Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (37)

37

На третия ден Бен укрепна достатъчно, за да излезе на верандата и да се изложи на топлите лъчи на есенното слънце. Робърта хранеше кокошките в дъното на двора и се правеше, че не му обръща внимание. Той се почувства зле от факта, че я беше обидил. Отпи глътка от билковия чай, който му поднесе Мари-Клер, след което отново разгърна дневника на Фулканели.

 

 

19 септември

Вече дълбоко съжалявам, че се доверих на младия Никола Дакен. Пиша тези думи с тежко чувство за вина, тъй като направих голяма глупост. Единствената ми утеха е, че есе пак не го запознах с всичко, наследено от моите катарски прадеди.

Вчера се потвърдиха и най-големите ми страхове. Против принципите си и с огромно чувство на срам аз наех частен детектив — един дискретен и абсолютно достоен за доверието ми мъж на име Коро, на когото възложих да следи действията на Никола и да ми докладва. Оказа се, че от известно време насам младият ми помощник членува в някакво парижко дружество, наричащо себе си „Наблюдателите“. Чувал съм за него и знам, че членовете му са малък кръг интелектуалци, проявяващи интерес към тайнственото познание. Знам и с какво дружеството е привлякло младия Никола. Главната цел на „Наблюдателите“ е да разбият тайнствените структури на алхимическата традиция. Те се събират веднъж в месеца на етажа над книжарницата за нетрадиционна литература на Шакорнак, където обсъждат начините и възможностите за приобщаването на алхимията към модерната наука и използването на достиженията й за благото на човечеството. За младеж като Никола това несъмнено звучи привлекателно, като основа на нова епоха в познанието. Добре разбирам как се е разкъсвал между модерните възгледи за алхимията и това, което му предлагам аз — един стар, бих казал, дори архаичен подход, основан на потайността и недоверието.

Не мога да не симпатизирам на подобно дръзновение и младежки плам, но докладите на Коро ме обезпокоиха дълбоко. Освен с „Наблюдателите“ Никола се е сближил и с още един човек. Не зная почти нищо за него, освен че се казва Рудолф, занимава се с окултизъм и всички го наричат „Александриеца“, защото е роден в Египет.

Коро ги е виждал заедно няколко пъти — най-често по кафенета, потънали в оживен разговор. Вчера ги проследил до един скъп ресторант и успял да подслуша част от разговора им на терасата.

Рудолф непрекъснато пълнел чашата на младия ми помощник с шампанско и това, естествено, развързало езика му.

— Знаеш ли — подхвърлил Рудолф, докато Коро тайно записвал диалога на съседната маса. — Ако Фулканели действително вярва в силата на тази мъдрост, той едва ли ще се опитва да скрие блясъка на най-ярката й звезда.

При тези думи отново напълнил догоре чашата на Никола.

— Не съм свикнал на подобна слава — отвърнал помощникът ми.

— Един ден ще се къпеш в нея — уверил го Рудолф.

— Аз не търся известност и слава — намръщил се Никола. — Искам да използвам познанията си, за да помагам на хората. И не мога да разбера защо учителят мисли, че това е лошо.

— Твоята безкористност е похвална, Никола — кимнал Рудолф. — Вероятно аз ще мога да ти помогна, защото познавам доста влиятелни хора.

— Наистина ли? — попитал Никола. — Но това би означавало да наруша клетвата, която съм дал. Много съм мислил за бъдещето, но все още не съм решил.

— Трябва да следваш зова на душата си. Нима учителят ще ти попречи да изпълниш своята съдбовна мисия?

— Съдбовна мисия… — повторил замислено Никола.

— Хората с мисия се срещат рядко и затова се радват на особена почит — усмихнал се Рудолф. — Ако съм прав по отношение на теб, ще имам изключителната привилегия да познавам две такива личности. — Той разлял остатъка от шампанското в чашите и добавил: — Другият е изключителен ясновидец, Никола. И споделя твоите идеали. Разказах му за теб и той сподели мнението ми, че ти можеш да изиграеш изключително важна роля в изграждането на прекрасно бъдеще за човечеството. Някой ден ще те запозная с него.

