Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (50)

50

— Допълнителни въпроси ли? — попита Натали Дюбоа. — Защо не търсите сина ми, вместо постоянно да се връщате тук?

Бен беше въведен във всекидневната на скромната, но добре подредена къща. Домакинята беше дребна руса жена, наближаваща четирийсет, с бледо лице и тъмни кръгове под очите.

— Няма да ви отнема много време — обеща той. — Трябват ми само няколко малки подробности.

— Разказах всичко на колегите ви! — гневно отвърна тя. — Него го няма вече няколко дни, какво още искате да знаете?

— Аз съм експерт, мадам. Моля ви да проявите търпение, защото от вашите отговори зависи колко бързо ще открием Марк. Може ли да седна?

— Знам, че с него се случи нещо ужасно и това е всичко! — отвърна Натали Дюбоа. — Имам чувството, че никога повече няма да го видя! — При тези думи тя извади кърпичка и избърса насълзените си очи.

— И така, за последен път го видяхте да се качва на мотопеда си, нали? И не ви каза къде отива?

— Не, разбира се. Ако беше обратното, щях да го съобщя на колегите ви.

— Няма да е зле, ако ми запишете регистрационния номер на мотопеда. Вършил ли е подобни неща и преди? Изчезвал ли е за няколко дни, без да ви предупреди?

— Не, никога. Закъснявал е вечер, но нищо повече.

— Познавате ли приятелите му? Има ли сред тях някой, при когото би отишъл? Възможно ли е да е бил на някакъв концерт или на парти?

— Марк не е такова момче — подсмръкна жената. — Той е свенлив и затворен в себе си. Обича книгите, дори се опитва да пише разкази. Има приятели, но никога не закъснява с тях.

— Още ли учи?

— Не, миналата година напусна училище и се хвана на работа при девер ми Ришар, който е електротехник.

— Бащата на Марк не живее ли с вас? — попита Бен, забелязал липсата на халка на пръста й.

— Бащата на Марк ни напусна преди четири години — хладно отвърна тя. — И оттогава не сме чували за него.

Отвличане с участие на бащата? — записа в бележника си Бен.

— Ако си мислите, че баща му има нещо общо, значи дълбоко се заблуждавате — горчиво се усмихна жената. — Този човек се интересува само от себе си.

— Съжалявам — въздъхна Бен. — Марк проявява ли религиозни наклонности? Споменавал ли е, че иска да се включи в някоя християнска секта или нещо подобно?

— Не. Вероятно имате предвид онова нещо, което намерихме в стаята му…

— Да. Имам предвид медальона.

— Нямам представа откъде се появи. Никога не съм го виждала. Ченгетата… Искам да кажа полицаите, мислят, че го е откраднал. — Тя войнствено се надигна от стола. — Но моят Марк не е крадец!

— И аз мисля така — кимна Бен. — Вижте, възможно ли е да поговоря с чичо му Ришар?

— Няма проблем, той живее съвсем близо, нагоре по улицата. Но едва ли ще ви каже нещо, което не сте чули от мен.

— Въпреки това бих искал да го посетя. Дали си е у дома?

Надигна се, но жената го хвана за ръката и впи умолителен поглед в очите му.

— Ще го откриете ли, мосю?

— Ще се опитам — потупа ръката й той.

 

 

— Момчето едва ли е отвлечено, за бога! По-скоро е избягало от дома си заради някое момиче. Или заради момче, знае ли ги човек днешните младежи?

Ришар му предложи бира и одобрително кимна с глава, наблюдавайки го как отваря кутийката.

— Вие сте първото ченге, което не се притеснява да пие по време на работа.

— Аз съм нещо като външен консултант — уточни Бен. — Защо сте толкова сигурен, че е избягал?

— Между нас казано, Марк е копие на баща си — брат ми Тиери. Напълно пропаднал тип, който няма нито ден трудов стаж, ако не броим престоите му в затвора. Момчето върви по същия път, но майка му си въобразява, че има някакви заложби. Самият аз се проклинам, че отстъпих на молбите й и го взех на работа. Пълен загубеняк! На всичкото отгоре му плащам. Ако не го изхвърля скоро, вероятно ще се изпържи на някой оголен кабел, а след това ще го лежа…

— Разбирам — кимна Бен. — Но докато не научим повече подробности, ние сме длъжни да смятаме случая за подозрителен. Вие сте му чичо, а той няма баща. Споделяше ли с вас, казвал ли ви е нещо необичайно?

