Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (34)

34

Камионът се отдалечи сред облаци прах и дизелови изпарения. Джобът на шофьора беше приятно издут от пачката банкноти, които получи от странните стопаджии — избухливата американка и очевидно болния й приятел, който предпочиташе да мълчи. Те му предложиха 1000 евро, за да ги закара до селцето Сен Жан, което се намираше само на няколко километра от родното му село. Защо толкова пари, по дяволите? Шофьорът тръсна глава и прогони въпроса от главата си. Важното е, че тази вечер щеше да има възможност да почерпи!

Бен и Робърта стояха на края на безлюдното село.

— Тук май нищо не се е променило от няколко века насам — отбеляза тя, оглеждайки се наоколо. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и не след дълго късният следобед щеше да се превърне в нощ.

Бен се отпусна ни ниската каменна ограда до себе си, главата му клюмна. Изглежда много зле, тревожно си помисли Робърта.

— Чакай тук, ще отида да потърся помощ.

Той безсилно кимна. Тя протегна ръка и докосна горещото му чело. Тревогата й се усили, тъй като дишането му беше затруднено и цялото му тяло трепереше.

— Ще потърся лекар!

— Не искам лекар — възпротиви той. — Намери свещеника. Отец Паскал Камбриел.

Робърта тръгна към центъра. За пръв път в живота си изпитваше желание да се моли. Пръстената настилка на улицата се беше напукала от липсата на дъжд. Старите къщи от двете й страни сякаш се подпираха една на друга, за да не рухнат.

— Господи, ако изобщо те има, моля те да ми помогнеш да открия отец Паскал!

После изведнъж си помисли, че свещеникът може би е мъртъв или вече не живее тук. Сърцето заблъска в гърдите й и тя неволно ускори крачка.

Църквата се оказа в противоположния край на селото. До нея имаше малко гробище, а отвъд него белееше каменна къщичка.

От пристройката долиташе успокоителното кудкудякане на кокошки. В двора беше паркирано прашно и доста очукано рено 14. На пътечката между двете постройки се появи някакъв мъж. Прорязаното му от дълбоки бръчки лице беше силно загоряло — като човек, който от години работи на открито. Мъжът я забеляза и забави крачка.

— Извинете, мосю — подвикна тя.

Мъжът й хвърли любопитен поглед, после ускори крачка и изчезна в една от постройките, затръшвайки вратата под носа на Робърта. Тя се вкамени от изненада, но после бавно си даде сметка, че разрошената и мръсна чужденка с окървавена блуза и скъсани джинси едва ли е често срещана гледка по тези места.

— Мадам? — разнесе се един глас зад гърба й. — Мога ли да ви помогна?

Робърта се обърна към облечената в черно възрастна жена, покрила главата си с дълъг шал.

— Да, моля. Много бих искала да ми помогнете. Търся селския свещеник.

— Така ли? — вдигна вежди жената. — Но той е тук.

— Отец Паскал Камбриел?

— Да, мадам, той все още е тук — дари я с беззъба усмивка старицата. — Аз съм Мари-Клер и се грижа за домакинството му.

— Ще ме заведете ли при него? Въпросът е спешен, нуждаем се от помощ.

Мари-Клер я поведе към къщата.

— Отче, имаме гостенка — подвикна от прага тя.

Къщата беше обзаведена скромно, но излъчваше топлина и сигурност. Големи цепеници бяха подредени върху купчина подпалки в огнището. В единия край на просторната стая имаше обикновена чамова маса с два стола, в другия се виждаше старо, покрито с одеяло канапе. На прясно варосаната стена висеше голямо абаносово разпятие до снимка на папата с кръст в ръце.

Стълбите заскърцаха под стъпките на свещеника. Вече надхвърлил седемдесет, отец Паскал Камбриел ходеше трудно, подпирайки се на бастун.

— Какво мога да направя за теб, дете мое? — попита той, оглеждайки с любопитство необичайния вид на Робърта. — Ранена ли си? Катастрофа ли стана?

— Не съм ранена, но приятелят ми е зле — отвърна Робърта. — Вие сте отец Паскал Камбриел, нали?

— Да, аз съм.

Благодаря ти, Господи.

— Отче, ние пътувахме насам с надеждата да се срещнем с вас, но приятелят ми е ранен. Зле е.

— Звучи ми сериозно — намръщи се свещеникът.

— Ще кажете, че трябва да потърсим лекар, нали? Но не можем да го направим по причини, които в момента не мога да ви обясня. Ще ни помогнете ли?

— Тук и бездруго отдавна нямаме лекар — обясни отец Паскал, докато пътуваха в очуканото рено. — Доктор Башлар почина преди две години и никой не зае мястото му. За съжаление младите не искат да живеят в Сен Жан и селото умира.

Когато колата спря край каменната ограда в покрайнините, Бен беше почти в безсъзнание.

— Господи, той наистина е зле!

Отец Паскал закуцука към него и хвана ръката му.

