Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (59)

59

Бен тръгна надолу по стръмната пътека в западния край на селото, покрита със ситни камъчета и буци засъхнала кал. От време на време се подхлъзваше и като по чудо успяваше да се задържи на крака. Когато най-сетне се добра до горичката на стотина метра по-надолу, придвижването стана малко по-лесно, тъй като имаше възможност да се хваща за клоните. Отначало дърветата бяха нарядко, но после се превърнаха в гъста гора.

Пое по дебелия килим от сухи листа, очертаващ едва забележимата пътечка. Дърветата наоколо бяха предимно иглолистни, но сред тях имаше бук и дъб. Пееха птички, меките лъчи на есенното слънце си пробиваха път сред златистозелените листа. За пръв път от дълго време насам Бен успя да прогони тревогата и главата му се проясни. Робърта много му липсваше, но мисълта, че вече е на сигурно място, му действаше като балсам. Каквото и да се случеше оттук нататък, тя щеше да бъде добре.

Прекоси гората и започна да се катери по отсрещния склон. Отвъд каменистото плато, което беше на около километър напред и нагоре, се виждаше гол, непристъпен връх. Пътеката водеше право към него. Той продължи с умерена крачка, без да обръща внимание на тръните, драскащи глезените му. Назъбеният връх бавно запълваше хоризонта.

Франко Боца наблюдаваше придвижването на жертвата си с помощта на мощен бинокъл. Беше проследил Бен по целия път от Палавас дотук без никакви рискове. Видя го как напуска Рен-льо-Шато и тръгва направо през гората. Движеше се като човек, който знае къде отива. А това означаваше, че той също щеше да го разбере. Този път грешка нямаше да има.

Боца пое по обиколен маршрут, използвайки стръмна козя пътека. Гъстата растителност от двете й страни му осигуряваше добро прикритие. От време на време спираше да погледне далечната фигура. Описвайки широк кръг, той се озова високо над Бен, в подножието на каменистия връх. От другата му страна, далеч долу в зелената долина, се виждаше някаква къща.

Стръмната стена стигаше до плоска скала, наподобяваща миниатюрно плато, и после продължаваше нагоре към върха. Вдясно зееше 300-метрова пропаст, в дъното на която зеленееха дървета. Бен започна да се катери. След около половин час се оказа, че е преодолял десетина метра. Плоската скала бе опасана с нещо като парапет от сив гранит, зад който се беше образувала плитка пещера. Той спря да си почине, оглеждайки стръмната стена, която предстоеше да изкачи.

Високо над него Боца пропълзя още малко нагоре, избирайки по-добра позиция за наблюдение. Вдигна бинокъла и го насочи към англичанина. Скалата под краката му беше издадена над стръмния склон и изглеждаше достатъчно стабилна, за да го издържи. Можеше да остане върху нея и хиляда години. Но Боца беше изключително едър и тежък, а придвижването му към ръба разбалансира скалата. Преди да разбере какво става, скалният къс се отчупи и го понесе надолу. Беше безсилен да направи каквото и да било.

Прелетя първите няколко метра проснат по корем, после скалата подскочи и се разби в по-дребните камъни отдолу. Тялото на Боца се превъртя във въздуха и започна да се свлича. Усилията му да се залови за нещо бяха безуспешни и той се превърна в част от каменната лавина, която се носеше надолу по стръмната урва.

Бен чу грохота, вдигна глава и се вцепени от ужас. Към него се носеше порой от едри и по-дребни камъни, над които се издигаше облак прах. Хвърли се в малката пещера в мига, в който първите скални отломки забарабаниха около него. Обърна се и притисна лице в камъка, за да го предпази. В следващия миг скалата под краката му поддаде и той отчаяно се вкопчи в малкия корниз над главата си. Помоли се на Бога той да издържи тежестта му. Голям камък с назъбени краища отскочи от скалата и го удари в рамото. Пръстите му не издържаха и се разтвориха, тялото му полетя надолу сред дъжд от скални отломки. Удари се в някакъв клон, пред очите му заиграха разноцветни кръгове. Все пак успя да се вкопчи в него и каменната лавина продължи надолу. За щастие клонът издържа. Миг по-късно всичко свърши. Бен се закашля, задавен от гъстия облак прах. Краката му намериха опора, тялото му бавно се изправи. Потупа дебелия клон в знак на благодарност, след което предпазливо пое нагоре.

Боца най-после бе спрял да се свлича стремително надолу и бавно се надигна сред камъните. Ръцете му кървяха от отчаяните усилия да се задържи, виеше му се свят. Един поглед беше достатъчен да установи, че само два метра го делят от отвесната пропаст в подножието на скалата.

Ушите му доловиха някакъв шум и той рязко се завъртя. Бен Хоуп стоеше на десетина метра от него.

Нямаше време дори да посегне към пистолета си. Дулото на браунинга бавно се насочи в гърдите му. Планината отвърна със звучно ехо на двата изстрела, произведени в бърза последователност. Боца отхвръкна назад. Ръцете му се разпериха като на парцалена кукла, тялото му се олюля на ръба на скалата. Бен хладнокръвно се прицели и стреля още веднъж. Боца се улови за гърдите, в очите му проблесна дива омраза. В следващия миг изчезна.

Измина още един час, преди Бен да навлезе в гористата долина отвъд върха. Седна да си поеме дъх върху паднало, покрито с мъх дърво и сведе поглед към леките си обувки, които почти се бяха разпаднали. Войнишки ботуши щяха да ми свършат доста по-добра работа, помисли си той. Целите му крака бяха в рани.

