Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (61)

61

Каменните стъпала се извиваха в тясната, прокопана в скалата дупка. Воят на бурята постепенно заглъхна и когато краката му най-накрая стъпиха върху хоризонтална плоскост, той вече изобщо не се чуваше. Пое по тесен, изсечен в скалата проход. Тишината бе нарушавана единствено от стъпките му. Гладките стени на прохода бяха достатъчно високи, за да се движи прав. Издялването им в скалата, изглежда, бе продължило векове. Грубо изсечен тунел би свършил същата работа, но неизвестните автори на проекта явно бяха търсили нещо повече от удобство. Нещо, което се доближаваше до съвършенството. Но защо? Накъде водеше тунелът?

Отговорът на въпроса дойде след броени секунди. Тунелът направи остър завой и в първия момент Бен помисли, че бе стигнал края му. После усети леко течение и вдигна фенерчето. Пред очите му се появиха каменни стъпала и той без колебание пое нагоре. Изкачването продължи дълго, много по-дълго от слизането в първия тунел. Това без съмнение означаваше, че се издига над повърхността на околния терен и продължава нагоре. Той си спомни стръмната камениста могила в непосредствена близост до къщата. Това означаваше, че бе вътре в нея, заобиколен от хиляди тонове скала!

Лъчът на фенерчето пожълтя и угасна. Той го прибра в джоба си и щракна запалката. Стана студено. Вятърът свиреше около него, въпреки че стъпалата бяха тесни и издълбани направо в камъка. Запалката пареше между пръстите му. Той затвори капачето и продължи на тъмно. След няколко стъпала стъпи накриво и се олюля. Запази равновесие с цената на върховни усилия. Сърцето му биеше лудо. Изчака запалката да се охлади, щракна я и предпазливо продължи нагоре.

Стъпалата най-после свършиха и Бен се озова в помещение с равен под. Вдигнал запалката високо над главата си, той с учудване установи, че се намира в просторна зала, чиито стени се губеха в мрака. В средата й имаше дебела каменна колона, която сякаш излизаше от пода и подпираше високия почти три метра таван. Гладката й повърхност беше покрита със сложни гравюри, пресъздаващи различни религиозни сцени. Няколко крачки по-нататък се виждаше друга подобна колона, а зад нея и трета. Вдигна пламъчето максимално високо и то се отрази в дълга редица златни разпятия. Точно пред него се издигаше огромен, издялан от камък олтар, инкрустиран със злато. Бен осъзна, че е попаднал в църква. Средновековен готически храм, издълбан в огромната скала.

Започна да пали многобройните свещи, поставени в свещници от чисто злато. Храмът бавно се изпълваше с жълтеникава светлина, а той хлъцна от изненада, осъзнал огромните му размери. И богатството, струпано в него.

Покрай стените бяха подредени десетки каменни сандъци, препълнени със златни монети, пръстени и амулети. Съкровищата, съхранени в храма, несъмнено бяха достатъчни, за да превърнат откривателя им в най-богатия човек на света.

Бен взе един от тежките свещници и пристъпи към олтара. Два лъва с обща глава, издялани от бял мрамор, поддържаха кръгъл каменен съд с диаметър около два метра и половина. Светлината на свещта се отрази в тъмната течност, която го изпълваше. Върху гладката странична стена, малко под ръба, бяха изписани думите:

Omnis qui bibit hanc aquam, Si fidem addit, Salvus erit

Който пие от тази вода, ще намери спасението, ако има вяра

Дълга кожена тръба лежеше върху изящен златен пиедестал, поставен в краката на ангел с разперени крила. Бен внимателно измъкна древния документ и го разстла на пода. Макар че несъмнено датираше някъде от ранното средновековие, документът беше забележително добре съхранен. Текстът беше на неразбираем за Бен латински, а между фразите бяха изрисувани странни символи, наподобяващи египетски йероглифи.

