Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (17)

17

— Сега накъде? — попита Робърта, когато таксито спря пред крайпътното заведение.

— Сега ти се прибираш у дома — отвърна Бен.

— Шегуваш ли се? За нищо на света няма да се върна там!

— Къде живее асистентът ти?

— Това пък защо? — учуди се тя, докато се качваше в колата.

— Искам да му задам няколко въпроса.

— И си въобразяваш, че можеш да го направиш без мен? Аз също имам няколко въпроса към този мръсник!

— Ще стоиш настрана — тръсна глава той и извади портфейла си.

— Какво правиш? — учудено попита Робърта, наблюдавайки го как брои банкнотите.

— Вземи — пъхна ги в ръцете й той. — Тук има достатъчно за нощувка в приличен хотел и за самолетен билет. Утре сутринта ще хванеш първия полет за Щатите.

Тя погледна към парите, поклати глава и ги върна.

— Слушай, приятелю. Аз съм вътре в това точно толкова, колкото и ти. И адски много искам да разбера какво, по дяволите, става. Ето защо ти предлагам да забравиш всякакви идеи за отстраняването ми.

Преди Бен да успее да реагира, тя се наведе към шофьора и му продиктува адрес в 10-и район на Париж. Онзи измърмори нещо и включи на скорост.

Пред блока на Мишел бяха спрели няколко полицейски коли с включени сини лампи. Около линейката в близост до входа се бяха струпали хора. Бен нареди на шофьора да чака, хвана Робърта за ръка и я поведе натам.

Посетителите на околните заведения се трупаха на тротоара и гледаха ужасено носилката на колелца, която екипът на „Спешна помощ“ буташе към отворената врата на автомобила. Униформените мъже не бързаха, вероятно защото тялото на носилката беше покрито с бял чаршаф, по който имаше големи кървави петна — най-вече в областта на главата.

— Какво е станало? — попита Бен, обръщайки се към един от униформените.

— Самоубийство — мрачно отговори онзи. — Съседите са чули изстрела.

— Не става ли въпрос за младеж на име Мишел Зарди? — попита Робърта, въпреки че беше сигурна в отговора.

— Познавате ли го, мадмоазел? — равнодушно я погледна полицаят. — Ако е така, началникът със сигурност ще иска да поговори с вас.

Робърта понечи да тръгне към входа, но Бен я дръпна за ръката.

— Да се махаме! — напрегнато прошепна той. — Нищо не можеш да промениш.

— Искам да знам! — изтръгна се от хватката му Робърта и решително се насочи към вратата на блока, заградена с полицейска лента.

Бен сподавено изруга и тръгна след нея.

— Каква картинка, господи! — възкликна един от полицаите, обръщайки се към колегата до себе си. — Отнесъл е цялото си лице, дори собствената му майка няма да го познае!

Дребният цивилен, който раздаваше заповеди на полицаите в апартамента, забеляза приближаващата се Робърта и гневно изкрещя:

— Разкарайте се! Тук няма работа за репортери!

— Вие ли ръководите разследването? — попита тя. — Аз съм доктор Робърта Райдър, а Мишел е… беше мой асистент. Негово ли беше тялото, което току-що изнесохте?

— Минавахме случайно — добави Бен, успял да застане редом с нея, наведе се към ухото й и прошепна на английски: — Не говори много, дръж се естествено!

— Вашето име, мосю? — извъртя се към него цивилният.

Бен се поколеба. Робърта положително щеше да го издаде, в случай че се представи с фалшиво име.

— Той се казва Бен Хоуп — изпревари го тя, после заби очи в лицето на лейтенанта и продължи със заповеднически глас: — Ще ви кажа само едно: Мишел не се е самоубил!

— Тази жена вижда убийства навсякъде — обади се един глас зад тях. Двамата едновременно се обърнаха и сърцето на Робърта се сви при вида на инспектора, който вече я беше разпитвал в дома й.

— Инспектор Люк Симон — представи се той и спокойно пристъпи към тях, фиксирайки Робърта със зелените си очи. — Нали ви предупредих да не ни губите времето? Става въпрос за несъмнено самоубийство, човекът е оставил предсмъртно писмо. Между другото, какво търсите тук?

— Какво писмо? — подозрително го изгледа тя.

Симон й показа лист хартия, изписан с неравен почерк.

— Тук пише, че не издържа повече. Стрес, депресия, дългове — обичайните проблеми, на които се натъкваме всеки ден.

— Е, да — философски поклати глава лейтенантът. — Животът е гадно нещо.

— Затваряй си устата, Риго! — изръмжа Симон и се обърна към Робърта. — Попитах ви нещо, мадам. Какво търсите тук? Днес два пъти ме алармират за фалшиви убийства и два пъти се натъквам на вас!

— Я дайте да видя писмото! — безцеремонно го прекъсна тя. — Той никога не би написал подобно нещо!

— Моля да я извините — намеси се Бен, заставайки пред Робърта, за да прекъсне излиянията й. — Годеницата ми е доста разстроена, но ние вече си тръгваме. — Той я дръпна за ръката и я повлече след себе си, а инспекторът остана да гледа след тях, докато полицаите се суетяха наоколо.

— Твоята годеница, а? — изсъска Робърта. — Какво означава това? И престани да стискаш ръката ми, защото боли!

— Млъквай! Нима искаш да прекараме следващите десет часа в полицията и да даваме показания?

— Не е самоубийство! — тръсна глава тя.

— Знам, че не е — кимна той и се наведе към ухото й. — А сега ме слушай внимателно, защото разполагаме с броени секунди. Забелязваш ли нещо, което да е различно от преди? Преместено, променено?

— Някой е бил тук — отвърна тя и посочи бюрото на Мишел, стараейки се да не гледа кървавите петна по стените и тавана. Върху плота нямаше нищо, компютърът беше изчезнал.

— Риго, разкарай тези хора! — извика Симон. — Хайде, размърдайте се!

— Видяхме достатъчно, да вървим — прошепна Бен и я поведе към вратата.

Но инспектор Симон се изпречи на пътя им и впи очи в лицето на Робърта.

— Надявам се, че нямате намерение да напускате града, доктор Райдър! — мрачно процеди той. — Може би ще се наложи да поговорим още веднъж!

Остана да гледа намръщено след неканените посетители, а Риго му хвърли изразителен поглед и се почука с пръст по главата.

— Шантави американци! — обяви той. — Гледат прекалено много холивудски филми!

— Може би — замислено отвърна Симон.