Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (60)

60

Бен седна сред дърветата, от които се виждаше долината с къщата на Льо Корбюзие. Последните думи на Антония му се сториха странни. Надявам се да намерите това, което търсите. Но той беше споменал, че търси Дома на Гарвана, нищо повече. И го беше намерил. Освен това търсене звучеше прекалено конкретно за човек, който е обърнал внимание на някаква къща, отбелязана върху стара карта.

Може би съм прекалено мнителен, въздъхна той. А може би сляпата жена знаеше нещо, което не желаеше да сподели. Тук ли се криеше отговорът на загадката? Ако не бе така, това означаваше край на цялото разследване. За нищо друго не можеше да се залови.

Нощта бързо настъпваше, вятърът се усили. Над дърветата се събираха черни облаци. Далечен тътен предупреди за приближаваща се буря. Тежка дъждовна капка намокри протегната му длан, последвана от втора, трета… Когато светлините на колата най-сетне изскочиха от завоя и поеха по частния път към вилата, бурята вече вилнееше с пълна сила. Прозорците на вилата угаснаха. Антония излезе и шофьорът с чадър в ръце й помогна да се настани в колата. Потърсил убежище под клоните на стар дъб, Бен гледаше как таксито потегля. Изчака червените стопове да изчезнат в гората, вдигна яка и тръгна през поляната.

Движеше се тихо и предпазливо покрай оградата, без да обръща внимание на пороя. Водата, стичаща се от улуците в задната част на къщата, бързо наводняваше цветните лехи, превръщайки ги в кални локви. Блесна светкавица, последвана от оглушителен грохот. Той вдигна ръка и избърса водата от очите си.

Мракът настъпи с бързината, с която черните облаци препускаха над долината. Той включи фенерчето, прикрепено под дулото на пистолета. Задната врата смътно се очерта в синкавия лъч. Обикновената ключалка отстъпи още при първия опит и минута по-късно той вече беше в къщата. Светлината на фенерчето заподскача от стая в стая, образувайки дълги сенки. Бурята бе в разгара си. Поредната светкавица беше необичайно ярка и продължителна, а последвалата гръмотевица сякаш разтърси къщата из основи. Но той успя да се ориентира и няколко секунди по-късно се озова в стаята с камината. Лъчът на фенерчето освети гравюрата на гарвана. На тъмно той изглеждаше още по-жив, червеното му око проблясваше на светлината.

Бен спря и се опита да мисли логично. Какво всъщност търсеше? Нямаше отговор на този въпрос. Беше повярвал на инстинкта си, който го доведе дотук, пред символа на гарвана. Дъждът продължаваше да барабани по стъклата на прозорците. Той напрегнато оглеждаше камината. Изведнъж му хрумна неочаквана мисъл, която го накара да се втурне навън, без да обръща внимание на бурята.

Гледана отвътре, камината изглеждаше изградена във външната стена. Бен се изправи сред наводнените цветни лехи, избърса водата от лицето си и вдигна фенерчето. Да, точно така! Коминът се издигаше на цели три метра навътре в покрива, а не над външната стена, както би трябвало да се предполага. Докато беше вътре, не пропусна да отбележи, че най-близкият прозорец бе на около метър от ъгъла на стаята. Но оттук разстоянието между него и задния край на къщата беше почти четири метра. Мокър до кости и треперещ от студ, той се втурна обратно в къщата. Ако това не бе плод на някаква ексцентрична архитектурна идея, зад камината със сигурност имаше голяма кухина. Едва ли ставаше въпрос за изолация, тъй като широчината й беше около три метра. Коридор? Или гардероб, вграден в стената на съседната стая?

Но откъде се влизаше в него? Провери всички врати, но не откри абсолютно нищо. Стаята отгоре се оказа спалня със солиден дъсчен под, без никакъв таен отвор. Къщата нямаше мазе, от което би могло да има стълба, завършваща с капак в тавана. Върна се във всекидневната и отново пристъпи към камината. Ако имаше някакъв достъп към мистериозната кухина, той трябваше да е някъде тук.

Запали осветлението и почука по стената. Навсякъде около камината звукът беше плътен, но вляво, на около метър от задния край на огнището, биеше на кухо. Мазилката обаче беше плътна. Опита да раздвижи дървената ламперия, надявайки се да открие някакъв скрит механизъм. Нищо.

