Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (29)

29

— Сигурна ли си, че е на нощното шкафче? — попита Бен, докато паркираше очуканото пежо на безопасно разстояние от жилището на Робърта.

Тя носеше на главата си бейзболна шапка, която той й бе купил, за да скрие дългата си коса.

— Там е, до леглото. Малко червено тефтерче.

— Чакай ме тук — заповяда той. — Ключът е на таблото. При най-малката опасност палиш и изчезваш! Ще караш бавно и ще спазваш знаците. Обади ми се при първа възможност и аз ще намеря начин да те открия.

Тя кимна. Бен слезе от колата, сложи си тъмните очила и бавно се отдалечи. Тя гледаше със свито сърце как пресича уличното платно и изчезва във входа.

На Люк Симон му писна да виси в апартамента на Робърта Райдър. Вече половин час клечеше тук в компанията на двама агенти и чакаше появата на криминалистите. Гневът му докара поредното ужасно главоболие. Тези типове от отдела по криминалистика вечно закъсняваха. Лениви и недисциплинирани копелета! Само да се появят, щеше да ги направи на нищо! Понечи да изпрати някой от униформените за кафе, но после скочи на крака. Майната му! Ще отиде сам, защото кой знае каква помия щяха да им пробутат. Оттатък улицата имаше бар на име „Синьото куче“. Тъпо име, но дано кафето е добро.

Затрополи надолу по стълбите, прекоси хладното фоайе и изскочи на обляната от слънце улица. Беше потънал в мрачни мисли и затова не забеляза високия рус мъж със слънчеви очила и черно яке, който се приближаваше по тротоара. Мъжът не забави крачка, но веднага позна инспектора и съобрази, че горе има и други.

Този път е адски бърз, помислиха униформените, когато чуха звънеца на входната врата. Ако имаха късмет, Симон може би щеше да донесе не само кафе, но и нещо за хапване. Не хранеха особени надежди в това отношение, тъй като днес инспекторът беше в изключително лошо настроение.

Но на прага стоеше непознат мъж, рус и висок, който изобщо не се учуди при вида на двамата униформени полицаи. Облегнат на рамката, той се усмихна и свали слънчевите си очила.

— Здравейте, питам се дали ще можете да ми помогнете…

Симон се запъти към апартамента на Райдър, отпивайки глътка отровно силно еспресо от картонената чаша. Слава богу, кафето беше добро и главоболието му вече намаляваше. Бързо изкачи стълбите до третия етаж и почука на вратата. Изтекоха три минути, но никой не му отвори. Той заблъска по-силно и започна да вика. Какво правеха вътре тези глупаци? След още една минута Симон вече беше наясно, че нещо не е наред.

— Полиция! — изръмжа той и показа картата си на съседа — дребно старче с набръчкан като на костенурка врат, което любопитно се втренчи в документа, а после вдигна поглед към самия Симон и картонената чаша в ръката му. — Полиция! — повтори с по-висок глас той. — Трябва да използвам апартамента ви!

Старчето отвори по-широко вратата и отстъпи встрани. Симон влезе и пъхна картонената чаша в ръцете му.

— Дръжте това, моля! Къде ви е балконът?

— Насам — отвърна съседът и тръгна напред, влачейки крака. Прекосиха входното антре с акварели по стените и влязоха в елегантно обзаведен салон със старо пиано и имитация на антични кресла. Телевизорът в ъгъла дънеше с пълна сила. Симон видя каквото му трябваше: двоен френски прозорец, от който се излизаше на тесен балкон.

Между него и балкона на Райдър имаше не повече от метър и половина. Без да поглежда към триетажната бездна в краката си, инспекторът прекрачи парапета от ковано желязо и скочи. Прозорецът на Райдър беше открехнат. Симон измъкна пистолета от кобура под мишницата си, вдигна предпазителя и безшумно се плъзна вътре. До слуха му долетя приглушено блъскане, най-вероятно откъм импровизираната лаборатория на Райдър. Той предпазливо тръгна натам с насочен пистолет.

Вътре в лабораторията блъскането се чуваше по-ясно. То идваше откъм вратата, зад която Райдър държеше гадните мухи. Туп-туп-туп!

Симон бутна вратата. Първото нещо, което видя, бяха тлъстите черни насекоми, които приглушено бръмчаха и сърдито се блъскаха в дебелото стъкло на стъклениците. Леко помръдване в краката му го накара да погледне надолу.

Под масата със стъклениците лежаха неговите ченгета, овързани с въжета и с лепенки на устата. Върху плота над тях бяха поставени служебните им пистолети, без пълнители и с демонтирани цеви. Пристигналият по-късно екип на криминалистите откри липсващите части в стъклениците с мухите.

* * *

Бен хвърли червеното тефтерче в скута й.

— Първата ти работа, след като влезеш в колата, е да го унищожиш! — предупредително я изгледа той.

— Р-разбира се — заекна Робърта.

Пежото потегли с остро изсвистяване на гумите. Мъжът зад вратата предпазливо надникна и го проследи с поглед. Той не беше полицай, но още от предишната вечер наблюдаваше дома на Райдър. Кимна в потвърждение на някаква своя мисъл и извади мобилния си телефон.

— Жълто пежо 206 със смачкана предна броня — каза в мембраната той. — Току-що пое в южна посока по Рю дьо Ром. Вътре има мъж и жена. Ако действате бързо, може би ще успеете да ги засечете на булевард „Батиньол“.