Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (39)

39

На следващия ден Бен излезе да се разходи из пустите улички на Сен Жан. Настроението му беше мрачно, тъй като се беше озовал в задънена улица.

По време на телефонния си разговор с Феърфакс преди два дни той бе пропуснал да спомене, че ръкописът по всяка вероятност е унищожен. Но тогава срещата с Ана Манцини все още предстоеше и той хранеше сериозни надежди за някакъв резултат. И по съвсем глупав начин бе споделил надеждите си с възрастния човек. Сега всичко му изглеждаше безнадеждно, времето течеше бавно и той не знаеше какво да предприеме.

Селската кръчма беше на площада, скрита зад занемарен паметник от Първата световна война. Тя се състоеше от едно помещение с малка тераса, на която неколцина съсухрени старци се припичаха на слънце като змии. Други играеха петанк на пустия площад. Бен влезе вътре. Появата на високия рус чужденец накара тримата картоиграчи в ъгъла да вдигнат глави. Те любопитно го огледаха и неохотно отвърнаха на кимането му. Съдържателят седеше зад бара и четеше вестник. Въздухът тегнеше от миризмата на цигарен дим и бира.

На стената зад него имаше плакат със снимка на момче, под която с тлъсти черни букви беше изписано:

ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА МОМЧЕ?

МАРК ДЮБОА, НА 15 ГОДИНИ

Още едно, въздъхна той. Това би трябвало да върша — да издирвам деца като това момче!

Облегна се на бара и помоли да му напълнят плоската бутилка. Тук предлагаха само една марка уиски — противна течност с цвят на конска пикня. Но той не беше претенциозен. Поръча си едно двойно и невъзмутимо отпи от изгарящата гърлото напитка.

Може би е дошло времето да прекратя това фиаско, мрачно си помисли той. Още от самото начало в тази мисия имаше нещо сбъркано. Би трябвало да прояви обективност и да последва инстинкта си. Подобно на всички отчаяни хора, търсещи спасение за близките си, Феърфакс беше станал жертва на безумната си надежда. По всичко личеше, че ръкописът на Фулканели е безвъзвратно загубен, но какво толкова? Задачата поначало изглеждаше безумна, никакви тайни не съществуваха. И нямаше как да съществуват! Имаше само фантасмагории, митове и загадки, предназначени за заблуда на наивниците.

Дали обаче Ана Манцини влиза в числото на мечтателите безумци?

Като нищо, мрачно въздъхна той.

Остави празната чаша върху плота, хвърли няколко монети и помоли за още едно питие. Когато го довърши и поиска трето, отвън прозвучаха забързани стъпки и картоиграчите в ъгъла вдигнаха глави.

В помещението влетя зачервената и възбудена Робърта.

— Бях сигурна, че ще те открия тук — задъхано рече тя. — Имам една идея!

— Ще я споделиш някой друг път — отсече Бен, който съвсем не беше в настроение да слуша. — В момента размишлявам.

Всъщност обсъждаше сам със себе си възможността да набере номера на Феърфакс и да му съобщи, че се отказва. След което щеше да му преведе обратно парите и да се прибере у дома, на ирландския бряг.

— Изслушай ме, важно е! — настоя Робърта. — Остави чашата и ела да излезем навън! И без това имаш вид на човек, който е пил достатъчно. Главата ти трябва да е бистра!

— Върви си, Робърта, зает съм — запъна се той.

— С какво? Искаш да се гипсираш напълно, нали?

— Това тук може да те гипсира само когато количеството е достатъчно — посочи чашата си той.

— Добре, както и да е! — нетърпеливо тръсна глава тя. — Ако можеш да се видиш отстрани, едва ли щеше да се наречеш професионалист!

Той гневно я изгледа, блъсна чашата върху плота и се смъкна от високия стол.

— Имай предвид, че идеята ти трябва да е много, ама много сериозна! — предупреди той младата жена, когато двамата се озоваха навън.

— Мисля, че е именно такава — отвърна тя и вдигна очи към лицето му. — Я ми кажи какво ще стане, ако откраднатият от Клаус Райнфелд ръкопис все пак не е унищожен?

