Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (11)

11

Сменила бялата престилка с дънково яке и разпуснала медночервената си коса, Робърта Райдър вече не приличаше на строг учен, занимаващ се с трудни експерименти.

— Излизам, Мишел — подвикна тя. — Ти също си свободен.

Тя взе сака си от спалнята, грабна ключовете за колата от масичката в антрето и потегли към клуба за бойни изкуства в Монпарнас, който посещаваше веднъж седмично.

По пътя си мислеше за срещата с журналиста Бен Хоуп. Беше се представила в обичайната си роля на твърд и решителен учен, който един ден щеше да натрие носа на всички. Роля, с която отдавна беше свикнала. На практика никой не подозираше колко е нестабилна ситуацията, в която се намираше. Никой не знаеше за безсънните й нощи, за дълбоката тревога и за страха, който изпитваше. Струваха ли си всичките тези лишения? Дали не гонеше вятъра, дали не се заблуждаваше, че позицията й някога щеше да промени нещата? Парите й свършваха, скоро щеше да бъде принудена да потърси алтернативен източник на доходи — най-вероятно като частна учителка. Но тези доходи едва ли щяха да са достатъчни за собствената й издръжка, за мизерната заплата на Мишел и за финансиране на научната й дейност. През следващите два-три месеца щеше да бъде наясно дали може да продължи, или ще трябва да се откаже.

Прибра се в апартамента си някъде към пет и половина. Краката й с усилие преодоляха стръмните скърцащи стълби до третия етаж. Днешната тренировка беше доста изтощителна, а уличните задръствания изсмукаха и последните й сили.

Извади ключовете си, но в същия миг забеляза, че вратата е отворена. Може би Мишел беше забравил нещо. Само той имаше ключ освен портиерката. Но едва ли щеше да остави отключено.

Влезе и надникна през открехнатата врата на лабораторията.

— Мишел?

Не получи отговор, бутна вратата и влезе.

— О, господи!

Всичко беше обърнато наопаки. Подът беше покрит с разпилени листове хартия и преобърнати чекмеджета. Но Робърта не гледаше тях, а едрия мъж с черна качулка на главата, който се стрелна към нея.

Тя механично вдигна ръце и отби атаката на дългите пръсти, облечени в кожена ръкавица, които се насочиха към гърлото й. Очевидно изненадан, нападателят се поколеба за миг, но той беше напълно достатъчен за Робърта, чийто крак се стрелна към коляното му. Ако ударът беше попаднал в целта, борбата щеше да приключи. Но мъжът успя да се дръпне и кракът й само се плъзна по прасеца му. Той извика от болка и се свлече на пода.

Робърта се обърна и побягна, но мъжът я препъна с ръка и тя се строполи на дъските. Главата й се удари в стената и пред очите й заиграха разноцветни кръгове. Миг по-късно тя се изправи. Мъжът беше на два метра от нея, в ръката му проблесна нож. Вдигнал го високо над главата си, той се понесе към нея.

Робърта имаше известни познания в тази насока. Опитният боец държи ножа близо до тялото си и се стреми да нанесе хоризонтален удар. Подобна позиция лишава противника от възможността да се защити. Но ударът, нанесен с вдигната ръка, от горе на долу, беше съвсем друга работа. Тя знаеше, че може да го блокира — поне на теория. В клуба по карате тренираха с гумен нож, като ударите се нанасяха с умишлено забавена скорост.

Истинското острие се стрелна към нея с огромна скорост, но тя се оказа по-бърза. Едната й ръка стисна китката на нападателя, а другата рязко извъртя лакътя му в посока, обратна на движението. В същото време коляното й потъна в слабините му. Усети как костите на ръката му пропукаха, ушите й писнаха от острия вик на болка. Лицето под маската се разкриви, ножът изтрака на пода, последван от едрото тяло. Мъжът падна по очи и нададе нов отчаян вик, тялото му се разтърси от конвулсии.

Изправена над него, Робърта го гледаше с разширени от ужас очи. Мъжът бавно се претърколи по гръб, дръжката на ножа стърчеше от слънчевия му сплит. Той я сграбчи с две ръце и направи отчаян опит да я измъкне. Броени секунди по-късно движенията му станаха забавени, конвулсиите спряха. Малки локвички кръв се появиха от двете страни на неподвижното тяло.

Клепачите й затрепериха, коленете й се подгънаха. Отчаяно се надяваше, че това е само кошмар и когато отвори очи на пода няма да има нито труп, нито локва кръв около него. Но, уви, трупът си беше там и я гледаше със стъклен поглед. И с отворена уста.

Всяка фибра на тялото й крещеше да се маха оттук, но тя тръсна глава, клекна и протегна трепереща ръка към вътрешния джоб на черното яке. В него имаше малък, подгизнал от кръв бележник. Робърта потисна отвращението си и започна да го прелиства. Търсеше име, телефонен номер или друга полезна информация.

Бележникът се оказа почти празен. Само на последната страница бяха записани два адреса, небрежно надраскани с молив. Единият беше нейният, а другият на Мишел.

Значи са пипнали и него! Трескаво бръкна в сака за телефона, включи го и започна да прехвърля запаметените номера. Стигна до М. З. и натисна бутона за набиране.

— Хайде, обади се! Моля те, обади се! — простена през стиснати зъби тя.

Но след няколко позвънявания насреща се включи гласовата поща.

Дали да се обади в полицията? Не, нямаше време. Положително щяха да я държат цял час на телефона, преди да я свържат с когото трябва. Трябваше да стигне до дома на Мишел, и то веднага. Прескочи трупа и внимателно открехна входната врата. Стълбището беше пусто. Излезе на площадката, заключи след себе си и хукна надолу.

