Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (46)

46

Двайсет и две минути по-късно пред хотела се появи Отрядът за бързо реагиране на местната полиция. Облечените в черно мъже бързо се разделиха на групи и обкръжиха сградата. Бяха въоръжени с автомати, къси пушки и гранати със сълзотворен газ. Уплашените гости бяха изведени на безопасно разстояние, вече дочули слуховете, че полицията издирва опасен въоръжен престъпник. Терорист? Или може би психопат? Всеки имаше своето мнение по въпроса.

Не след дълго откриха следите на престъпника. Зад служебния паркинг имаше поляна с неокосена трева, която разделяше хотела от съседните ферми. Бдителен полицай забеляза смачканата трева, а обучените немски овчарки моментално хванаха миризмата на Бен Хоуп. Опънали каишките, те се втурнаха с бесен лай през поляната, следвани от въоръжените командоси. Не след дълго групата навлезе в гората. Беглецът беше някъде наблизо.

Но следата не ги отведе доникъде. В началото на гората тя просто изчезна. Полицаите огледаха околните дървета, но не откриха нищо. Човекът сякаш се беше изпарил.

След няколко минути стана ясно, че престъпникът ги беше изиграл. Следите в тревата бяха оставени умишлено, а той се беше върнал обратно.

Кучетата скоро откриха следата, която ги отведе отново до кухненските помещения на хотела. Там те объркано спряха и започнаха да душат. Оказа се, че някой беше разпръснал голямо количество млян пипер, който поглъщаше всякакви миризми.

По същото време стаите на хотела бяха подложени на проверка от облечените в черно командоси, които си разменяха сигнали с ръце, прикриваха се един друг и методично напредваха по коридорите. Проверяваха етажите един по един, без да пропускат нищо.

Мъжът беше открит в апартамента за младоженци. Но той нямаше нищо общо с онзи, когото издирваха. Оказа се 45-годишен французин, съблечен по бельо и прикован към една от колоните на леглото със собствените му белезници. Той посрещна командосите със зачервено лице, оцъклени очи и натъпкана в устата салфетка. Това беше сержант Емил Дюпон.

Полицейската униформа беше малко широка за Бен, но в замяна на това крачолите на панталоните му бяха по-къси поне с пет-шест сантиметра. Без да се смущава от този факт, той излезе на площадката пред главния вход и започна да издава къси, отривисти заповеди. Никой не обърна внимание на военната раница през рамото му, която се различаваше от стандартното полицейско оборудване. Никой не обърна внимание и на начина, по който той си проби път сред възбудените гости на хотела, качи се в една от полицейските коли и спокойно потегли.

Свидетелят твърдеше, че черното порше беше завило наляво, но колебанието му беше очевидно и Бен реши да поеме в обратна посока. Когато хотелът изчезна от огледаното за обратно виждане, той натисна газта. Полицейската радиостанция бълваше непрекъснат поток от заповеди и инструкции. Трябваше час по-скоро да се отърве от тази кола.

Робърта слезе във фоайето с намерението да разгледа малкия бутик. Не искаше да буди Бен, който спеше дълбоко сред разпръснатите листове в предната стая на младоженския апартамент. И бездруго щеше да се забави само десетина минути, но в замяна на това най-сетне щеше да се сдобие с нещо ново и чисто.

Оказа се, че бутикът отваряше в девет без четвърт. Тя се спря пред витрината и веднага си избра чифт черни джинси и рокля без ръкави. Утрото беше слънчево и свежо и тя реши да се поразходи в градината. Любуваше се на красивите цветя и се стараеше да не мисли за вчерашните премеждия.

Вероятно по тази причина не усети мъжа, който се приближи зад нея бързо и безшумно. Черна ръкавица притисна устата й, студено острие на нож опря в гърлото й.

— Мърдай, кучко! — изръмжа в ухото й дрезгав глас със силен чуждестранен акцент.

Отвъд паркинга, скрито зад голям декоративен храст, чакаше черно порше 911 турбо с отворени врати. Мъжът беше едър и силен. Тя не можеше нито да извика, нито да се освободи от желязната му хватка. Той я блъсна в колата и я удари с юмрук в лицето. Миг преди да припадне, Робърта усети соления вкус на кръвта.

Когато се свести, колата се движеше. Нямаше как да прецени какво разстояние бяха изминали. Съзнанието й бързо се проясни и адреналинът нахлу във вените й. Лицето на човека зад волана на спортната кола сякаш беше издялано от гранит. Едната му ръка държеше волана, а другата притискаше ножа в корема й. Поршето фучеше по тесния път със 150 километра в час, от двете му страни се мяркаха дървета и поляни.

Би било лудост да опита каквото и да било. Или ще се пребием и двамата, или той ще забие ножа в корема ми, механично помисли тя.

Но въпреки това тя го направи.

Пътят навлезе в отрязък с остри завои, мъжът намали скоростта на 85 километра в час и насочи поглед напред. Само за миг, но това беше достатъчно. Робърта замахна с всички сили и юмрукът й се заби в ухото му. Той нададе вик на изненада, ножът изтрака на пода, а поршето рязко поднесе. Тя се стрелна към него и грабна волана. Колата зави надясно, изскочи от банкета и се заби в едно от крайпътните дървета. Инерцията изхвърли Робърта към страничната врата, миг по-късно тежкото тяло на похитителя се стовари отгоре й, оставяйки я без дъх.

