Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (10)

10

Очакванията на Бен не се оправдаха изцяло. За него думата „лаборатория“ се свързваше с представата за просторна и светла зала, пълна с модерна апаратура. Получените по телефона указания, които го отведоха до стара жилищна сграда в центъра на Париж, само увеличиха учудването му. Асансьор нямаше, а ограденото с парапет от ковано желязо стълбище го отведе до тясна площадка на третия етаж, от двете страни на която имаше очукани врати. В ноздрите го удари миризмата на влага и застоял въздух. Преди да натисне звънеца, той внимателно провери номера над една от вратите. Миг по-късно кльощав къдрокос младеж с болезнено бледо лице го въведе в малък апартамент.

Младежът почука на врата с матирано стъкло, на което пишеше ЛАБ. Отвътре прозвуча женски глас с американски акцент, който ги покани да влязат. Лабораторията се оказа преустроена спалня. Работните маси се превиваха под тежестта на десетина компютри, а полиците бяха задръстени от тежки книги и дебели папки. Около умивалника бяха струпани части от стара апаратура, над масичката с микроскопа бяха подредени епруветки и колби. Зад малкото бюро седеше млада жена на около трийсет години, облечена с бяла престилка. Медночервената й коса беше стегната на кок, който й придаваше сериозен вид. Беше достатъчно привлекателна, за да не употребява грим. Единственото й бижу бяха чифт обеци с малки перли.

При влизането на Бен тя вдигна глава и се усмихна.

— Търся доктор Райдър — рече той.

— Вече го открихте — изправи се тя и непринудено добави: — Моля, наричайте ме Робърта.

Стиснаха си ръцете. Тя го гледаше внимателно, вероятно очаквайки да чуе обичайното „О, докторът бил жена“, или „Господи, колко красиви са станали учените напоследък“ — реплики, които все още я дразнеха. Същото чуваше и когато мъжете научаваха за черния й пояс по карате шотокан. Най-често „О, в такъв случай трябва да внимавам!“ или други подобни глупости.

Но лицето на новодошлия беше напълно безизразно. Той спокойно прие поканата да седне и я погледна в очите. Интересно. В него нямаше нищо, което да се свързва с представата й за типичния англичанин: розови бузи, бирено коремче, безвкусно облекло или старателно зализана върху плешивината коса. Мъжът срещу нея беше висок около метър и осемдесет и изглеждаше небрежно-елегантен в джинсите и лекото сако над черната риза с якичка. Беше слаб, но мускулест. На пръв поглед изглеждаше с пет-шест години по-възрастен от нея. Беше загорял като човек, който живее на юг, гъстата му руса коса беше избеляла от слънцето. Тя харесваше този тип мъже. Впечатлението й разваляше единствено хладният поглед на светлосините му очи и безстрастното изражение на лицето му. Тя изпита леко неудобство.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете — рече той.

— Асистентът ми Мишел каза, че работите за „Сънди Таймс“.

— Точно така. Пиша материал за една от притурките ни.

— О, така ли? С какво мога да ви бъда полезна, мистър Хоуп?

— Бен.

— Добре. Какво мога да направя за вас, Бен? Между другото, нека ви представя Мишел Зарди, който е мой асистент и близък приятел. — Жената махна с ръка към младежа, който влезе в стаята и пристъпи към висока купчина с папки.

Бен се обърна и го поздрави на перфектен френски за голямо учудване на Робърта.

— Тъкмо мислех да правя кафе — усмихна се тя. — Какво ще кажете?

— Благодаря, с удоволствие. Черно, без захар. Ще ми позволите ли да проведа един телефонен разговор?

— Разбира се. Мишел, кафе?

— Non, merci. Трябва да отскоча до магазина, за да взема малко риба за Лютен.

— Твоята котка се храни далеч по-здравословно от мен — засмя се Робърта и се зае да зарежда кафеварката.

Бен извади мобилния си телефон и набра номера на Лорио — издателят, за когото беше споменал професор Роуз. Насреща се включи гласова поща. Той остави името и номера си.