— Шегувате ли се? Всичко около Марк е необичайно, защото все хвърчи из облаците!

— Например?

— Дрънка какво ли не, защото живее в измислен свят. Ако човек повярва дори на половината от това, което той казва… Не знам… Може би ще реши, че съседът му се казва Дракула, а планетата се управлява от извънземни. — Ришар отпи от кутийката и по устните му остана следа от пяна. — Например работата, която свършихме, преди да избяга.

— Или да изчезне.

— Все тая — махна с ръка Ришар и започна да разказва за мазето на голямата къща. — Марк беше убеден, че там има нещо странно, и постоянно говореше за него.

Бен остави кутийката бира на масата и извади бележника си.

— Частен дом ли беше?

— Не. По-скоро нещо като убежище на вярващи — отвърна с широка усмивка Ришар. — Нали ги знаете — християнски секти или нещо подобно. Приличаше на училище. Добри и любезни хора, а и плащат в брой.

— Имате ли адреса?

— Разбира се — кимна Ришар, стана и отиде в съседната стая. След миг се върна с дебела счетоводна книга. — Ето го. Център за християнско образование, близо до Монпелие. Предупреждавам ви, че ще си загубите времето, ако мислите, че малкият негодник е отишъл там. — Ришар замълча, после въздъхна. — Вижте, това може би звучи жестоко. Готов съм да взема думите си обратно, ако наистина му се е случило нещо. Но според мен просто е изчезнал. След три-четири дни ще похарчи парите, които е задигнал от чантата на Натали, и ще се прибере у дома с махмурлук и подвита опашка. Нима полицията харчи парите от данъците ни за такива като него, вместо да лови истинските престъпници?

 

 

Робърта нямаше представа откога лежи на твърдия тесен нар. Клепачите й трепнаха, главата й бавно се проясни. Направи опит да си спомни къде се намира и ужасните спомени изведнъж изпълниха съзнанието й. Едър мъж я измъква от някаква кола, пренася я в тъмна стая и въпреки яростните й протести забива игла в ръката й. След което вероятно беше припаднала.

Главата й пулсираше, в устата си имаше отвратителен вкус. Намираше се в студено и слабо осветено подземие без прозорци — по-скоро в един от ъглите на просторното помещение, отделен с метална решетка. От тавана висеше гола крушка, жълтеникавата й светлина едва достигаше до масивните бетонни колони.

В съседното помещение на няколко метра от нея се виждаше неподвижното тяло на изпаднал в несвяст младеж. Беше силно упоен, а може би мъртъв. Тя направи опит да го извика, но тялото му дори не се помръдна.

Охраняваше ги кльощав около трийсетгодишен мъж с изпъкнали неспокойни очи и отдавна неподстригвана рижа брада. Той постоянно крачеше напред-назад, автоматът на шията му се поклащаше. Робърта го гледаше внимателно, опитвайки се да определи дължината на помещението по крачките му. От време на време мъжът прекъсваше разходката си и изпъкналите му очи я опипваха от главата до петите.

След известно време той беше сменен от нисък и набит мъж с бръсната глава, който беше по-възрастен и значително по-самоуверен от колегата си. Той пъхна през решетките чаша воднисто кафе и чинийка, в която имаше варен боб, примесен с ориз, и престана да й обръща внимание.

Тийнейджърът най-сетне се свести, надигна се на колене и се обърна да я погледне. Очите му бяха кървясали.

— Аз се казвам Робърта, а ти? — прошепна през решетките тя.

Момчето беше твърде замаяно, за да отговори, и просто я гледаше. Но плещестият пазач явно не желаеше никакви разговори между тях, защото дръпна ципа на чантичката си, извади спринцовка и заби иглата й в ръката на младежа — направо през решетката. Минута по-късно той отново се свлече на пода.

— С какво го инжектираш, по дяволите? — просъска Робърта.

— Млъквай, кучко, иначе и ти ще получиш една доза! — сряза я онзи.

Часовете се точеха бавно. Най-сетне смяната на бръснатата глава изтече и той беше заменен от брадатия. Няколко минути по-късно той я погледна, на лицето му се появи неуверена усмивка.

— Хей, ще ми донесеш ли чаша вода? — веднага се възползва Робърта.

Брадатият се поколеба, после се приближи към масата, на която имаше гарафа с вода и няколко неособено чисти чаши.

Робърта изпи водата, отбелязвайки, че пазачът продължава да се навърта наблизо.

— Как се казваш? — усмихна се тя.