Никола опразнил чашата на един дъх, оставил я на масата и напълнил гърдите си с въздух.

— Добре, реших — обявил той. — Ще споделя с теб всичко, което знам.

— Много съм поласкан — казал Рудолф и свел глава в знак на почит.

— Ех, ако знаеш колко много исках да поговоря с някого за тези неща! — навел се над масата Никола. — Най-важните тайни са две, описани подробно в древен шифрован документ, който господарят ми е открил в някакъв изоставен замък в южната част на страната.

— Сподели ли ги с теб? — нетърпеливо попитал Рудолф.

— Само едната — отвърнал Никола. — Получих възможност да се убедя в нейната сила, която е наистина смайваща. Вече разполагам с познанието, знам как до го използвам и мога да ти го покажа.

— А втората тайна?

— Нейният потенциал е наистина безграничен — отвърнал Никола. — Но Фулканели отказа да ме посвети в нея.

Рудолф сложил ръка на рамото му.

— Сигурен съм, че и това ще стане — усмихнал се той. — Просто ти трябва време. Но защо не споделиш с мен онова, което те е смаяло толкова силно? Хайде, да вървим у дома. Там ще продължим нашия разговор.

 

 

Бен вдигна глава от дневника. Кой е Александриеца? Какво му е разказал Дакен? Кой е „изключителният ясновидец“, с когото Рудолф обещава да го запознае?

Най-вероятно още някой смахнат като Гастон Клеман, помисли си той. Пръстите му механично разлистиха следващите страници, които за голямо съжаление се оказаха почти напълно унищожени от влагата. Трудно беше да определи колко страници липсват. Отново потъна в четене, преодолявайки с големи трудности пораженията в последната част от дневника, завършена точно преди мистериозното изчезване на Фулканели.

 

 

23 декември 1926 г.

Край, всичко е загубено. Любимата ми съпруга Кристина е убита, а предателството на Дакен позволи на Александриеца да се сдобие с тайните ни познания. Дано Бог ми прости, че допуснах да се случи всичко това. Не се страхувам за живота си, а от невъобразимото зло, което тези хора могат да причинят.

Плановете ми вече са в ход. Съвсем скоро напускам Париж в компанията на Ивет — скъпата ми дъщеря, която остана единственото ми близко същество на този свят. Оставям всичко в ръцете на своя верен приятел Жак Клеман, като не пропуснах да го предупредя, че се излага на голяма опасност. За себе си мога да кажа, че никога повече няма да се върна тук.

 

 

Това беше всичко. Предателството на Дакен беше съсипало живота на Фулканели. В центъра на тези мрачни събития очевидно стоеше тайнствената фигура на Рудолф Александриеца. Той ли беше убил съпругата на Фулканели? И къде беше изчезнал алхимикът? Толкова бе бързал да напусне Париж, че бе забравил дори дневника си.

— Какъв прекрасен ден — обади се познат глас зад гърба му. — Мога ли да се присъединя към теб?

— Разбира се, отче — отвърна Бен и затвори дневника.

Паскал седна до него и си наля чаша вода от каната.

— Днес изглеждаш по-добре, приятелю — отбеляза той.

— Благодаря, наистина се чувствам по-добре.

— Браво — усмихна се свещеникът. — Вчера ми оказа голяма чест, споделяйки тайната на живота си. Можеш да бъдеш спокоен, че тя ще остане между тези стени. Но сега е мой ред, защото и аз имам една малка тайна.

— Едва ли ще успея да ви окажа подкрепата, която получих от вас — поклати глава Бен.

— Но съм сигурен, че моята тайна ще те заинтригува — продължаваше да се усмихва старецът. — Защото в известна степен засяга и теб.

— Така ли?

