Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (66)

66

Отава, декември 2005 г.

Самолетът докосна пистата на малкото летище в Отава с пронизително скърцане на гумите. Няколко минути по-късно Бен с удоволствие вдъхна чистия студен въздух. Обвит от облак ситни снежинки, той побърза да отвори вратата на чакащото такси. Посрещна го нежната мелодия „Ще си бъда у дома за Коледа“ на Франк Синатра. От огледалцето за обратно виждане висяха миниатюрни сребристи гирлянди.

— Накъде, приятелю? — извърна глава шофьорът.

— Студентското градче на университета „Карлтън“.

— Прибираш се за Коледа, а? — полюбопитства шофьорът, докато колата се включваше в движението по околовръстния път.

— Не, само минавам.

* * *

Аулата на университета се оказа пълна. Бен си намери място в горния край на стръмната амфитеатрална зала, близо до централния изход. Присъстващите около триста студенти бяха дошли, за да чуят лекция по биология на тема „Въздействието на слабите електромагнитни полета върху клетъчната респирация“, която щяха да изнесат доктор Д. Райт и доктор Р. Камински.

В очакване на началото слушателите тихо разговаряха. Пред повечето от тях лежаха разтворени бележници и тетрадки. В най-ниската част на аудиторията имаше малка катедра с микрофон, а зад нея се виждаше масичка с два стола и голям прожекционен екран на стената. Лекторите все още ги нямаше.

Интересът на Бен беше насочен не към темата, а към доктор Р. Камински.

Минута по-късно в залата се появиха и лекторите — мъж и жена, които се изправиха от двете страни на катедрата, посрещнати със сдържани аплодисменти. Те се представиха и лекцията започна.

Сега Робърта беше с изрусена коса, вързана на опашка. Изглеждаше сериозна и улегнала, точно както при първата им среща. Бен изпита задоволство от факта, че беше приела съвета му да промени името си. Беше се постарала да промени и външния си вид, което беше добър знак.

Студентите около него слушаха внимателно и си водеха бележки. Той се смъкна малко на мястото си, опитвайки се да бъде максимално незабележим. Не разбираше нищо от онова, което говореше Робърта, но се наслаждаваше на топлия тембър на гласа й, подсилван от чувствителния микрофон. Едва сега си даде сметка колко силно бе копнял да я види и колко много щеше да му липсва.

Още преди да предприеме дългото пътуване до Канада, той беше наясно, че ще я види за последен път. Възнамеряваше просто да се увери, че е добре, а после да се сбогува с нея. Мълчаливо и отдалеч. Преди да влезе в залата, той се отби на рецепцията и й остави малък пакет. В него беше червеното тефтерче с адресите и телефоните на близките й хора, плюс кратка бележка, в която й съобщаваше, че е напуснал Франция жив и здрав.

Очите му се преместиха върху другия лектор, доктор Дан Райт. От езика на тялото му и от начина, по който я гледаше и усмихнато кимаше на нейните думи, личеше, че този мъж я харесваше. Може би много я харесваше. Изглежда свестен човек, помисли си Бен. Точно такъв, какъвто заслужаваше Робърта: спокоен и уравновесен учен и колега, възпитан в уважение към семейните ценности. От него щеше да излезе отличен съпруг и баща.

Бен въздъхна. Беше изпълнил всичко, заради което пропътува половината свят. Не му оставаше нищо друго, освен да изчака подходящия момент, за да се измъкне навън. Достатъчни щяха да бъдат само една-две секунди, когато тя се обърне с лице към екрана.

Не беше лесно. През последните два дни си беше представял този миг милион пъти. Но сега, когато тя беше пред очите му и топлият й глас галеше слуха му, той не можеше да си представи, че ще излезе от залата и никога повече няма да я види.

Защо трябва да бъде така? — запита се той. Какво щеше да се случи, ако остане? Дали биха могли да опитат, дали не биха могли да живеят заедно? Нима всичко трябваше да свърши?

Да, така е най-добре. Ако наистина я обичаш и мислиш за нея, трябва да изчезнеш оттук!

— … Биологическият ефект от електромагнитната вълна се вижда на диаграмата — продължаваше лекцията Робърта. Дари с кратка усмивка доктор Райт и насочи лазерната показалка към големия екран зад себе си.

Така се оказа с гръб към аудиторията. Сега! Взел своето решение, Бен пое си дълбоко въздух, излезе на централната пътека и бързо се насочи към изхода.

В следващия миг едно червенокосо момиче от последния ред вдигна ръка.

— Доктор Камински?

Робърта се завъртя, очите й потърсиха вдигнатата ръка.

— Да?

— Бих искала да обясните по-подробно връзката между увеличените нива на ендорфина и променящите се клетъчни цикли на Т-лимфоцитите…

Бен отвори вратата на залата и изскочи навън. Студеният въздух го блъсна в лицето.

— Доктор Камински? — прозвуча зад него озадаченият глас на червенокосото момиче.

Но доктор Камински изобщо не чу въпроса. Очите й бяха заковани в изхода.

— Аз… Извинете — окопити се миг по-късно тя, сложи ръка на микрофона и прошепна към смаяния доктор Райт: — Моля те да продължиш, Дан!

После тя скочи от подиума и хукна нагоре по централната пътека. Аудиторията объркано зашумя, младежите протягаха врат и учудено гледаха как доктор Камински спринтира към изхода. Доктор Дан Райт стоеше смаян на подиума.

Бен излезе от просторното остъклено фоайе и с натежало сърце пое по заснежената алея. От оловното небе заваляха първите снежинки. Той вдигна яката на палтото си и пое към широкия площад, около който бяха наредени сградите на различните факултети. В далечния край бяха спрели две таксита със заснежени стъкла. Над главата му прогърмя самолет, току-що излетял от близкото летище. След десет минути щеше да е там, в очакване на полета си.

Робърта блъсна двойната врата и изскочи навън. Очите й бързо откриха далечната фигура, която енергично крачеше към спрелите таксита. Дори за миг не се усъмни, че това беше той. Почти бе стигнал стоянката. Шофьорът излезе от колата и отвори задната врата. Робърта осъзна, че ако той влезе, тя никога повече нямаше да го види.

— Бен! — извика отчаяно тя, но гласът й потъна в грохота на огромен боинг 747 с кленов лист на опашката, логото на канадската авиокомпания, който в този миг прелиташе над Карлтън.

Той не се обърна и Робърта хукна през снега, пързаляйки се с неудобните обувки. Леденият вятър пресушаваше сълзите, които бликаха от очите й. Отчаяно извика името му още веднъж.

— Бен! Не си отивай!

Той чу вика й далеч зад себе си и затвори очи.

В гласа й имаше отчаяние и болка. Сърцето му се сви, той бавно завъртя глава.

Робърта тичаше през пустия площад с разперени ръце, стъпките й оставяха лъкатушеща диря в снега.

— Тръгваме ли, сър? — нетърпеливо попита шофьорът.

Бен не помръдна. Ръцете му останаха още миг върху отворената врата, после я бутнаха обратно.

— Май ще поостана още малко — каза той.

Шофьорът проследи погледа му.

— Няма как да не поостанете — съгласи се с усмивка той.

Бен се обърна и бавно тръгна към приближаващата се фигура. После се затича.

Срещнаха се в самия край на площада и тя се хвърли в прегръдките му. Той я притисна към себе си и я завъртя. После отново и отново.

В косата й блестяха снежинки.