— А-Андре — заекна брадатият.

— Я ела насам, Андре — рече поверително тя. — Имам нужда от помощта ти.

Мъжът се огледа предпазливо, макар че в подземието нямаше никого.

— Какво искаш? — подозрително попита той.

— Изгубих си обецата — обясни тя. Това отговаряше на истината, тъй като обецата й действително беше паднала някъде по пътя от хотела. — Мисля, че е ей там, зад решетката — посочи пода тя. — Не мога да я достигна.

— Не е мой проблем! — изгледа я Андре. — Намери си я сама!

— Моля те! Тя е старинна и струва един куп пари!

Това пробуди интереса му. Той преметна автомата на гърба си, пристъпи към решетката и коленичи на прашния цимент.

— Къде е?

Робърта приклекна от другата страна на решетката, на сантиметри от него.

— Там е някъде — посочи с пръст тя. — Малко встрани… Мисля, че я виждам…

— Нищо не забелязвам! — изръмжа Андре, продължавайки да опипва циментовия под. Главата му бавно се приближаваше към решетката. В носа я блъсна острата миризма на пот, примесена с евтин дезодорант. Тя го изчака да се приближи още малко и промуши ръце през решетките. Сърцето й заби лудо. Вниманието на пазача продължаваше да е насочено към пода. Тя си пое дъх и ръцете й се стрелнаха напред.

Вкопчи пръсти в брадата му и рязко я дръпна. Той стреснато се опита да се откопчи, издавайки сподавен вик. Но тя опря колене в решетките и дръпна с всичка сила. Изпъкналото чело на пазача се заби в решетката. Той изкрещя от болка и стисна китките й, но тя не изпускаше брадата му. Тялото й отскочи назад, главата му за втори път се блъсна в решетките. Андре рухна на пода, но не спираше да се бори. Робърта заби пръсти в мазната му коса, нави я около дланта си и блъсна главата му в пода с отчаяната сила на човек, който няма какво да губи. Продължи да блъска, докато мъжът престана да вика и да се бори. Главата му се отпусна на една страна, от счупения му нос бликна кръв.

Тя го пусна и падна по гръб. Миг по-късно се надигна и видя връзката с ключове на колана му. За щастие се оказа в обхвата на протегнатата й длан и тя бързо я откачи. Сърцето й се свиваше от страх да не дойде някой. Започна да изпробва различните ключове в ключалката, хвърляйки нервни погледи към металната врата в дъното на подземието.

Четвъртият ключ стана. Робърта блъсна решетката, избута встрани неподвижното тяло на пазача и преметна автомата му през шията си.

— Хей, събуди се! — извика тя и заблъска по вратата, зад която беше заключено момчето. Но то продължаваше да лежи неподвижно, без да реагира. Помисли си дали да не го измъкне, но веднага се отказа. Беше прекалено тежък за нея. По-разумно беше да опита да се измъкне от този затвор, а после да се върне за него, придружена от полиция.

Изтича нагоре по стъпалата. Но още преди да стигне до желязната врата, тя рязко се отвори. На прага се появи едър мъж в черно, очите им се срещнаха.

Робърта моментално го позна: беше похитителят. Без да се колебае нито за миг, тя насочи автомата в гърдите му и натисна спусъка.

Но мъжът заслиза по стъпалата, широко усмихнат. Тя отново натисна спусъка, този път по-силно. Нищо. Автоматът мълчеше. От вратата се изсипаха още трима мъже и насочиха оръжията си в гърдите й. Автоматите бяха копие на този, който тя държеше в ръцете си.

С една незначителна разлика: предпазителите им бяха вдигнати.

Боца издърпа оръжието от ръцете й, избягна юмрука, насочен в лицето му, след което рязко изви ръката й. Прониза я остра болка. Още сантиметър, и китката й щеше да се счупи. Той я повлече към клетката и грубо я блъсна вътре. Решетъчната врата се затръшна зад нея.

Боца изгаряше от желание да нареже тази жена на парчета, бавно и с огромна наслада. Измъкна ножа си и прокара острието по стоманените пречки.

— Чакаме приятелчето ти Хоуп — прошепна с дрезгав глас той. — А когато се появи, ще се позабавляваме!

Тя го заплю в лицето, но Боца се изкикоти и невъзмутимо се избърса.

После за огромен ужас на Робърта той се наведе, преряза гърлото на пазача и го повлече като заклано прасе към отвора на канала в средата на помещението. Кръвта шурна в дупката.