Гумите изскърцаха и колата закова пред блока на Мишел. Робърта изскочи навън и изтича към домофона встрани от входната врата. Откри името на Мишел и продължително натисна бутона, нетърпеливо потропвайки с крака.

Две-три минути по-късно от входа излезе усмихната двойка и тя успя да се шмугне във фоайето, преди вратата да се затвори. Озова се в дълъг и тъмен коридор, който водеше към стълбището. Вдясно беше прозорчето на портиерната, зад която се виждаше полуотворената врата към задния двор. Апартаментът на Мишел беше на партера. Тя почука на вратата, но никой не отвори. Изчака няколко секунди, след което се обърна и изтича в двора. Прозорчето на банята беше открехнато. Без да се колебае нито секунда, тя се вдигна на мускули и успя да се промуши през него въпреки миниатюрните му размери.

Апартаментът се оказа празен, без никакви признаци на живот. Но на кухненската маса имаше все още топла чаша кафе и остатъци от храна, а компютърът във всекидневната беше включен. Сигурно току-що е излязъл, помисли си с облекчение тя. И вероятно скоро ще се върне.

Резкият звън на телефона я накара да подскочи. След няколко сигнала се включи телефонният секретар. Познатият глас на Мишел изрече стандартния поздрав, последва продължителен сигнал и машината се включи на запис.

Робърта напрегнато слушаше гърления глас, който говореше на френски.

— Обажда се Саул. Докладът ти е получен, планът вече е в ход. Довечера ще се погрижим за БХ.

Какво става, за бога? Какъв доклад? С кого е в контакт Мишел? Нима и той, довереният помощник и приятел, се беше забъркал в тази работа? Планът вече е в ход. Раменете й потръпнаха от ужас.

Седна пред компютъра и кликна два пъти върху иконата на електронната поща. Започна да проверява изпратените имейли, главата й се замая. Не след дълго откри дълга колона имейли, маркирани като доклади с последователни номера. Най-старият беше отпреди няколко месеца, а последният беше изпратен съвсем наскоро. Интервалът между тях беше един и същ — две седмици. Робърта кликна върху номер 14, очите й пробягаха по текста.

— Какъв гаден плъх си ти, Мишел! — гневно възкликна тя.

Докладът точно описваше последните й научни открития, включително резултатите от експеримента с мухите в стъкленица А.

— Какво целиш, по дяволите?

Отвори последния имейл, изпратен само преди час. Към него имаше прикачен файл, но тя прочете първо текста: Днес, 20 септември, вторник, беше проведена среща с английския журналист Бен Хоуп. Робърта поклати глава и кликна на прикачения файл. Той се оказа запълнен с дигитални снимки. Отвори ги последователно.

Всички те документираха днешната й среща с Бен Хоуп в лабораторията. Те можеха да бъдат дело само на един човек — Мишел, който очевидно беше използвал камерата на мобилния си телефон, докато се преструваше, че рови из папките.

Довечера ще се погрижим за БХ, потръпна тя. Беше съвсем ясно за кого става дума.

Изведнъж вдигна глава и замръзна на място. Някой идваше. Миг по-късно издрънчаха ключове, вратата се отвори. Робърта светкавично приклекна зад близкото канапе и затаи дъх. До слуха й достигна познатото подсвиркване на Мишел, придружено от стъпките му по коридора.

В следващия миг той влезе в стаята, продължавайки да си подсвирква, и започна да вади продуктите от торбичката в ръцете си. После пристъпи към телефонния секретар и прослуша последното съобщение. Робърта надникна иззад облегалката на канапето, защото много й се искаше да види лицето му, докато слушаше съобщението на Саул. Но Мишел само кимна, без да покаже никакви чувства.

Гаден предател, помисли си тя. Не можеше да повярва, че това е Мишел, на когото беше имала пълно доверие. Изведнъж й се прииска да скочи и да го стисне за гушата, но предпазливостта й надделя.

Ами ако е въоръжен? Или е по-добър от нея? Мишел очевидно имаше опасни приятели. Вероятно щеше да се окаже, че съвсем не е толкова отстъпчив и добродушен, за какъвто й се представяше. Не, пряката конфронтация бе лоша идея.

Мишел изтри съобщението от касетата, промърмори „каква жега, господи“ и отиде да отвори прозореца в другия край на стаята. После извади от торбичката кутийка бира и блокче шоколад, седна на един стол и включи телевизора с помощта на дистанционното. Избра канал с анимационни филми и отпи глътка бира.

Робърта моментално прецени, че това бе нейният шанс. Изпълзя иззад канапето. Трябваше да се добере до отворения прозорец и да изскочи през него, докато домакинът зяпа анимационни филмчета.

Но едва изминала няколко сантиметра, тя се закова на място от острия вик на Мишел:

— Хей, какво правиш тук?

Младежът се надигна от стола, а тя остана на място, с наведена глава. Пипнаха ме!

— Аха, значи си дошла оттам — смекчи се тонът на Мишел.

Объркана и озадачена, Робърта бавно вдигна глава.

Мишел се насочи към компютъра в дъното.

— Ела тук, миличка. Ах ти, лошо коте!

Пухкавата бяла котка беше скочила на масичката и ближеше чинията с недовършената храна. Мишел я взе в ръце и започна да я гали. Котката измяука, изтръгна се от прегръдката му и избяга от стаята. Той извика, лапна одраскания си пръст и хукна след нея.

— Лютен, спри! Веднага се върни, чуваш ли?

Робърта скочи, прекоси на пръсти малкия коридор и безшумно отвори входната врата. В следващия миг беше навън. Зад гърба й долетя гневният глас на Мишел, който продължаваше да хока котката.

— Излез оттам, Лютен!