Клепачите му примигнаха, съзнанието му бавно се проясни. Нима това бе легендарният ръкопис, търсен от толкова много хора? Едва сега му стана ясно, че документите, които Райнфелд бе откраднал от Клеман, са били просто собствените записки на Фулканели. Следите, които са го отвели до оригиналния ръкопис и които щяха да помогнат на следващите изследователи. А Бен просто си беше въобразявал, че разполага с него.

Бавно започна да осъзнава страшната сила на древния документ, определил съдбата на милиони хора. В продължение на столетия заради него се бяха пролели реки от кръв на хора, които са се опитвали да го опазят, или на хора, които са искали да го притежават. Той притежаваше силата да поражда зло. Но дали съдържаше в себе си и обратната сила — да върши добро?

От кожената тръба беше изпаднал и прегънат на две лист хартия. Бен го взе и го разтвори. Беше писмо, написано с познат почерк.

До Търсача

Скъпи приятелю,

Приеми моите поздравления, ако четеш тези редове. В ръцете ти е тайната, убягвала на велики и мъдри мъже от зората на цивилизацията до наши дни.

За мен остава да ти отправя само едно предупреждение. Когато дългите и мъчителни търсения на Мъдреца най-после се увенчаят с успех, той не бива да се изкушава от суетата на света, а да си остане скромен и отдаден на вярата. И никога да не забравя съдбата на онези, които са били изкушени от силата на злото.

Истинският алхимик трябва да ПАЗИ МЪЛЧАНИЕ както по отношение на своята наука, така и за добрините, които върши.

Фулканели

Бен вдигна глава и погледна към каменния съд до олтара. На крачка от него се намираше еликсирът на живота. Търсенето приключи. Нямаше повече време за губене. Той скочи и се огледа за подходящ съд, с който би могъл да занесе течността на малката Рут. Не намери, но си спомни за плоската бутилка в джоба си. Извади я и без никакво колебание изля уискито на каменния под. После с разтуптяно сърце я потопи в тъмната течност. Вярвам ли в това? — неволно се запита той. Дали тази субстанция наистина лекува?

Извади пълната бутилка от каменния съд. По стените й се стичаха ситни капчици. Отстъпвайки пред неудържимото любопитство, той бавно го вдигна към устните си.

За малко не повърна от отвратителния вкус. Започна да кашля и плюе, бършейки устните си с длан. Вдигна свещта над каменния съд и изсипа обратно по-голямата част от течността. Едва сега забеляза зеленикавата утайка на дъното.

Падна на колене, главата му клюмна. Край, всичко свърши. Пълен провал.

Ушните му тъпанчета реагираха болезнено на внезапната експлозия, екнала в затвореното пространство на храма. Единият от белите лъвове пред олтара се разцепи на две, каменния съд се наведе на една страна. Зеленикавата течност плисна върху плочите.

Бен рязко се изправи и посегна към пистолета си, после изведнъж се закова на място. Насреща от сенките бавно се приближаваше дулото на тежък автоматичен колт.

— Изненадан ли си, англичанино? — попита с дрезгав шепот Франко Боца, осветен от трепкащата светлина на свещите. Калното му окървавено лице излъчваше студена ярост. — Хвърли оръжието!

Широките му гърди бяха скрити под бронежилетка, но въпреки това го боляха адски от удара на трите 9-милиметрови куршума. Полетът му от скалата беше прекъснат от дънера на дърво, чиито клони почти го одраха жив. Кръв течеше от десетките рани по тялото му, а дясната му буза беше разцепена от устата до ухото. Но той почти не бе усетил болка, докато се катереше обратно по стръмния сипей в разразилата се буря. Съзнанието му беше фокусирано върху една-единствена мисъл: да се добере до Бен Хоуп и да му види сметката така, както не бе постъпвал и с най-изтезаваните от него жертви.

И този миг най-после настъпи.

Бен втренчено го погледна, после пръстите му разкопчаха кобура. Браунингът изхлопа на плочите и той го подритна към врага си, без да сваля очи от лицето му.

— Беретата също — изхриптя Боца. — Онази, която взе от мен.

Не е забравил, въздъхна Бен, измъкна малкия пистолет от колана си и го хвърли в краката му.

