Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (55)

55

Без да отмества очи от лицето на Узберти, Бен натисна последния бутон и се вслуша в бързия ритъм на автоматично набраните цифри.

Телефонният сигнал беше приет от шест безжични приемника, пръснати на различни места в сградата на „Gladius Domini“. Те бяха свързани с шест моментално действащи електрически детонатора, които активираха електронно прикрепените към тях пластични експлозиви с големината на юмрук. Половин секунда по-късно сградата се разтърси от силния взрив. Колите в подземния паркинг се подпалиха и експлодираха като мощни допълнителни бомби. За миг луксозната приемна стана на пепел, огромно огнено кълбо се разля по коридорите като втечнена лава. Мъже с пламтящи дрехи панически се разбягаха, крещейки от ужас. Прозорците на първия етаж се пръснаха на хиляди късчета. Компютрите и апаратурата в лабораторията бяха изпепелени за броени секунди.

Узберти замръзна на място, уплашен до смърт от люлеенето на пода под краката си. Ударната вълна сякаш изсмука въздуха от кабинета. Бен скочи и се стрелна към парализирания от ужас италианец. В същия момент вратата се отвори с трясък и охраната нахлу в помещението заедно с гъстите облаци дим, идващи от коридора. Първият от въоръжените мъже умря на място, пронизан от металния крак на стола, който Бен заби в гърлото му. Скорпионът му изтрака на пода. Откосът, изстрелян от втория, пръсна на парчета стъкления плот на бюрото. Бен се претърколи и сграбчи падналия автомат. Деветмилиметровите куршуми надупчиха стената и гърдите на бодигарда, който се свлече с изкривено от болка лице.

Но Узберти изчезна. Стъклената врата на аварийния изход леко се поклащаше. Тежки стъпки разтърсваха металната конструкция на аварийната стълба отвън.

Бен хукна към коридора. Сега най-важното беше Робърта. Той се насочи се към асансьора и в движение набра още една комбинация на мобилния си телефон. Влетя в кабината, натисна бутона за надолу и с подскок се хвана за стоманената рамка на люка над главата си. Увисна с едната ръка, а с другата отмести капака и придърпа торбичката, която беше скрил на покрива на кабината. Скочи долу и я отвори. В същия миг асансьорът се разтърси и спря. Той излезе и натисна копчето за набиране върху светещия панел на телефона. Малкият заряд пластичен експлозив взриви централното електрическо табло и сградата потъна в мрак.

Бен извади браунинга, включи диодното фенерче, прикрепено на дулото, и бързо се насочи към подземието, осветявайки пътя си по тъмните коридори.

Нещата се развиха точно според предвижданията на Бен Хоуп. Експлозивите се взривиха едновременно, а малко по-късно се чу още една, значително по-слаба експлозия и в сградата се възцари мрак. Виждаха се само оранжевите пламъци, които излитаха през прозорците на първия етаж.

По знак на Симон специалните полицейски части напуснаха прикритията си в близката гора и щурмуваха сградата на „Gladius Domini“. Облечени с черни бронежилетки, качулки и очила за нощно виждане, командосите светкавично нахлуха в тъмната сграда. Част от бойците на „Gladius Domini“ ги посрещнаха с хаотична стрелба, но представителите на властта бяха по-бързи, по-спокойни и най-вече — много по-точни. Те стреляха само по противниците, които представляваха непосредствена заплаха, а останалите — които хвърляха оръжията си или се опитваха да избягат — просто поваляха на пода и им щракваха белезниците с опрени в тила им автомати. В лабораторията нещата бяха още по-лесни. Замаяните от взрива сътрудници с почернели и окървавени лица просто бяха измъкнати от развалините и подкарани напред под дулото на автоматите. Операцията по превземането на сградата продължи по-малко от пет минути.

Узберти имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Масивната сграда се тресеше от експлозии, чуваха се викове и откъслечна стрелба. Той скочи от аварийната стълба и тромаво затича към оградата. Дишаше тежко и на пресекулки. В крайна сметка успя да се добере до едно от дърветата в дъното на градината, опря рамо в грапавата кора и се прегъна на две. Цялото му тяло трепереше от безсилен гняв заради начина, по който Бен Хоуп бе успял да издърпа килима изпод краката му. Въпреки че оценяваше способностите му и въпреки собствената си хитрост той го бе подценил. Все още не можеше да разбере какво се бе случило.

