Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (16)

16

Рим

Двамата мъже, които посред нощ бяха вдигнали от леглото Джузепе Фераро, внимателно го придружиха нагоре по извитото стълбище на вилата. През цялото време мълчаха, тъй като думите бяха излишни. Фераро прекрасно знаеше за какво става въпрос и защо архиепископът го вика в този късен час. Вратата се отвори и той влезе в стаята със сводестия таван. Коленете му изведнъж омекнаха. Огромното помещение се осветяваше единствено от светлината на звездите, която нахлуваше през многобройните прозорци.

Масимилиано Узберти стоеше прав до писалището в далечния ъгъл. При шума на захлопналата се врата той бавно се обърна с лице към Фераро.

— Нека да ви обясня, монсеньор — започна новодошлият, който обмисляше версията си още от предната вечер, когато дойде обаждането от Париж. Той очакваше, че Узберти ще го повика във вилата, но не чак толкова скоро. Започна да сипе извинения: наел идиоти, които го подвели, изпускането на англичанина не било негова грешка, подобно нещо нямало да се повтори в бъдеще.

Узберти прекоси стаята и вдигна ръка да спре излиянията му.

— Не е нужно да се оправдаваш, Джузепе — рече с усмивка той и го прегърна през раменете. — Хора сме, всеки допуска грешки. А Господ ни прощава.

Фераро зяпна от смайване. Не беше очаквал подобна реакция. Архиепископът го поведе към широкия, осветен от луната прозорец.

— Каква прекрасна нощ — прошепна той. — Не мислиш ли така, приятелю?

— Да, монсеньор… Прекрасна е.

— В такива нощи човек се чувства щастлив, че е жив, нали?

— Да, монсеньор.

— Да се живее на Божия свят е огромна привилегия.

Изправиха се пред прозореца и насочиха погледи към мастилената нощ навън. Небето беше обсипано с милиони звезди, луната беше кристално ясна, Млечният път сияеше като наниз от перли над римските хълмове.

След няколко минути Фераро се обади:

— Моля за позволението ви да се оттегля, монсеньор.

— Разбира се, разбира се — потупа го по рамото Узберти. — Но преди да си тръгнеш, искам да те представя на един мой близък приятел.

— За мен е чест, монсеньор.

— Повиках те именно за това. Той се казва Франко Боца.

— Боца?! — пребледня от смайване Фераро. — Инквизитора?!

Сърцето му изведнъж се качи в гърлото, устата му пресъхна.

— Виждам, че си чувал името на приятеля ми — доволно кимна Узберти. — Бъди спокоен, той ще се погрижи за теб.

— Какво?! Монсеньор, аз… — Фераро падна на колене пред архиепископа. — Умолявам ви с цялата си душа…

— Той те очаква долу — хладно отговори Узберти и натисна един бутон на бюрото си. Двамата здравеняци помъкнаха навън крещящия от ужас Фераро, а архиепископът се прекръсти и прошепна кратка молитва за душата му:

— In nominee patris et filli et spiritus, ego te absolve… Опрощавам те и те освобождавам от всички твои грехове в името на отца и сина и светия дух…