Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (62)

62

— На колене, ръцете на тила! — заповяда Антония. Студеният поглед и нетрепкащото дуло на пистолета показваха, че не се шегува, и той се подчини. В следващия миг беше ослепен от лъча на силно фенерче.

— Каза, че те интересуват стари къщи, но явно имаш и други интереси — хладно добави жената.

— Не съм дошъл да ви ограбя — отвърна той и примигна срещу ярката светлина.

— Така ли? Влизаш в къщата ми, носиш пистолет, промъкваш се в частния ми параклис и твърдиш, че не си дошъл да ме ограбиш? — Фенерчето помръдна към трупа на Боца. — А този кой е? Приятел ли ти е?

— Прилича ли на мой приятел?

— Крадците често се карат — сви рамене тя и посочи раницата, която лежеше до олтара. — Какво има вътре? Изсипи съдържанието й на пода! Бавно, за да виждам ръцете ти!

Бен внимателно обърна раницата. Светлият лъч се насочи към разпиляното й съдържание и спря на тетрадката на Райнфелд и дневника на Фулканели. — Хвърли тези неща насам!

Той се подчини. Жената пъхна фенерчето под мишница и започна да ги прелиства, без да го изпуска от мушка. Кимна няколко пъти, сякаш отговаряше на някакви свои вътрешни мисли, свали оръжието и остави тетрадките на пода.

— Съжалявам, но трябваше да бъда сигурна.

— Коя сте вие? — повтори той.

— Казвам се Антония Бранзанти и съм внучка на Фулканели — отвърна тя и вдигна ръка да предотврати следващия му въпрос: — По-късно ще поговорим. Сега трябва да се освободим от боклука.

После посочи пода, където кръвта на Боца се смесваше със застоялата зеленикава вода от разбития олтар.

Обърна се, мина покрай колоните и спря пред заоблен къс скала, наподобяващ крайпътен камък.

— Оттук се излиза направо на планинския склон. Отмести го.

Бен с пъшкане избута камъка в специално издълбаната ниша. Той тежко се претърколи, студеният планински въздух бързо изпълни храма. Зад него се появи проход, който беше дълъг не повече от пет метра. В дъното му се виждаше част от нощното небе. Бурята беше отминала, каменистата местност беше осветена от яркия диск на луната. В краката им зееше дълбока пропаст.

— Никой няма да го намери там — каза Антония и посочи с пръст към пропастта. Бен се върна, хвана под мишниците тежкото тяло на Боца и го повлече към дупката. След него се проточи кървава следа. Пусна го в началото на прохода и го претърколи с крак към ръба. Очите му проследиха дългото падане. Осветен от студените лунни лъчи, Боца полетя надолу, смали се и изчезна в бездънната пропаст.

Бен се обърна и унило последва Антония Бранзанти към вътрешността на къщата. В крайна сметка еликсирът на живота се бе оказал илюзия, обикновена легенда. И той щеше да се върне при Феърфакс с празни ръце, да го погледне в очите и да му каже, че детето ще умре.

Антония затвори подвижната преграда в дъното на камината и го поведе към кухнята. Той изми кръвта от лицето и тялото си, остави кърпата и мрачно промърмори:

— А сега ще си вървя.

— Нищо ли няма да ме попиташ?

— Какъв е смисълът? — сви рамене той. — Всичко свърши.

— Ти си търсачът, за когото ме предупреди дядо. Ти откри пътя към съкровището.

— Не съм тук заради златото — въздъхна Бен и очите му овлажняха. — Надявах се да открия друго нещо.

— Златото не е единственото съкровище — отвърна с лека усмивка Антония, наклони глава и пристъпи към бюфета. По рафтовете му бяха наредени бутилки зехтин и оцет, буркани с изсушени билки и подправки. Тя ги размести и измъкна иззад тях малка пръстена делва. Внимателно я постави на масата и вдигна капачето. Вътре имаше стъклено шишенце с прозрачна течност, която проблесна на светлината.

— Това ли търсиш? — погледна го тя.

Той нетърпеливо протегна ръце.

— Да не би…

— Внимателно! — предупреди го Антония. — Това е единственото количество, оставено от дядо.

Бен безсилно се отпусна на близкия стол. Беше толкова изтощен, че нямаше сили да усети огромното облекчение. Антония се настани срещу него, положи ръце на масата и втренчено го погледна.

— Надявам се, че ще останеш още малко, за да чуеш моята история — промълви тя.

Разговаряха дълго. Бен й разказа за своята мисия и за премеждията, които го бяха довели до Дома на Гарвана. След това мълчаливо изслуша останалата част от историята, свързана с дневника на Фулканели.

— След предателството на Дакен събитията се развили бързо. Нацистите нахлули в дома на Фулканели и преобърнали лабораторията му с главата надолу, за да открият тайната. Изненадани от появата на баба ми, те я разстреляли… — Антония замълча и с въздишка добави: — След тези събития дядо напуснал Париж и дошъл тук заедно с майка ми.

— Какво е станало с Дакен?

— Момчето направило куп поразии — мрачно поклати глава домакинята. — Може би е вярвал в правотата си, но в един момент разбрал на какви хора е поверил тайните на дядо и изпаднал в дълбока депресия. Свършил като Юда, с примка на шията.