— От Робърта научих, че си дошъл да разговаряш с мен, но всъщност искаш да откриеш човек на име Клаус Райнфелд.

— Знаете ли къде се намира той?

— Да — кимна Паскал. — Но да започнем отначало. Тръгнал си да ме търсиш, след като си научил, че именно аз открих този нещастник, нали?

— Имаше го в новините.

— Той изобщо не беше на себе си — тъжно поклати глава свещеникът. — Когато зърнах ужасните рани по тялото му и разбрах, че си ги е причинил сам, бях сигурен, че това е работа на дявола — добави той и механично се прекръсти. — Вероятно знаеш, че го лекувах известно време, след което го прибраха в онази клиника.

— Коя клиника?

— Имай малко търпение, Бенедикт — усмихна се Паскал. — Това, което не знаеш, а вероятно не е известно и на никой друг, освен на мен и онзи нещастник, е инструментът, с който си нанасяше ужасните рани. Именно той е моята малка тайна…

Очите му придобиха отнесеното изражение на човек, който се връща назад в спомените.

— Нощта, в която се появи Райнфелд, беше ужасна. Вилнееше силна буря. Когато тръгнах след него през гората, ей там, отсреща, аз успях да зърна оръжието му. Беше много странен нож, приличаше на кама. В първия момент реших, че ще ме убие с него, но после с ужас видях как го забива в собствената си плът. И до ден-днешен не мога да разбера в какво състояние на духа се намираше през онази нощ. Но както и да е. Той припадна и аз го пренесох у дома. Опитахме всичко, което беше по силите ни, но той не се върна в съзнание. Едва на следващата сутрин, след като властите дойдоха да го приберат, се сетих за ножа, паднал сред горските храсти. Отидох да го търся и не ми беше трудно да го открия… — Замълча за момент, после продължи: — Според мен става въпрос за великолепно запазен средновековен кинжал. Майсторска изработка във формата на разпятие, в което влиза острието. Целият е покрит със странни знаци и символи. Върху острието е гравирано някакво тайнствено послание. С изненада и ужас установих, че символите по ножа отговарят съвсем точно на раните по тялото на Райнфелд.

Бен съобрази, че най-вероятно става въпрос за златния кръст, споменат от Клеман. Кръстът на Фулканели!

— Какво стана с него? — попита той. — Предадохте ли го на полицията?

— За мой срам, не — поклати глава отец Паскал. — Нямаше следствие, никой не прояви интерес с какво се е наранил Райнфелд. Полицията претупа случая и аз реших да запазя ножа. Страхувам се, че имам слабост към антични предмети, свързани с религията, а това разпятие без съмнение е най-ценното в колекцията ми.

— Ще ми разрешите ли да го видя?

— Разбира се — отвърна с усмивка Паскал — Но нека продължа. Пет месеца по-късно бях посетен от необичаен и бих казал важен гост. Ватикански епископ на име Узберти. Той ме засипа с въпроси за Райнфелд: за лудостта му, за това, което ми бе казал, за белезите по тялото му. Но най-много го интересуваше дали скитникът е носел нещо със себе си. Не го каза направо, но останах с чувството, че иска да научи повече за кинжала. Дано Бог ми прости, но не му казах нито дума за него. Той е толкова великолепна вещ, че пожелах да го задържа за себе си — като някакво глупаво и алчно дете. По време на разговора усетих и още нещо, което ме плашеше. Епископът се прикриваше много добре, но личеше, че отчаяно търси нещо. Разпита ме подробно за вещите на скитника — най-вече за книги и документи. Многократно ме попита дали случайно не съм забелязал някакъв ръкопис. Няколко пъти го повтори.

— Каза ли нещо по-конкретно? — сепнато го погледна Бен.

— Не. Попитах го за какъв ръкопис става въпрос, но той започна да увърта. Не каза нищо конкретно, а поведението му беше доста странно.

