Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (63)

63

Бен позвъни на Феърфакс и докладва, че мисията е изпълнена и той е готов да се прибере у дома. След няколко часа специално изпратеният самолет щеше да го вземе от частно летище в околностите на Монпелие.

Отец Паскал долови скърцането на вратата и вдигна глава от лозата, която подрязваше. Бен Хоуп крачеше към него широко усмихнат.

— Бенедикт! — радостно възкликна Паскал и тръгна срещу него с разтворени обятия. — Бях сигурен, че ще се върнеш!

— За съжаление не разполагам с много време, отче. Отбих се да ви благодаря още веднъж за оказаната помощ.

— А Робърта? — тревожно го погледна Паскал. — Тя…

— Тя си е у дома, в Щатите.

— Слава богу — с облекчение въздъхна свещеникът. — Значи работата ти тук приключи?

— Да, отче. Следобед се прибирам у дома.

— Дойде време да се сбогуваме, а? Довиждане, приятелю. Господ да те пази. Признавам, че много ще ми липсваш… — Свещеникът замълча за миг, после изведнъж се плесна по челото. — О, щях да забравя! Има едно съобщение за теб!

Бен благодари на сестрата и внимателно затвори вратата след себе си. Благодарение на спешния разговор с Люк Симон полицията вече беше вдигнала охраната на болничната стая.

Ана седеше в леглото и четеше книга. През прозореца зад гърба й нахлуваха весели слънчеви лъчи. Въздухът бе наситен с уханието на червените, жълти и бели рози във вазите около нея. Тя вдигна глава и се усмихна. Върху дясната й буза имаше дебела марля, прикрепена с лепенки.

— Радвам се да те видя — промълви той, надявайки се да прикрие нервната нотка в гласа си.

— Много ти благодаря за цветята — отвърна тя. — Събудих се и гледам — цялата стая потънала в рози!

— Това е най-малкото, което мога да направя — въздъхна той и с притеснение се взря в дълбоките драскотини около окото и челото й. — Адски съжалявам, Ана! Не съм и помислял, че ще се случи така. А и приятелят ти…

Тя го докосна по ръката, главата му съкрушено клюмна.

— Вината не е твоя, Бен.

— Мъжът, който ти причини тези страдания, вече не е между живите — каза той, помълча малко и с въздишка добави: — Ако това е някаква утеха за теб.

Тя не отговори.

— Какви са плановете ти, Ана?

— Май Франция ми омръзна — отвърна с лека въздишка тя. — Мисля, че ще се прибера у дома, във Флоренция. Може би ще успея да се върна на предишната работа в университета. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Пък кой знае? Някой ден може би ще успея да довърша и книгата си.

— Дано — кимна той, погледна часовника си и се изправи. — Трябва да тръгвам. Самолетът ме чака.

— У дома ли се връщаш? Откри ли онова, което търсеше?

— Не знам какво съм открил.

— Карта е, нали? — сграбчи ръката му тя. — Чертеж! Хрумна ми, докато лежах тук! Как не се досетих по-рано?

Той седна на ръба на леглото и стисна ръката й.

— Наистина е карта. Но те съветвам да забравиш всичко, защото то привлича лошите хора.

— Забелязах — усмихна се Ана.

Помълчаха известно време в изпълнената с ухание стая, после тя вдигна глава и го погледна изпитателно.

— Ходиш ли в Италия, Бен?

— От време на време.

Усетил натиска на ръката й, той бавно се наведе и усети как горещите й устни докосват ухото му.

— Ако някога се озовеш във Флоренция, непременно ми се обади.