Поршето застина на място сред облаци прах. Притиснал жертвата си до страничната врата, Франко Боца вдигна ножа и опря острието във врата й. Представи си как то бавно разкъсва плътта, острата като бръснач стомана прониква през повърхностните слоеве и потъва навътре. Видя и кръвта — първо няколко бавно набъбващи капчици, които миг по-късно преминават в пулсираща струя, а тялото й започва да се гърчи в ръцете му.

Но през знойната червеникава мъгла на сластта той си спомни снощния телефонен разговор с Узберти.

— Ръкописът е в ръцете на англичанина — кратко бе докладвал той, без да обяснява как се е стигнало до това.

— Искам ги живи, Франко! — бе заповядал с леден глас Узберти. — Ако не успееш да го вземеш, ще трябва да принудим Хоуп да ни го предаде!

Работата за „Gladius Domini“ допадаше на Боца, но политическите интриги не представляваха интерес за него. Сега той насочи гневен поглед към Робърта Райдър, която се гърчеше в ръцете му. В момента, в който го стори, тя успя да извърне глава и да го заплюе в лицето. Лишен от удоволствието да я убие, той отмести ножа, отново я удари с юмрук и с въздишка се намести обратно зад волана.

Зад откраднатата полицейска кола се вдигаха облаци прах. Бен натискаше здраво газта по пустия път. Стигна до острите завои в мига, в който се запита дали не трябваше да поеме в обратна посока. Почти веднага видя черните следи от гуми, които водеха към каменистия насип на банкета. Кората на старото дърво зад него беше обелена, един от клоните висеше пречупен.

Спря колата и отиде да го разгледа отблизо. По земята имаше микроскопични парченца черна боя, други бяха забити в обеления ствол на дървото. Погледът му беше привлечен от малка, блестяща черна капчица на асфалта. Приклекна и я докосна с пръст. Беше моторно масло, все още топло. Следите от гумите бяха широки, очевидно оставени от спортна кола. Черна спортна кола, която се движи с висока скорост? Трябваше да е поршето. Малко по-нататък откри още една капчица масло, после втора, трета. Картерът на колата явно беше пробит при удара в насипа. Но защо беше излязла от пътя? Колко сериозна беше повредата? Ако продължаваше да губи масло, той имаше шанс да я застигне някъде надолу по пътя. Полицейската кола беше бърза и мощна, но прекалено биеше на очи. В нея той беше лесна мишена.

В продължение на няколко километра Бен караше по мазната следа, слушайки внимателно съобщенията по полицейската радиостанция. Както можеше да се очаква, липсата на колата беше забелязана и ченгетата организираха издирването й. Скоро ще се наложи да се отърве от нея, а с това се стопяваха и шансовете му да настигне повреденото порше.

Пред очите му се появи планинско селце. Встрани от шосето имаше малък гараж със самотна бензинова помпа, над която се развяваше избелял рекламен флаг. Малко по-нататък се виждаше кално отклонение. Бен въздъхна и насочи колата към него. Половин километър по-нататък пътят свърши пред каменисто поле, обрасло с тръни и жълти полски цветя. Смъкна полицейската униформа, облече собствените си дрехи и старателно изтри отпечатъците си от всичко, което беше докосвал. После захвърли ключовете в канавката, обърна се и хукна към гаража.

Механикът вдигна глава и огледа високия рус мъж, който влезе през металната врата на сервиза. После потърка с мръсни пръсти наболата си брада, измъкна се изпод очукания фиат и запали цигара. Да, беше видял едно черно порше, префучало по пътя. Преди по-малко от час. Хубава кола, но за съжаление явно претърпяла катастрофа. Едно от задните й колела било изкривено, калникът смачкан. Нещо опирало в колелата и се чувало силно тракане.

— С италиански номера, нали? — попита Бен. — Гадното копеле ме блъсна и продължи, сякаш нищо не се беше случило. Няколко километра вървя пеша!

— Да дойда да ви изтегля? — предложи механикът и кимна по посока на ръждясалия влекач в двора.

— Не, застрахователите ще се погрижат — отвърна Бен. — Но все пак благодаря.

Огледа вътрешността на сервиза, после изви глава към ограденото пространство отпред, където бяха изложени за продан няколко употребявани коли и пикапи.

Очите му изведнъж светнаха.

— Хей, този продава ли се? — попита той.

* * *

Не беше се качвал на мотоциклет поне от десет години. За последен път беше карал една бракувана от военните таратайка, която се тресеше като пневматичен чук и течеше като лейка. Това, което беше яхнал в момента, нямаше нищо общо с нея. Издълженият и елегантен „Триумф Дейтона 900“ имаше изключително мощен двигател и летеше като стрела. Бен следеше внимателно пътя, очите му не изпускаха мазната следа върху асфалта. Надяваше се, че в крайна сметка тя ще го отведе до поршето.

Но няколко километра по-нататък следите изведнъж изчезнаха и сърцето му се сви. Върна газта и триумфът запълзя със скоростта на волска кола, боботейки басово с мощния си двигател. Нищо. Изруга от безсилен гняв. Вероятностите бяха две: или маслото бе спряло да изтича по някакъв магически начин, или някой бе взел колата на буксир. Пътна помощ с отвлечена жена на седалката? Не, едва ли. По-скоро бандитът е повикал на помощ някой от местните си съучастници.

Бен спря мотора и хвърли отчаян поглед на пустия път пред себе си.

Край, изгуби я!