Опипа овалната задна част на огнището, но и там нямаше нищо. Бен избърса саждите от пръстите си и каза:

— Не, непременно ще те открия!

Започна да изследва вътрешността на камината, опипвайки всяка извивка и издутина. Нищо. Нещата изглеждаха безнадеждни. Дъждът продължаваше да барабани по прозорците.

Отдръпна се крачка назад и направи отчаян опит да разсъждава трезво. Нищо не му идваше наум. Но кухината беше там, насреща. И той трябваше да проникне в нея. Ако нямаше вход, значи щеше да го пробие! Точно така, по дяволите!

Изскочи навън и отиде до малкия навес, залепен за къщата. Измъкна брадвата от пъна за цепене на дърва и се върна обратно. Застана пред стената с кухината, стисна дългата дръжка и замахна. Беше убеден, че няколко удара ще бъдат достатъчни. После изведнъж се спря.

Ами ако съм сбъркал?

Свали брадвата и хвърли виновен поглед към гарвана. Блестящото червено око го гледаше с разбиране.

Птицата изглеждаше като жива, сякаш всеки момент щеше да разпери криле и да литне насреща му. Бен опря брадвата до стената и плъзна ръка по гладките пера и издължената шия. Безумната идея му хрумна в мига, в който стигна до главата и докосна лъскавото око. Пръстът му рязко го натисна.

Не се случи нищо. Това би било твърде очевидно, въздъхна той, насочи фенерчето си към гарвана и отново започна да го разглежда. В един момент светлината се отрази в окото и го заслепи. Сякаш във вътрешността му имаше система от миниатюрни огледала, които фокусираха лъча и го отразяваха.

Подчинявайки се на внезапна мисъл, той отиде да изключи осветлението. Стаята потъна в мрак. Отново насочи фенерчето си в окото на гарвана, но този път отстрани.

Отразеният лъч достигна отсрещната стена и спря върху картината със стареца. Кръгчето светлина попадна точно върху недовършения щит, вдигнат пред гърдите му. Бен направи малка крачка натам, продължавайки да държи фенерчето насочено в окото на гарвана. Това, което видя, го накара да затаи дъх. Върху повърхността на щита ясно се виждаха очертанията на двойния кръг — идентичен на гравирания върху острието на ножа.

В главата му изплуваха думите на Антония, според които архитектът на къщата бил и бижутер. Умен е бил мръсникът! Какви невероятни усилия му е струвало да гравира символа върху миниатюрните огледала! Резултатът беше съвършено копие, изпипано до последния детайл. Но какво означаваше то?

Свали картината от стената и сърцето му подскочи. Зад нея имаше малък сейф. Отново запали лампите и се зае да го изучава. Какво ли имаше в него?

Сейфът беше от периода, в който бе построена и къщата. Стоманената му вратичка беше украсена с гравюри в стил ар нуво. В средата й имаше две стоманени шайби. Едната беше разграфена с числа, а другата с буквите от азбуката.

Странно, помисли си Бен. Обикновено сейфовете се отварят само с цифрова комбинация.

— Моля те, Господи, стига вече шифри! — полугласно простена той и измъкна тетрадката от раницата си. Между страниците й беше оставил листа с ключовете за дешифриране. Комбинацията за отваряне на сейфа трябваше да е някъде там. Но къде точно? Започна да я прелиства.

Седна с тетрадката върху коляното си и започна да прехвърля в главата си възможните комбинации. Най-напред опита с ДОМЪТ НА ГАРВАНА.

Започна да върти шайбите.

Вкарването на фразата му отне няколко минути. Уморен от напрежението, той се облегна и зачака. Не се случи нищо. Потисна въздишката на разочарование и опита с друга комбинация: СЪКРОВИЩЕТО НА КАТАРИТЕ.

Отново без успех. Така можеше да продължи до безкрай. Какво да прави? Очите му се спряха на брадвата, захвърлена на пода. Дали пък да не изкърти проклетата каса от стената и да опита да я пробие отзад с няколко изстрела? В главата му изплуваха думите на старши сержанта, който преди години беше водил обучението им в армията: Имаш ли съмнения, стреляй! Тази максима може би не е толкова лоша, поклати глава той. Но само при определени обстоятелства.