— Какво говориш? — учудено я изгледа той. — Паскал го е видял на парчета, напълно съсипан от бурята!

— Точно така. А сега си спомни за тетрадката на Райнфелд.

— За това ли ме измъкна от кръчмата? — присви очи той.

— Може би става въпрос за нещо важно, което сме пропуснали.

— Моля? — сбърчи вежди Бен.

— Само ме изслушай! — тръсна глава тя. — Възможно ли е тетрадката и дневникът да са едно и също нещо?

— Ти луда ли си? Това е пълен абсурд!

— Не говоря за същинската тетрадка, глупчо! Имам предвид написаното в нея. Може би Райнфелд просто е преписал тайните!

— Да бе! В заключената болнична стая на психиатричната клиника, след като е изгубил оригинала! Как го е направил според теб? Може би е прехвърлил информацията като компютър? Извинявай, но аз се връщам в кръчмата.

— Млъкни и ме изслушай, за бога! — кресна тя и сграбчи ръката му. — Опитвам се да вкарам нещо в упоритата ти глава! Идеята ми е съвсем елементарна: Райнфелд е подредил мислите си, припомнил си е нещата и ги е записал в тетрадката!

Бен смаяно се втренчи в нея.

— Но в тази тетрадка имаше трийсет страници, запълнени с несвързани думи, чертежи и драсканици! — извика той. — Плюс някакви цифри, части от латински сентенции и още куп глупости! Никой не може да наизусти подобно нещо!

— Той не се е разделял с дневника в продължение на четири години! — възрази Робърта. — Бил е болен и гладен, без пукната пара. Дневникът е бил единственото му притежание, защо да не го е запомнил наизуст?

— Не вярвам, че има хора с подобна памет — поклати глава Бен. — Още по-малко пък някакъв смахнат алхимик!

— Бен, по време на следването си в Йейл цяла година съм учила неврология. Наистина такова нещо е малко вероятно, но не и невъзможно. Нарича се ейдетична, или фотографска памет. Обикновено изчезва след съзряването, но някои индивиди я съхраняват за цял живот. Райнфелд е страдал от ОКР, от което следва да…

— ОКР?

— Обсесивно-компулсивно разстройство — търпеливо поясни Робърта. — Типичните симптоми на това заболяване се изразяват с безпричинно повторение на думи и действия. Но много пациенти, страдащи от него, демонстрират забележителна памет. Те са в състояние да съхраняват огромен обем информация — нещо немислимо за обикновените хора. Включително сложни математически уравнения, детайлни картини и чертежи, невероятно количество технически данни. Доказателствата за тези способности са научно доказани, тъй като изследванията датират от почти век насам.

Бен седна на една от дървените скамейки на площада. Алкохолната мъгла в главата му бързо се разсея.

— Помисли малко, Бен — настани се до него Робърта. — Райнфелд получава тетрадка, в която да записва сънищата си — част от стандартната психотерапия. Но вместо това, той използва тетрадката, за да съхрани запаметената информация от откраднатия ръкопис. Лекарите няма как да знаят какво прави той и с какво запълва тетрадката. По всяка вероятност не са му обърнали внимание, вземайки записките за налудничави безсмислици. Ами ако не е така? Ако зад тях се крие нещо друго?

— Но той беше луд, Робърта! Нима е възможно да се доверим на обърканото му съзнание?

— Наистина беше луд — съгласи младата жена. — Но в същото време страдаше и от ОКР. Такива пациенти са известни с маниакалната си страст към детайлите. Какво значение има лудостта му, ако записаното в тетрадката е достатъчно близо до оригинала? Или почти огледално копие на документите, които Жак Клеман е получил от Фулканели?

Бен дълго мълча.

— Сигурно ли си в това, което казваш? — попита най-сетне той.

— Разбира се, че не съм. Но искам да го проверим още веднъж. Струва си, нали? — Очите й нетърпеливо пробягаха по лицето му. — Какво ще кажеш, Бен?