Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (56)

56

Робърта се люшкаше между радостното опиянение и крайното физическо изтощение. Бен я беше прегърнал през кръста и я водеше към колата, скрита в шубраците отвъд полицейския кордон. Без да обръща внимание на пороя от въпроси, с които тя го засипваше, той предпазливо вървеше напред. Не след дълго стигнаха до колата, той се огледа за последно и седна зад волана.

Поеха по черния път, който бързо ги отдалечи от Центъра за християнско образование. Минаха покрай някаква ферма, изминаха още два километра и излязоха на тясна асфалтирана алея.

— Къде отиваме? — замаяно попита Робърта, облегна се назад и затвори очи. Пленничеството започваше да й се струва далечен и полузабравен инцидент.

— В една къща, която наех наскоро — кратко отвърна той.

Прекосиха две заспали селца и двайсетина минути по-късно спряха пред малка вила, скрита между високите дървета. Бен й помогна да слезе от колата и я поведе по тясната пътечка. Отключи вратата и щракна електрическия ключ. Макар и малка и оскъдно мебелирана, вилата беше функционална и най-важното — сигурна.

Робърта рухна в някакво старо кресло, отметна глава и затвори очи. Бен й подаде чаша червено вино. Живителната течност й подейства веднага, напрежението започна да я напуска. Странно мълчалив и някак отчужден, Бен се зае да пали огън в старото каменно огнище.

— Добре ли си? — попита тя. — Случило ли се е нещо?

Той не отговори. Беше се отпуснал на колене с гръб към нея и търпеливо разпалваше огъня.

— Защо не ми отговаряш?

Бен захвърли ръжена и рязко се изправи.

— Какви бяха тези игри, по дяволите? — гневно извика той.

— Какви игри?

— Имаш ли представа колко се тревожех за теб? В един момент бях сигурен, че си мъртва! Какво те накара да изчезнеш, дявол да те вземе?

— Аз…

— Що за глупави и идиотски…

Робърта скочи. Устните й трепереха, ръцете й също.

Забелязал състоянието й, Бен омекна.

— Не плачи, моля те — промълви той. — Много съ…

Не успя да довърши изречението, тъй като юмрукът й се стрелна и се стовари върху брадичката му. Тялото му се люшна, пред очите му заиграха разноцветни кръгове.

— Копеле! — неистово изкрещя тя. — Забранявам ти да ми говориш така!

Изправени един срещу друг, те се гледаха и дишаха тежко. Бен бавно потърка челюстта си, а Робърта изхълца и се хвърли на шията му. Миг по-късно тя усети как тялото му се стегна и тя се отдръпна. Погледна го плахо, с насълзени очи.

Напрежението му изведнъж изчезна, в гърдите му се надигна желанието. Искаше я сега, веднага! Искаше топлината, която толкова дълго беше отбягвал. Искаше да се потопи в нея като гмурец в топла лагуна и да остане там завинаги. Заковал поглед в тъжните й питащи очи, той бавно осъзна, че я обича повече, отколкото можеше да си представи.

Протегна ръце и я привлече към себе си, пръстите му потънаха в косите й. Усети как треперещото й тяло се притиска в неговото.

— Толкова се страхувах, че ще те загубя! — шепнеше той.

Пръстите му изтриха сълзите по лицето й. Бен я целуна дълго и страстно, както не бе целувал никого в живота си.

Робърта се събуди от далечното кукуригане на петли. Отвори очи. Две секунди й бяха достатъчни, за да осъзнае къде се намира. Ранното слънце надничаше през прозореца на спалнята. Спомни си за изминалата нощ и се усмихна. Не, то не беше сън. Тя му каза колко много го обича и той й отвърна със същото. Не беше предполагала, че може да бъде толкова нежен.

Легна по гръб и с удоволствие се изпъна под завивките. После отметна една къдрица от челото си и протегна ръка да го докосне. Но Бен го нямаше до нея. Сигурно беше слязъл долу.

Остана да лежи известно време, унесена в приятна дрямка. Ужасът от отвличането й се превърна в далечен спомен, сякаш беше част от друг живот или полузабравен кошмар. Какво ли е чувството да си в Ирландия, на брега на морето? Никога през живота си не беше живяла край море.

Постепенно се събуди напълно и се запита къде може да е Бен. Не усещаше аромат на прясно сварено кафе, къщата тънеше в сънна тишина, нарушавана единствено от песента на птичките в дърветата отвън. Спусна крака на пода и бавно тръгна да събира дрехите си, пръснати из цялата спалня и част от стълбището. Пресните спомени предизвикаха нова усмивка.

Той не беше долу и не приготвяше закуската. Тя тръгна да обикаля малката вила, викайки го по име. Къде ли се бе запилял?

Тревогата я връхлетя едва когато видя, че вещите му ги няма, а също и колата пред къщата. После зърна бележката на кухненската маса. Не беше нужно да я прочете, за да узнае съдържанието й.

Очите й се насълзиха. Седна на масата, стисна глава между дланите си и заплака.