Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (53)

53

В същия час човекът, известен на някои хора с името Саул, паркираше двуместната си мазда кабрио пред изоставен склад в покрайнините на Париж. Нощта беше хладна, звездите мигаха високо над светлините на големия град. Той погледна часовника и потропа с крака.

Куфарчето в ръката му съдържаше четвърт милион американски долара — сумата, която неизвестният мъж по телефона беше поискал, за да му предаде англичанина Бен Хоуп, надлежно овързан и със запушена уста. Узберти несъмнено щеше да остане доволен от подаръка, който Саул се готвеше да му направи.

Разбира се, банкнотите бяха фалшиви, получени от специален сътрудник на Саул в „Gladius Domini“. Те бяха предназначени единствено за отвличане на вниманието, на практика той нямаше никакво намерение да ги предава на никого. В скрития кобур на якето му се гушеше малък автоматичен пистолет 45-и калибър, който възнамеряваше да използва веднага след като получи стоката. А също така и в случай че нямаше стока.

Саул все още не можеше да си изясни историята с Мишел Зарди. Явно го бяха подценили. Първо, младежът беше успял да се изплъзне от убийците, после бе ликвидирал няколко от най-добрите му хора. А на всичкото отгоре твърдеше, че държи англичанина Хоуп. Дори за миг не беше допуснал, че този червей може да демонстрира толкова кураж и талант. Но сега нямаше да се измъкне, особено ако му бе скроил номер. Саул беше взел мерки дори ако Зарди се появи с компания. На покрива на изоставения склад беше заел позиция един от снайперистите на „Gladius Domini“, въоръжен с пушка „Паркър Хейл“, калибър 7.62, оборудвана с инфрачервен мерник. Саул го изпрати там веднага след телефонното обаждане на Зарди.

Две-три минути по-късно до слуха му долетя ръмженето на автомобилен двигател. Фаровете криволичеха по уличките на промишлената зона. Не след дълго до колата му спря очукан нисан. Човекът зад волана не беше Зарди, а някакъв дебелак с мустаци и шапка. Някой от приятелчетата на Зарди, помисли си Саул.

— Ти ли си Саул? — попита дебелият, слизайки от вана.

— Къде е Хоуп?

— Носиш ли парите? — отвърна с въпрос онзи, изчака кимването му и посочи задната част на вана.

Саул си представи как снайперистът взема този глупак на мушка и с мъка сдържа усмивката си.

Дебелият отвори задната врата и Саул бавно се приближи. На дъсчения под лежеше овързано тяло, устата му беше запушена с парцал.

Във втренчения поглед на пленника имаше нещо болезнено познато. Не беше Бен Хоуп, а снайперистът, който би трябвало да е горе, на покрива.

Лейтенант Риго не му даде никакъв шанс да реагира и опря пистолета в слепоочието му. От склада започнаха да се изсипват въоръжени полицаи. Червените точки на лазерните мерници, които танцуваха по главата и раменете на Саул, идваха от пушките на опитните полицейски снайперисти.

Риго го бутна на пода на вана редом със стрелеца на „Gladius Domini“, щракна му белезниците и му прочете правата. Минута по-късно Саул беше откаран с полицейска камионетка, а Риго набра номера на Симон.

— Рибата захапа въдицата — съобщи той.