Мишел излезе, оставяйки ги сами в малката лаборатория.

— Значи искате да си поговорим за алхимията, така ли, Бен? — попита Робърта, отпивайки от горещото кафе. — Как научихте за мен?

— Чух за вас от професор Джон Роуз, който преподава в Оксфорд. Той има представа за вашата работа и смята, че можете да ми помогнете. — Бен замълча за миг, после излъга: — Разбира се, приносът ви за моята статия ще бъде отбелязан.

— Май ще е по-добре да не споменавате името ми — тъжно се усмихна тя. — В последно време то не е на мода в научните среди. Но ако мога да ви помогна, готова съм да го сторя. Какво искате да знаете?

— Търся допълнителна информация за постиженията на известни алхимици, например на Фулканели — подхвърли той с преднамерено небрежен тон и леко се наведе напред. — Кои са били, върху какво са работили, какви открития са направили, такива неща.

— Ясно! — Доктор Райдър заби поглед в лицето му. — Фулканели значи… А вие какво знаете за алхимията, Бен?

— Много малко — искрено призна той.

— Ясно — повтори тя. — Но преди да започнем този разговор, искам да знаете, че алхимията не се занимава единствено с превръщането на обикновени метали в злато!

— Наистина ли?

— Да. Не казвам, че теоретично е невъзможно, защото разликата между химическите елементи се крие само в определено количество енергийни частици, които могат да бъдат манипулирани. На теория е напълно възможно да се променя молекулярният състав — например като извадим един електрон от даден елемент и го прехвърлим в друг. Но за мен това не е алхимия. За мен превръщането на желязото в злато е по-скоро метафора.

— Метафора за какво?

— Помислете малко, Бен. Златото е най-солидният и неподлежащ на промени метал. То не корозира, не се покрива с патина. Изработените от злато предмети остават непроменени в продължение на хилядолетия. В сравнение с него желязото ръждясва и за нула време се превръща в прах. А сега си представете, че съществува технология, която стабилизира нестабилната материя и я предпазва от унищожение.

— Коя материя?

— Всякаква, говоря по принцип. Всичко във вселената се състои от една и съща материя. Според мен мечтата на алхимиците е била да открият онзи универсален елемент, който може да бъде изолиран в чист вид и да бъде използван да поддържа или възстановява безупречността на материята — на всякаква материя, а не само на металите.

— Разбрах — кимна Бен, докато си водеше бележки.

— Добре. Ако някой ден бъде създадена такава технология, нейните възможности ще бъдат наистина безгранични. Тя би била естествен антипод на атомната бомба, защото ще използва природната енергия не за разруха, а за съзидание. Като биолог се интересувам от потенциалния й ефект върху живите организми. Какво ще стане, ако успеем да забавим стареенето на живите тъкани, а защо не и да възстановим функциите на увредените?

— Ще разполагате с всемогъща медицинска технология.

— Така е.

— Наистина ли мислите, че са били на прав път? Възможно ли е да са създали нещо подобно?

— Знам какво си мислите — усмихна се тя. — Вероятно повечето алхимици наистина са били смахнати и отнесени старци, склонни да вярват в чудеса и магии. Но ако телепортираме в наше време хора, живели преди два века, те със сигурност биха възприели интернет, а дори и обикновения телефон като творения на дявола. В същото време е имало алхимици, които са се занимавали със сериозна наука.

— Например?

— Например Исак Нютон. Бащата на класическата физика е бил типичен представител на кабинетната алхимия. Част от великите му открития, използвани и до днес, със сигурност се базират на алхимически експерименти.

— Не знаех.

— Така е. Леонардо да Винчи е друга историческа личност, която се е занимавала с алхимически експерименти.

— Художникът?