— Каква е връзката между Фулканели и архитекта? — попита Бен. — Домът на Гарвана?

— Корбю и дядо ми са били близки приятели — отвърна Антония. — И двамата са преки наследници на катарите. Когато Фулканели открил тайния храм и катарските съкровища, той споделил тайната с Корбю. Къщата е построена година по-късно, за да пази храма и несметното богатство в него. Кой би допуснал, че една модерна вила може да крие входа към свещения храм?

— Фулканели е живял тук с теб и майка ти, така ли?

— Майка ми заминала да учи в Швейцария. Дядо живял тук до хиляда деветстотин и трийсета година, когато мама се върнала с новия си съпруг. По това време Фулканели вече бил спокоен, че враговете са изгубили следите му. Той поверил охраната на съкровището на мама и изчезнал. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — По тази причина аз никога и не го видях. Той притежавал неспокоен и вечно търсещ дух. Вярвал, че винаги има какво още да научи. Според мен е заминал за Египет, където е люлката на алхимията.

— Но по онова време трябва да е бил доста възрастен — отбеляза Бен.

— Бил е осемдесет и пет-шест годишен, но не изглеждал на повече от шейсет. Портретът, който вероятно си видял, е рисуван малко преди да изчезне. Аз съм родена по-късно, в края на хиляда деветстотин и четирийсета година.

Бен смаяно вдигна вежди. Жената срещу него изглеждаше много по-млада от шейсет и пет.

Антония забеляза реакцията му и устните й се разтеглиха в загадъчна усмивка.

— Когато пораснах, мама се премести да живее в Ница, а на мен беше поверена охраната на къщата. Тя вече наближава стоте, но все още се чувства добре… — Замълча за миг и добави: — Но от дядо нямахме никакви новини. Според мен той избягваше да контактува с нас, защото се страхуваше, че враговете му ще го открият.

— Това означава, че нямаш представа кога е починал, така ли?

— Защо мислиш, че е починал? — усмихна се тя. — Може би още е жив и здрав, някъде…

— Вярваш, че е удължил живота си благодарение на тайнствения еликсир?

— Съвременната наука няма отговори на всички въпроси, Бен. Тя все още обяснява една съвсем малка част от вселената. — Очите на Антония настоятелно се впиха в неговите. — Ти се изложи на многобройни опасности, за да се сдобиеш с еликсира. Нима не вярваш в неговата сила?

— Не знам — колебливо отвърна Бен. — Искам да вярвам може би защото се нуждая от това. — Извади от раницата си дневника на Фулканели, тетрадката на Райнфелд и копието на разпятието кинжал и ги положи върху масата. — Тези неща са твои, мястото им е тук… — Замълча за момент, после с въздишка попита: — А сега какво?

— В смисъл? — сбърчи вежди Антония.

— Ще мога ли да взема еликсира? Дали пазачът ще позволи на търсача да отнесе шишенцето? Или следващият патрон на маузера е предназначен за мен?

В очите й проблеснаха весели искри и тя изведнъж заприлича на портрета на дядо си. Ръката й легна върху тежкото оръжие на масата.

— Това е пистолетът на дядо. Оставил го на майка ми, за да се защитава, ако враговете се доберат дотук. Но той не представлява заплаха за теб, Бен. Дядо ми винаги е вярвал, че някой ден ще се намери човек, който ще дешифрира кодовете и ще открие тайната. Човек с чисто сърце, който ще я запази от нечисти помисли.

— Ако аз съм този човек, значи рискуваш много — отвърна Бен. — Как можеш да бъдеш сигурна, че сърцето ми е чисто?

— Ти мислиш единствено за онова дете — погледна го нежно Антония. — Виждам го по очите ти.

Рим

Процесията от полицейски автомобили без отличителни знаци бавно си проби път сред пищната зеленина на градината и спря на площадката пред входа с белите колони.

Изправен до прозореца на кабинета си, архиепископ Масимилиано Узберти гледаше как полицаите с мрачни и решителни лица слизат от колите, отстраняват прислугата и тръгват нагоре по стълбите. Очакваше ги.

„Gladius Domini“ понесе тежък удар в резултат от усилията на един-единствен човек, Бен Хоуп. Въпреки силната си омраза към него Узберти изпитваше и нещо като възхищение. Никога не беше допускал, че ще бъде надхитрен по толкова категоричен начин. Впечатляващо, въздъхна той.

Атаката беше бърза и решителна. Тя започна с ареста на Саул, главният му агент във Франция, и с бедствието в Монпелие. Последва координирана операция на Интерпол, благодарение на която бяха задържани много от неговите хора, пръснати в различни европейски страни. Повечето от тях бяха подложени на интензивни разпити и някои се бяха огънали. Резултатите приличаха на падащите плочки на гигантско домино и водеха все по-нагоре и по-нагоре. Към него.

Откъм стълбите долетяха гласове. Всеки миг полицията щеше да нахлуе в кабинета му.

Тези глупаци си въобразяват, че са ме пипнали, презрително си помисли той. Защото нямат представа с кого си имат работа. Човек с връзките и влиянието на Масимилиано Узберти не се предава толкова лесно. Той със сигурност щеше да намери начин да се измъкне от тази каша, да се завърне по-силен от всякога и да си отмъсти.

Вратата рязко се отвори. Узберти спокойно се обърна да посрещне неканените гости.