— А у Райнфелд имаше ли някакъв ръкопис? — попита Бен, правейки отчаяни опити да прикрие нетърпението си.

— Да, имаше — бавно кимна Паскал. — Страхувам се обаче, че…

Бен се вцепени от напрежение. Двете секунди пауза му се сториха цяла вечност.

— След като го отведоха, аз се върнах в гората — продължи свещеникът. — На мястото, на което открих кинжала, лежаха останките от някакъв стар пергамент. Вероятно бяха изпаднали от парцаливите му дрехи. Беше натрошен и смачкан от тежестта на тялото му, а дъждът беше свършил останалото, отмивайки почти напълно мастилото. Успях да зърна няколко рисунки и объркани чертежи, след което реших, че са ценни и трябва да ги върна на собственика им. Но когато се наведох да го вдигна, пергаментът се разпадна в ръцете ми. Събрах парчетата и ги пренесох тук. Дълго време се опитвах да ги възстановя, но се оказа невъзможно. В крайна сметка ги изхвърлих.

Сърцето на Бен се сви. Ако Райнфелд бе притежавал ръкописа на Фулканели, той беше безвъзвратно изгубен.

— Не споменах за това пред епископа — продължи отец Паскал. — Страхувах се, въпреки че не ми беше ясно защо. Но нещо ме предупреждаваше да си държа устата затворена… — Замълча за момент и поклати глава. — Още тогава ми стана ясно, че историята с Райнфелд няма да заглъхне току-така. Знаех си, че много хора ще идват да го търсят.

— Къде е в момента той? — вдигна глава Бен. — Въпреки случилото се все пак искам да поговоря с него.

— Страхувам се, че е невъзможно — въздъхна Паскал.

— Защо?

— Защото е мъртъв, Бог да даде покой на душата му.

— Мъртъв?

— Да. Почина преди около два месеца.

— Откъде знаете?

— Докато ти лежеше болен, позвъних в института „Льогран“ — психиатрична клиника до Лиму, в която държаха Райнфелд. Оттам ми съобщиха, че нещастникът сложил край на живота си по ужасен начин.

— Значи край — мрачно каза Бен.

— Това беше лошата новина, Бенедикт — докосна го по рамото свещеникът. — Но има и добра. Обясних на хората от института кой съм и ги попитах дали могат да ме насочат към някой, който е бил близък с Райнфелд в последните дни от живота му. Отговориха ми, че никой от служителите не е успял да се сближи с него, тъй като той категорично отказвал контакти с тях. Поведението му било грубо и агресивно. Но в последно време го посещавала една жена, чужденка, в чието присъствие той се държал необичайно кротко и между тях се получавало дори нещо като разговор. Служителите в болницата твърдят, че двамата общували напълно свободно и разговаряли за неща, които никой от санитарите не разбирал. Мисля си, че тази жена може би е научила нещо, което би представлявало интерес за теб, Бенедикт.

— Къде мога да я открия? Съобщиха ли ви името й?

— Оставих си телефона и помолих да й съобщят, че отец Паскал Камбриел желае да говори с нея.

— Едва ли ще се обади — въздъхна Бен.

— Доверието е добродетел, която ние с теб вече обсъждахме, Бенедикт — усмихна се свещеникът. — Всъщност тази жена — казва се Ана Манцини — вече се обади. Рано тази сутрин, докато ти и Робърта още спяхте. Доколкото разбрах, тя е писател, историк. Живее в една вила на няколко километра оттук. Очаква да й позвъниш и утре следобед е готова да разговаря с теб. Можеш да използваш колата ми.

Значи все още има шанс! — оживи се Бен.

— Отче, вие сте светец! — развълнувано промълви той.

— Едва ли — разшири се усмивката на Паскал. — Светецът не би откраднал златно разпятие и не би излъгал епископ.

— Дори светците са били изкушавани от дявола — ухили се Бен.