— Не само художник, но и гениален инженер, архитект и изобретател — допълни Райдър. — Същото се отнася и за Джордано Бруно — разбира се, преди Католическата църква да го изгори на клада през хиляда и шестстотната година. — Тя се намръщи. — Аз проявявам интерес към алхимици като онези, които са поставили основите на модерната наука. Именно тя промени света. В това вярвам, към това е насочена и моята работа. — Замълча за момент, после добави: — Но вместо да си говорим общи приказки, по-добре да ви покажа нещо. Как възприемате буболечките?

— Буболечките ли?

— Насекомите. Някои хора изпитват ужас от тях.

— Възприемам ги съвсем нормално.

Робърта отвори двойната врата, от която някога вероятно се е влизало в килер или вграден гардероб. Вътрешността му беше запълнена със стъкленици, подредени на метални стелажи. В тях нямаше рибки, а мухи. По стените им лазеха хиляди тлъсти лъскави черни мухи.

— Господи! — неволно се дръпна Бен.

— Гадничко, нали? — жизнерадостно каза тя. — Моля, запознайте се с експериментите ми.

Две от големите стъкленици бяха маркирани с А и Б.

— В стъкленица Б се намира контролната група — започна обясненията си Робърта. — Това са най-обикновени мухи, хранени добре, но без да бъдат третирани по никакъв начин. В стъкленица А са експерименталните мухи.

— Какво правите с тях? — неспокойно преглътна Бен.

— Третирам ги с един препарат.

— Какъв?

— Все още няма име. Изобретих го или по-скоро го копирах от стари алхимически формули. На практика представлява обикновена вода, обработена по особен начин.

— Какъв по-точно?

— Специален — усмихна се тя.

— И какво става с мухите, които пият от тази вода?

— Точно това е интересното. Нормалната и добре хранена домашна муха живее средно шест седмици — такива са всички мухи, затворени в стъкленица Б. Но мухите в стъкленица А, в чиято храна се прибавя малко количество от споменатия препарат, живеят с трийсет процента по-дълго — някъде около осем седмици.

— Сигурна ли сте? — присви очи Бен.

— Тези там са трето поколение — кимна тя. — И резултатите са стабилни.

— Значи става въпрос за съвсем ново откритие?

— Да. Но това е само първата фаза на експеримента. Все още не знам на какво се дължи явлението и не мога да го обясня, но продължавам да работя. А когато получа крайния резултат, направо ще взривя научната общност.

Телефонът на Бен звънна и му попречи да зададе следващия си въпрос.

— По дяволите — възкликна той, докато го вадеше от джоба си, погледна я виновно и побърза да добави: — Извинете ме…

— Няма ли да отговорите? — вдигна вежди тя.

Той натисна бутона.

— Ало?

— Обажда се Лорио — представи се мъжки глас. — Оставили сте ми съобщение.

— Благодаря, че ме потърсихте, мосю Лорио — каза Бен и вдигна пръст по посока на Робърта, сякаш да й каже „това ще отнеме само минутка“. Тя сви рамене, отпи глътка кафе и вдигна някакъв документ от бюрото си.

— Ще ми бъде интересно да поговоря с вас — продължи гласът. — Какво ще кажете за едно питие довечера? Елате у дома.

— С удоволствие, мосю Лорио. Къде живеете?

Робърта захвърли документа, въздъхна и многозначително почука часовника си.

— Вила „Марго“, намира се в покрайнините на Бринанкур — едно селце отвъд Понтоаз. Съвсем близо е до Париж.

Бен бързо си записа адреса.

— Бринанкур — повтори той, търсейки начин да прекрати разговора, без да обиди Лорио, който по всяка вероятност разполагаше с важна информация. Като си влязъл в ролята на журналист, поне го прави както трябва, укори се мислено той.

— Ще изпратя кола да ви вземе — рече в слушалката Лорио.

— Много добре — отвърна Бен, продължавайки да драска в бележника си. — Довечера в девет без четвърт… Да… Изгарям от нетърпение… Благодаря, че се обадихте. Довиждане. — Изключи телефона, прибра го в джоба си и извинително се усмихна на Робърта. — Съжалявам, но нямаше как…

— О, няма проблеми — иронично отвърна тя. — И без това се чудя какво да правя.