После очите му се спряха върху свалената от стената картина. Наведе се да я огледа.

Господи, какъв идиот съм! Ключът!

Върху големия сребърен ключ в лявата ръка на стареца бяха изписани ситни букви. Бен се отпусна на колене и приближи очи към платното.

КОЙТО ТЪРСИ, ЩЕ НАМЕРИ

Бен грабна молива и трескаво започна да преработва фразата в код.

E/4, R/18, N/22, V/12, R/18, A/17, N/22, V/12, R/18, A/ll, A/17, O/13, A/17, E/23, A/l1, U/9, R/18, A/17, I/26.

Миг след като набра последната цифра, нещо в механизма на сейфа глухо изщрака, после настъпи тишина. Бен изчака няколко секунди, хвана ръкохватката и рязко я натисна надолу. Нищо. От устата му излетя сподавена ругатня. Или комбинацията бе грешна, или механизмът бе заял след толкова години бездействие. Вратичката не помръдваше.

После зад гърба му се разнесе някакъв звук и той стреснато вдигна глава. Ръката му механично посегна към браунинга.

Камината се отваряше. От комина се посипаха сажди и пепел, а вътрешната стена от почернял метал бавно се раздвои, разкривайки тесен процеп.

Пое си дълбоко дъх и се мушна в камината. Включи фенерчето и се огледа. Беше се озовал в помещение, дълго около шест и широко три метра. В единия му край имаше голяма дъбова маса, покрита с тънък слой прах. Върху нея беше поставена тежка метална чаша, наподобяваща огромен бокал за вино. В нея лежеше човешки череп със зеещи очни кухини. От двете му страни на широки поставки бяха изправени 60-сантиметрови железни свещници, от които стърчаха дебели църковни свещи.

Бен щракна запалката и поднесе огънчето към по-близката от тях. Трепкащият пламък хвърли издължени сенки. Беззъбият череп се хилеше насреща му. Покрай стените имаше дървени полици, отрупани с прашни книги. Той измъкна една от тях и отстрани паяжините. Върху кожената корица блеснаха златните букви на заглавието: Necronomicon. „Книга на мъртвите“. Върна я на мястото й и издърпа друга. De Occulta Philosophia: „Окултна философия“.

Изпита усещането, че е попаднал в отдавна изоставения кабинет на древен учен. Внимателно върна книгата на мястото й и вдигна свещника над главата си. Стените бяха изписани с фрески, пресъздаващи различни алхимически дейности. Бен пристъпи към една от тях, на която се виждаше ръка, протегната от облаците. Божията ръка ли беше това? От пръстите й капеше вода, която се събираше в странен съд, придържан от малки крилати нимфи. От отвор в дъното на съда се точеше полупрозрачна субстанция, изпъстрена с алхимически символи. След тях доминираше надписът Еликсир на живота.

Вдигна свещника високо над главата си. Над процепа, през който беше влязъл, висеше портрет в тежка позлатена рамка. На него бе нарисуван едър мъж със сплъстена брада и гъста посребрена коса. За разлика от строгите черти на лицето му, очите под рунтавите посивели вежди гледаха закачливо. На златната табелка отдолу се виждаха едри букви, изписани с готически шрифт:

FULCANELLI

— Е, най-накрая се срещнахме — промълви Бен, после обърна гръб на портрета и огледа пода. Върху каменните плочи беше постлан стар прашен килим. Краищата му частично покриваха красива мозайка. Приклекна и постави свещника на пода. Разнесе се глух металически звън, от килима се надигна облак прах. Голям паяк изскочи изпод него и бързо изчезна към неосветения ъгъл. Нави килима на руло, изправи го до стената и се зае да почиства дебелия слой прах от плочите. Пред очите му се разкри цветна мозайка, вградена в каменните плочи. Беше дълга около пет метра и покриваше почти цялата ширина на помещението. В средата имаше кръгла плоча с желязна халка, скрита в специално направена вдлъбнатина. Бен я хвана с две ръце и напрегна мускули. Плочата бавно се отмести и от процепа го лъхна студен въздух.

Под лъча на фенерчето се появи спираловидна стълба, която чезнеше надолу в непрогледния мрак.