— Хей ти! — прозвуча глас от мрака. — Сложи ръцете си на тила!

Узберти извъртя очи и успя да зърне двама мъже в черни униформи, насочили автоматите си в него. Ушите му доловиха тихия пукот на радиостанция. Той бавно се отдръпна от дървото и вдигна ръце. Господи, така ли трябваше да ме заловят?!

Единият от униформените посегна към белезниците на колана си. В същия миг той и колегата му изведнъж бяха вдигнати във въздуха като парцалени кукли. Главите им се разбиха една в друга и двамата рухнаха на земята.

Узберти моментално позна едрата фигура, надвесена над изпадналите в несвяст полицаи, и на лицето му изплува широка усмивка.

— Франко! — извика той. — Слава богу!

Боца измъкна ножа си и сръчно преряза гърлата на двамата мъже. Наведе се, за да вземе една от радиостанциите и една от автоматичните карабини, хвана архиепископа за ръка и го поведе към гората.

Изминаха около половин километър, преди да излязат на пътя. Боца помогна на Узберти да се покатери по хлъзгавия банкет. В далечината се появи светлина, той пусна ръката на Узберти и застана в средата на пътя. Фаровете осветиха едрата му фигура с насочена пушка в ръце. Изскърцаха спирачки, колата поднесе и спря диагонално на платното. В нея пътуваше млада двойка. Боца отвори вратата откъм шофьора, сграбчи мъжа за косата, просна го на банкета и небрежно пусна един откос в гърдите му. Окървавеното тяло се сгърчи върху окапалите листа.

Момичето в колата пищеше истерично. Боца протегна ръце през сваленото стъкло и я измъкна навън. Заби за миг хладен поглед в очите й, после с рязко въртеливо движение строши вратните й прешлени. Инквизитора замъкна труповете в канавката и ги засипа с влажни листа.

— Добра работа, Франко — похвали го Узберти. — А сега да се махаме!

Боца му помогна да се настани на задната седалка, седна зад волана и подкара към летището.

Последното нещо, което Бен беше пъхнал в сака по-рано през деня, беше пластичен експлозив. Той го залепи на стоманената врата на подземието, прикрепи електродите и бързо се оттегли в далечния край на коридора. Пръстът му натисна бутона на джиесема и затвореното пространство се разтърси от оглушителна експлозия. Когато димът се разсея, вратата изглеждаше така, сякаш чудовищна уста беше отхапала кръгла хапка от нея. Металните й ръбове бяха нажежени до червено. Бен вдигна пистолета пред себе си и предпазливо се промъкна в задименото подземие. На циментовия под лежеше един от пазачите. От носа и ушите му бликаше кръв, а от челото му стърчеше триъгълно парче желязо с назъбени краища. Бен откачи връзката ключове от колана му и се втурна напред, викайки Робърта по име.

— Бен! — изкрещя с все сили тя. Ушите й пищяха от оглушителната експлозия. — Тук има и едно момче!

Той завъртя фенерчето и лъчът спря върху сгърчената фигура на упоения Марк, която лежеше на пода.

— Хайде, да вървим! — извика Бен, отключвайки решетъчните врати. Избягвайки прегръдката й, той се наведе и метна момчето на рамо.

Десет минути по-късно двама озадачени представители на реда откриха неподвижната фигура на Марк Дюбоа в една от полицейските камионетки.

— Откъде се появи този? — промърмори единият от тях.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна другият. Мина доста време, докато осъзнаят, че пред тях лежи момчето от снимката на плакатите за издирване на изчезнали.

Симон доволно гледаше как хората му извеждат от сградата повече от трийсет кашлящи и плюещи членове на „Gladius Domini“ с разкъсани дрехи и почернели лица. До момента бяха открити шест трупа, а огромното количество оръжие и амуниции беше предостатъчно за повдигане на обвинение в тероризъм и престъпен заговор.

Бързина, агресивност, изненада. Беше чувал, че това е мотото на едно специално подразделение в британската армия. Май наистина беше така. Той поклати глава, на лицето му се разля широка усмивка.