— Говорехме за вашия препарат — напомни й той.

— Май да.

— Възнамерявате ли да правите експерименти с други животински видове, с хора?

— Все още не, макар че много ми се иска — поклати глава Райдър. — Представяте ли си какво би станало при положителен резултат? Продължителността на живота на един здрав човек ще се увеличи от осемдесет докъм сто и осем години! Но аз съм убедена, че това изобщо не е таванът.

— Но може ли вашият препарат да помогне на някоя от мухите, която е болна или умираща? — внимателно я погледна Бен.

— Питате дали има медицински свойства? — отвърна с въпрос Райдър, след което цъкна с език и поклати глава: — Бих искала да е така, но за съжаление нямам доказателства. Ние третирахме с препарата доста умиращи екземпляри от стъкленица Б, но въпреки това те умряха. Засега може да се каже, че той действа само превантивно, но кой знае? — Раменете й леко се присвиха. — Все още сме в началото на изследване, което във всички случаи ще бъде продължително. След време може би ще успеем да създадем препарат, който не само удължава живота на здравите насекоми, но лекува болните и дори отлага смъртта им за дълго време. Можем само да се надяваме, че някой ден ще можем да го прилагаме и върху хора…

— Звучи така, сякаш сте открили еликсира на живота — тихо каза Бен.

— Е, още е рано да отваряме шампанското — разсмя се Робърта. — Но аз наистина вярвам, че съм на прав път. За съжаление финансирането продължава да е проблем за мен. За провеждането на пълни клинични изпитания са нужни много пари, тъй като те продължават с години.

— Защо не поискате финансова помощ от фармацевтичните компании?

— Ама вие наистина сте наивен — засмя се тя. — Тук става въпрос за алхимия. Тоест за магии, вуду, хокум. Защо според вас работя в единствената спалня на този малък апартамент? След като направих грешката да публикувам своите виждания, никой не ме взема на сериозно.

— Чух, че сте имали неприятности.

— Неприятности е слабо казано — мрачно промърмори тя. — В един момент бях на корицата на „Сайънтифик Американ“ с шапка на вещица, а на шията ми висеше табелка с надпис „НЕ-учена американка“. След което ме изхвърлиха от университета, а това се отрази доста зле на кариерата ми. Но нямам намерение да се откажа от борбата и онези негодници скоро ще разберат за какво става въпрос!

— Бих искал да хвърля едно око на някоя от вашите формули — рече Бен.

— Не разполагам с такива — твърдо отвърна тя. — Уволнението ми беше толкова неочаквано, че не успях да взема нищо със себе си. Тепърва ще работя върху нови формули.

Бен я гледаше в очите, опитвайки се да открие лъжата. Не успя и мрачно поклати глава.

— Да разбирам ли, че нямам шанс да надникна и в работните ви записки? — попита след кратка пауза той, надявайки се, че не иска прекалено много. В първия момент реши да й предложи пари, но после се отказа. Това би прозвучало твърде подозрително.

— Ха, ха! — изсмя се тя и размаха пръст пред лицето му. — Не става, приятел. Нима допускате, че съм толкова глупава? Никога не бих изписала формулата си на хартия! Всичко е тук, в главата ми. Никой не може да стигне до любимата ми рожба.

— Добре де, забравете — намусено отвърна Бен.

Настъпи кратка пауза. Робърта го погледна очаквателно, после опря длани в коленете си.

— Има ли нещо друго, с което мога да ви помогна, Бен?

— Не смея да отнемам повече от времето ви — въздъхна той, убеден, че споменаването на записките бе провалило всичко. Извади визитката си и й я подаде: — Моля ви да ми звъннете, в случай че се натъкнете на нещо важно.

— Добре, щом искате — усмихна се тя, докато поемаше картичката. — Но не очаквайте бърз резултат. След три години можете да ми се обадите пак.

— И това е нещо — съкрушено въздъхна той.