне, че някой си прави лоши шеги с него. Би трябвало още сега, в този миг, да излезе от огромната катедрала, да хване първия самолет за Англия и да върне парите на стария глупак.

Не, той не е стар глупак, веднага се поправи Бен. Той е отчаяният дядо на едно умиращо момиченце.

Рут.

Бен прекрасно знаеше защо е тук.

Седна да събере мислите си на една от дървените скамейки. Наоколо, на голямо разстояние един от друг, седяха още няколко богомолци. Отново разтвори книгата на Фулканели, пое си дълбоко дъх и извика в съзнанието си всичко, което беше успял да научи до момента.

Уводната част на „Загадките на катедралите“ беше добавена по-късно от един от последователите на Фулканели. В нея се споменаваше, че през 1926 г. алхимикът поверил някакъв материал (неизвестно какъв) на един от своите помощници, след което изчезнал безследно. Впоследствие много хора се опитвали да открият майстора алхимик, като в издирването се включила дори и международна разузнавателна агенция.

Да бе, как не. Това го пишеше и в повечето интернет сайтове, които беше прегледал. В тях се предлагаха още няколко версии на загадката „Фулканели“, които варираха според посещаемостта на сайта. Според някои Фулканели никога не бе съществувал, според други той бе обобщен образ на няколко различни индивиди и се бе превърнал в емблема на някакво тайно общество или братство, отдадено на окултизма. Трети поддържаха версията, че той все пак е съществувал. В един сайт се споменаваше, че Фулканели е бил забелязан в Ню Йорк няколко десетилетия след мистериозното си изчезване, когато би трябвало да е надхвърлил стоте.

Бен не повярва на нито едно от разнообразните предположения, тъй като всички те бяха лишени от здрава логика. Как бе възможно да са го забелязали в Ню Йорк, след като никой не разполагаше със снимката му? Нещата бяха безкрайно объркани. В тях съществуваше само един общ и очевидно неподлежащ на съмнение факт: никъде не се споменаваше за ръкописа на Фулканели.

Бен не забеляза нищо особено по време на обиколката си из „Нотр Дам“, но в замяна на това почти веднага след влизането си в катедралата забеляза, че го следят.

Мъжът, който го правеше, не беше особено добър. Държеше се прекалено предпазливо и правеше всичко възможно да остане незабелязан. В един момент надничаше през рамо от далечен ъгъл, а в следващия вече седеше на някоя от дървените скамейки, скрил пълното си лице зад отворен молитвеник. Ако вместо това със смутена усмивка бе помолил Бен да го упъти, положително щеше да изглежда по-малко подозрителен.

Бен разглеждаше фриза на близката стена, тялото му беше спокойно и отпуснато като на всеки турист, наслаждаващ се на красивата катедрала. Но през цялото време държеше под око преследвача си. Кой бе той? Защо го дебнеше?

В подобни ситуации Бен предпочиташе да действа открито. Ако забележеше, че някой го следи, най-често отиваше право при него и го питаше какво иска. Две бяха задължителните условия за тази цел: да притисне преследвача си на някое усамотено място и да го лиши от всякаква възможност за бягство. След което го изстискваше като лимон. Степента на натиска зависеше от реакцията на преследвача. Бен беше убеден, че аматьор като този на скамейката щеше да се огъне още при първия натиск.

Насочи се към вътрешния ъгъл на катедралата, близо до олтара. Оттам започваше спираловидно каменно стълбище, което водеше нагоре към кулите. Той се заизкачва по него и малко преди да се скрие зад първия завой, се обърна и регистрира нервната реакция на преследвача си. Продължи спокойно нагоре и не след дълго стигна втората галерия, от която се излизаше на тясна каменна пътека. Покривите на Париж останаха далеч долу, а самият той се озова в компанията на кошмарни гаргойли, демони и таласъми, охраняващи храма от зли духове.

Пътеката свързваше двете високи купи на катедралата точно над огромната розетка на централната фасада. Нисък парапет беше единствената преграда между него и 60-те метра до долу. Бен спокойно се измести встрани и зачака появата на преследвача си.

Минута по-късно мъжът се появи до парапета и нервно се огледа. Бен го изчака да се отдалечи от стълбището и излезе иззад ухилената статуя на дявол.

— Ей, ти — подвикна той. Две крачки бяха достатъчни да отреже пътя за отстъпление на нещастника, който нервно се оглеждаше във всички посоки. — Защо ме следиш?

Беше наблюдавал поведението на много хора в състояние на стрес и отлично знаеше, че те реагират различно: някои се предаваха, други бягаха, трети оказваха съпротива.

Реакцията на мъжа срещу него беше колкото бърза, толкова и опасна. Дясната му ръка леко помръдна, потъна под сакото и миг по-късно изскочи обратно, въоръжена с нож. Беше военен, с двойно острие, боядисано в черно — евтино копие на бойния „Феърбеърн-Сайкс“, който Бен познаваше от години.

Със светкавично движение той парира удара, сграбчи с две ръце китката на мъжа и я удари в коляното си. Ножът изтрака по камъните. Бен продължи да извива китката на нападателя чрез хватка, за която от опит знаеше, че е изключително болезнена.

— Защо ме следиш? — спокойно повтори въпроса си той. — Не искам да ти сторя нищо лошо.

Но се оказа неподготвен за това, което последва.

От здравото извиване на ръката измъкване няма, освен ако жертвата не прежали китката си. Никой нормален човек не би сторил подобно нещо, но този го направи, извъртайки рязко цялото си тяло. В първия миг Бен реши, че мъжът иска да се освободи, и механично затегна хватката си. Но после усети как костите под пръстите му пропукват и ръката изведнъж се оказа отделна част от тялото, без никакво влияние върху неговата позиция. С изцъклени очи и ситни капчици пот по челото, преследвачът се изтръгна от него. Ръката му увисна като на парцалена кукла, от устата му излитаха тихи стенания. После, изпреварвайки всякаква реакция от страна на Бен, той изтича към пътеката, прескочи ниския парапет и полетя в бездната.

Още докато мъжът се превърташе във въздуха, Бен хукна обратно по тясното стълбище. Успя да стигне в подножието му зад олтара в момента, в който тялото се заби с глух тътен в прътовете на оградата от ковано желязо на няколко метра от групата туристи. Разнесоха се писъци на ужас, хората се втурнаха навън. Това помогна на Бен да се измъкне от храма и да се смеси с тълпата.

Когато на местопроизшествието се появи първият полицай, той вече беше далеч.