— Вярно, въпреки че би трябвало да му се противопоставят — кимна свещеникът. — А аз съм само един стар глупак. Сега искам да ти покажа кинжала… Мислиш ли, че и Робърта би пожелала да го види? — По лицето му пробяга сянка. — Само не й казвай, че съм го откраднал, моля те!

— Не се безпокойте, отче — засмя се Бен. — Ще пазя тайната ви до гроб.

* * *

— Прекрасен е! — ахна Робърта. Настроението й се беше подобрило, след като Бен се извини за грубостта си. Вече беше наясно, че онази снимка предизвиква болка в душата му, а самата тя неволно беше докоснала оголен нерв. Но сега, след разговора с Паскал, той изглеждаше някак различен.

Бен мълчаливо въртеше в ръце кинжала. Значи това е една от скъпоценните реликви на Фулканели, помисли си той. Все още нямаше представа защо, тъй като в дневника не се споменаваше за него.

Дължината на кръста беше около 45–50 сантиметра. С прибрано острие той приличаше на прекрасно инкрустирано златно разпятие. Около ножницата се увиваше изящна златна змия с рубинени очи по подобие на древния символ — жезъл с увити около него две змии. Главата опираше в горния ръб на ножницата и на практика представляваше скрита пружина. Късата част на разпятието се използваше като ръкохватка на меч и ако човек натиснеше с палец змийската глава, от ножницата изскачаше 25-сантиметровото острие — тясно и изключително остро, изпъстрено със странни символи, изящно гравирани върху стоманата.

Той го подхвърли в дланта си. Едва ли някой би очаквал да види толкова опасно оръжие в ръцете на Божи човек. Идеята беше коварна и открито цинична, а може би просто практична. Кинжалът беше много подходящо олицетворение на средновековната религия. Печелещите от нея духовници са били готови за удар в гърба, но е имало и такива, които винаги са пазили гърба си. От книгите Бен вече знаеше достатъчно за отношението на Църквата към алхимията и беше почти убеден, че подобен кинжал би прилягал много повече на някой неин представител.

Паскал насочи вниманието им към гравюрата от едната страна на острието.

— Това е символът, който Райнфелд беше издълбал върху гърдите си. По всичко личеше, че го бе правил многократно, сякаш за да не позволи на раната да зарасне. — Раменете му неволно потръпнаха.

Гравюрата представляваше два пресичащи се кръга. В горния беше вградена шестоъгълна звезда, а в долния — петоъгълна звезда или пентаграма. Двете бяха плътно свързани. Изящно пресичащи се линии определяха точния център на странната геометрична фигура.

Какво символизира това? — запита се Бен, заковал очи в нея. Явно фигурата е имала съвсем ясно значение за Клаус Райнфелд.

— Някакви идеи, Робърта? — подхвърли той.

— Кой знае? — въздъхна тя, внимателно изучавайки острието на кинжала. — Понякога алхимическата символика е толкова сложна, че едва ли някой е в състояние да я разгадае. Сякаш алхимиците нарочно ни предизвикват, подхвърляйки ни оскъдна информация за пътищата, които трябва да следваме. Те очевидно са искали единствено да скрият своите тайни.

Дано тези „тайни“ да струват нещо, помисли си Бен и вдигна глава.

— Може би Ана Манцини ще успее да хвърли повече светлина върху всичко това. Дано Райнфелд й е обяснил значението на символите.

— Ако го е знаел.

— Да имаш по-добра идея?

 

 

Наложи се Бен да изкачи един от стръмните хълмове над Сен Жан, за да получи обхват за мобилния си телефон и да докладва на Феърфакс за последния развой на събитията. Огледа гористата долина в краката си и се намръщи. Раната продължаваше да го наболява.

Високо над главата му два орела чертаеха елегантни кръгове в синьото небе. Използвайки въздушните течения, те се рееха на воля, разменяйки къси гърлени призиви. Какво ли е да се чувстваш безгранично свободен? — въздъхна Бен, после набра номера на Феърфакс и притисна апарата към ухото си.