Тънките устни на Боца се изкривиха в жестока усмивка.

— Така вече е по-добре — прошепна той. — Най-после сме сами, лице в лице.

— Много ми е приятно.

— Бъди сигурен, че удоволствието ще бъде изцяло мое — изграчи Боца. — А когато приключа с теб, ще отида да се позабавлявам с малката ти приятелка Райдър!

— Късно е — поклати глава Бен. — Никога няма да я намериш.

— Така ли мислиш? — насмешливо го изгледа гигантът и ръката му потъна в страничния джоб на панталона. Между пръстите му се появи малкото червено тефтерче на Робърта. — След милата ни среща възнамерявам да отида на почивка в Съединените щати.

Лицето на Бен побеля, прилоша му от ужас. Беше я предупредил да унищожи проклетото тефтерче! Вероятно бе останало в чантата й, когато Боца я беше отвлякъл.

— Тя ще умре последна — продължи Боца, наслаждавайки се на всяка дума. — Първо ще нарежа на парчета всичките й роднини и ще я оставя да гледа. После, преди да я убия, ще й поднеса малък подарък — главата ти. А най-накрая ще й обърна специално внимание. — В усмивката му се появи нещо садистично, а устните му саркастично прошепнаха: — Всемогъщият Господ Бог ще я съди!

Дулото на револвера се насочи към лявото коляно на Бен и пръстът му се стегна около спусъка. Възнамеряваше да пръсне първо едната капачка, после и другата. А когато жертвата безпомощно започнеше да се гърчи на пода, в действие щеше да влезе и любимият му нож.

Преди години Бен беше преминал интензивен курс по обезоръжаване от близко разстояние. Всичко бе въпрос на дистанция, но в повечето случаи това бе една отчаяна маневра. До нея се прибягваше само в краен случай, когато противникът бе достатъчно близо. Ако бе само на крачка извън зоната на действие, мисията ставаше невъзможна. Просто защото пръстът натиска спусъка за стотна от секундата.

Докато Боца говореше, Бен преценяваше разстоянието помежду им. За съжаление то беше на границата между риска и самоубийството. Даваше си сметка, че има леко предимство по отношение на рефлексите — половин секунда в най-добрия случай. Въпреки това атаката си оставаше единственият му шанс, макар и минимален. Беше лудост, но имаше само един живот и беше длъжен да се бори за него.

Решението му отне една десета от секундата. Изстрелът екна миг, преди да полети срещу врага си.

Грубото лице на Боца замръзна от изненада, устата му изпусна едно безгласно „О“ и револверът изтрака на плочите. Ръцете му инстинктивно се вдигнаха към кръвта, бликнала от зейналата в гърлото му дупка.

Неясната фигура в дъното на храма вдигна пистолета и отново натисна спусъка. Вторият изстрел отнесе темето на Боца сред фонтан от кръв и мозък. Тялото му за миг остана на крака, потъмнелите му очи търсеха очите на Бен. После рухна на пода, потръпна в няколко спазми и издъхна.

Бен гледаше с невярващ поглед неясната, сякаш призрачна фигура, която бавно заобикаляше колоните. Беше жена, но лицето й оставаше в сянка.

— Робърта?! — смаяно прошепна той.

След още една крачка му стана ясно, че това не е Робърта. Старият маузер в ръката на непознатата все още беше насочен към трупа на Боца, от дългото му дуло се извиваше тънка струйка дим. Но предпазните мерки бяха излишни, защото този път Франко Боца нямаше как да възкръсне.

Златистата светлина на свещите най-после попадна върху лицето на приближаващата се жена. Бен трепна и неволно понечи да разтърка очи. Пред него се появи Антония, но вече не беше сляпа. Тъмните очила ги нямаше и тя го гледаше право в очите. Ъгълчетата на устните й бяха разтеглени в загадъчна усмивка.

— Коя сте вие? — объркано прошепна Бен.

Жената не отговори. Той сведе поглед и видя, че маузерът беше насочен право в сърцето му.