Вдигна глава и се огледа. Не, това не може да е мястото, реши той въпреки показанията на картата и компаса. Наоколо нямаше нищо забележително. Дива, недокосната от човешки крак природа.

Очите му се спряха на бялата къща, сгушена между дърветата в противоположния край на долината. Непосредствено зад нея започваха стръмните склонове на висок планински връх. Бен въздъхна. Преди да потегли насам, не знаеше на какво ще попадне, но очакваше развалини, тайнствен кръг от нарочно подредени камъни или нещо подобно. Съвсем не беше готов да приеме, че Домът на Гарвана може да се окаже модерна вила с плосък покрив, която нямаше нищо общо с каменните къщи на Лангедок. По всичко личеше, че е построена скоро, най-много преди няколко години. Това обаче не й пречеше да се вписва в околността по лесен и някак магически начин — сякаш стоеше там от векове.

Бен спря пред високия портал и надникна по посока на къщата.

— Ало? Кой е там?

През красивата, добре поддържана градина към него приближаваше жена. Беше висока и слаба, може би наближаваше шейсет. Бен забеляза тъмните очила и бастуна, с който опипваше пътя пред себе си. Жената предпазливо тръгна по пътеката към портала, а усмивката й беше насочена някъде над рамото му.

— Възхищавам се на красивата ви къща — каза Бен на сляпата жена.

— Интересувате се от архитектура, така ли? — усмихна се жената.

— Да — каза Бен. — Бих ви помолил за чаша вода. Слизам от планината и съм много жаден…

— Но разбира се — кимна жената. — Влезте, моля. Внимавайте с резето, защото заяжда.

Бен я последва по покритата с каменни плочи пътека. Прекосиха просторно преддверие и влязоха в модерно обзаведена кухня. Жената отвори хладилника и извади бутилка минерална вода.

— В шкафа до вас има чаши, обслужете се сам — предложи му тя, седна до масата и го изчака да изпие две големи чаши.

— Много сте любезна — рече Бен. — Идвам чак от Рен-льо-Шато, защото търся Дома на Гарвана…

— Вече сте го намерили — сви рамене жената. — Това е Домът на Гарвана.

— Не може да бъде! — възкликна Бен. Къщата бе съвременна и нямаше как да попадне в алхимически ръкопис, който е поне на осемдесет години. — Вероятно бъркам нещо — каза той. — Къщата, която търся, е стара. — Изведнъж му хрумна нещо. — Може би къщата е построена на мястото на друга, отпреди векове?

— Не, това е оригиналът — засмя се жената. — Къщата е много по-стара, отколкото изглежда. Строена е през хиляда деветстотин двайсет и пета година и носи името на архитекта си.

— Кой е той?

— Името му е Шарл Жанере, но е по-известен като Льо Корбюзиѐ. Наричали са го Корбю.

— Домът на Гарвана — бавно кимна Бен.

На френски corbeau означаваше гарван. А въпреки модерния си вид къщата е била построена малко или повече по времето, когато Фулканели е изготвял ръкописа си. Нещата започваха да придобиват смисъл. Може би все пак беше попаднал на точното място.

— Защо търсите Дома на Гарвана? — любопитно попита жената.

— Правя едно историческо изследване — механично прибягна до обичайната си версия Бен. — За този дом се споменава в няколко стари документа, а аз реших да отскоча насам, защото и бездруго съм в района.

— Искате ли да ви го покажа? — попита жената. — От доста време очите ми не са наред, но всичко е в главата ми.

Тръгнаха на обиколка из къщата. Жената вървеше напред, почуквайки с бастуна си.

В просторната всекидневна имаше огромна камина с красиви дървени орнаменти, която изобщо не беше в тон с останалото обзавеждане — скромно и почти аскетично. Бен си приближи към нея. Орнаментите бяха много красиви, изработени от истински майстор, но той беше привлечен от нещо друго. Върху каменната облицовка над камината беше издълбан кръг с гарван в средата — абсолютно същият като в ръкописа на Фулканели и на катедралата „Нотр Дам“. Очите му бавно се плъзнаха по твърдите пера, извитите нокти и хищния клюн. На мястото на очите светеха червени стъкълца, наподобяващи рубини.

— Това ли е оригиналът? — попита той, после се досети, че жената е сляпа, и побърза да добави: — Имам предвид камината.

— О, да — кимна тя. — Проектирана е лично от Корбю, който освен архитект е бил отличен резбар и бижутер.

Под гарвана имаше позлатен надпис с едър готически шрифт: HIS DOMUS…

— Тук е домът… — промърмори под нос Бен, после бързо довърши превода: — Тук е Домът на Гарвана.

Но какво означаваше всичко това? Защо тази къща се бе появила върху картата на Фулканели? Ясно е, че имаше причина. Но каква?

Той бавно огледа стаята. Очите му се спряха върху картината, окачена на противоположната стена. На нея беше изобразен старец в средновековни одежди. В едната си ръка държеше голям ключ, а с другата притискаше към гърдите си нещо като кръгъл щит. По устните на стареца играеше загадъчна усмивка, а повърхността на щита беше странно гола, сякаш художникът не бе успял да довърши картината си.

— Не ми казахте името си, мосю — обади се домакинята.

Бен побърза да се представи.

— Вие сте англичанин? Много ми е приятно, Бен. Аз съм Антония.

Жената замълча за момент, после добави:

— Много съжалявам, но ще ви помоля да си вървите. Заминавам за няколко дни при сина си в Ница. Таксито ще дойде всеки момент.

— Благодаря за гостоприемството — любезно отвърна Бен, въпреки че направи неволна гримаса.

— Радвам се, че открихте мястото — усмихна се Антония. — Надявам се да намерите това, което търсите.