— Синко, чуваш ли ме? Мадмоазел, помогнете ми да го прехвърлим в колата!

С дружни усилия Робърта, Паскал и старата Мари-Клер успяха да пренесат Бен в стаята за гости на свещеника на втория етаж. Положиха го на леглото и Паскал разкопча окървавената му риза. Той се намръщи при вида на дълбоката дупка в областта на ребрата. Отдавна не беше виждал огнестрелна рана, но прецени, че куршумът беше минал през мускула, излизайки от другата страна.

— Мари-Клер, имам нужда от топла вода, превръзки и нещо за дезинфекция — разпореди се той. — Виж дали е останало от билковия мехлем за почистване на рани.

Старицата кимна и побърза да излезе.

Паскал измери пулса на Бен и поклати глава.

— Много е ускорен, което означава, че кръвта е инфектирана. И друг път съм се натъквал на подобни случаи.

— Ще се оправи ли? — прошепна Робърта. Лицето й беше бяло като вар, пръстите й инстинктивно се свиха в юмруци.

— Ще ни трябва малко от лекарството на Арабел.

— Арабел? Това местната лечителка ли е?

— Не, Арабел е нашата коза. Преди време лекувахме с антибиотик възпаленото й копито. Страхувам се, че медицинските ми познания се простират горе-долу дотам. За щастие Мари-Клер е добре запозната с билколечението. Много пъти е помагала не само на мен, но и на останалите жители на селото. Мисля, че вашият приятел е в добри ръце.

— Много ви благодаря за помощта, отче.

— За мен е дълг, но също и удоволствие да оказвам помощ на нуждаещите се. — Паскал огледа стаичката и с въздишка добави: — От доста време тук не е лежал болен. Доколкото си спомням, изминаха пет-шест години, откакто за последен път оказвах помощ на човек в нужда.

— И този човек се казваше Клаус Райнфелд, нали?

Свещеникът прекъсна работата си и се втренчи в Робърта.

 

 

— Той спи — каза Паскал, спускайки се по стълбите. — За известно време ще го оставим да си почива.

Робърта току-що се беше изкъпала и бе облякла дрехите, които й даде Мари-Клер.

— Още веднъж ви благодаря — промълви тя. — Не знам как щяхме да се оправим без помощта ви.

— Няма смисъл да благодариш, Робърта — усмихна се свещеникът. — Ела да хапнем.

Мари-Клер им предложи съвсем скромна вечеря — супа, хляб и по чаша червено вино, собствено производство на свещеника. Вечеряха мълчаливо. Тишината се нарушаваше единствено от песента на щурците и далечен кучешки лай. След парижкия шум и изпълненото с премеждия пътуване Робърта имаше чувството, че тишината на заспалото село буквално гърми в ушите й. От време на време свещеникът хвърляше по някоя цепеница в огъня.

След вечеря Мари-Клер почисти масата, пожела им „лека нощ“ и се прибра в собствената си къщичка, която беше съвсем наблизо — отсреща, през улицата. Паскал запали дълга дървена лула и се настани на стария люлеещ се стол до огнището. После изгаси лампата, така че стаята се осветяваше само от оранжевите пламъци на огъня, и подкани Робърта да седне в креслото срещу него.

— Мисля, че ние с теб трябва да си поговорим — каза той.

— Това е дълга и много странна история, отче — въздъхна Робърта. — Не съм сигурна, че разбирам, но ще направя всичко по силите си, за да ви обясня положението.

После тя му разказа за задачата на Бен, за опасностите, свързани с нейното изпълнение, за всичко, което се беше стоварило върху собствената й глава, за страховете й. Разказът беше несвързан може би защото беше уморена до смърт и цялото тяло я болеше.

— Сега разбирам защо отказахте лекарска помощ — кимна отец Паскал. — Страхувате се да не ви обвинят за тези престъпления. — Погледът му се спря на стенния часовник. — Става късно, дете мое. Изтощена си, имаш нужда от почивка. Ще спиш на канапето, което е много удобно. Вече ти донесох завивки.

— Благодаря, отче. Наистина съм уморена, но предпочитам да постоя при Бен, ако не възразявате.

— Наистина си му вярна приятелка — докосна рамото й свещеникът. — Очевидно си дълбоко привързана към него.

Тя смаяно го погледна, но замълча.

— Предлагам аз да бдя край него, за да можеш ти да се наспиш — добави с усмивка отец Паскал. — Днес не съм вършил кой знае какво — само нагледах кокошките и издоих Арабел, Господ здраве да й дава, а междувременно изслушах и две изповеди.

Паскал остана буден до късно, четейки Библията на светлината на свещта. Бен се мяташе и пъшкаше в леглото до него. Събуди се някъде към четири сутринта и тревожно попита:

— Къде съм?

— При приятели, Бенедикт — прошепна свещеникът, погали влажното му от пот чело и нежно го бутна обратно в постелята. — Намираш се в безопасност, спи спокойно. Аз ще се моля за теб.