Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (40)

40

Ана не можеше да се концентрира. Намирането на интересна фабула на историческия роман продължаваше да й убягва и тя реши да насочи усилията си към авторското въведение. То не би трябвало да я затрудни, защото материята й беше позната. Но и тук се запъна, защото към липсата на творческо вдъхновение се прибави нова, коренно различна тема за размисъл. При всеки опит да се концентрира върху белия лист хартия пред очите й изплуваше лицето на Бен Хоуп и в душата й трепваше безпокойство. Нещо я измъчваше, но не можеше да определи какво. Приличаше на забравено име, кацнало на върха на езика й. Сведе поглед към тетрадката на Райнфелд върху бюрото, от която стърчеше листчето с копието на острието на кинжала. В тетрадката вероятно се криеше нещо невидимо, но от изключително важно значение. Най-вече в чертежите и символите.

Облегна се и погледна през прозореца. Небето над далечните планини потъмняваше, заблещукаха първите звезди. Пред очите й бавно се очерта широкият пояс на съзвездието Орион. Негово слънце беше звездата Ригел, намираща се на 900 светлинни години от земята. Историята сякаш оживя. Светлината, която виждаше в момента, беше започнала дългото си пътешествие преди близо 1000 години, в далечното и загадъчно минало. На какво ли са били свидетели тези звезди? На какви тъмни, ужасни или красиви тайни са били свидетели в древната местност Лангедок?

Ана въздъхна и направи опит да се съсредоточи върху работата си.

Високопланинската крепост Монсегюр, март 1244 г. Осем хиляди кръстоносци, щедро заплатени със златото на Католическата църква, са обкръжили около триста беззащитни катари еретици. След осем месеца обсада катарите са полумъртви от глад. С изключение на четирима, всички те ще умрат на кладите, издигнати от Инквизицията веднага след падането на крепостта. Четирима духовници успяват да се измъкнат от обсадената крепост малко преди началото на касапницата. Те изчезват в нощта заедно с тайнствения си товар. По-нататъшният им живот остава загадка. Каква е тяхната мисия? Дали не са изнесли приказното съкровище на катарите, за да го заровят на неизвестно място? Съществува ли това съкровище? Какво е неговото съдържание? Отговори на тези въпроси няма и до днес.

Ана въздъхна и остави химикалката. Реши да си легне, въпреки че часът беше едва девет. Добрите идеи я спохождаха най-често в леглото. Ще вземе гореща вана, ще си приготви питие и ще се пъхне под завивките, насаме с мислите си. Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. Може би утре главата й ще се проясни и тя ще се обади на Бен Хоуп за нова среща. Запита се по каква следа бе тръгнал той, какво значение придаваше на златното разпятие и ръкописа на Фулканели. Дали неговите търсения не съвпадаха със собственото й изследване на катарското съкровище? За него се знаеше толкова малко, че повечето историци го смятаха за легенда.

Обзе я странно, отдавна неизпитвано чувство, което я накара да се усмихне. Вълнението от предстоящата среща с този мъж не беше чисто интелектуално.

Затвори вратата на кабинета и тръгна по коридора към спалнята. Влезе в банята и завъртя крановете на ваната. После се съблече, загърна се с лека хавлия и започна да прибира косата си. Понечи да се огледа, но огледалото вече беше замъглено от парата.

Изведнъж тя напрегна слух и застина. Стори й се, че от долния етаж долетя някакъв шум. Спря водата и наклони глава, но не чу нищо. Поклати глава, цъкна с език на собствената си глупост и отново пусна топлата вода.

Звукът се разнесе отново в мига, в който смъкна хавлията и се готвеше да влезе във ваната.

Ана пристегна колана около кръста си и предпазливо отвори вратата. Прекоси на пръсти спалнята, излезе на площадката и отново напрегна слух.

Нищо. Но тя вече беше сигурна, че е чула някакъв шум. Ръката й бавно се протегна към дървената поставка в ъгъла, върху която мътно проблясваше бронзова статуетка на египетския бог Анибус. Взе божеството с глава на чакал и предпазливо тръгна надолу. Дишането й се ускори, пръстите около статуетката побеляха от напрежение. Блъсна я тъмнината на преддверието долу. Ех, ако можеше да се добере до електрическия ключ…

Звукът отново се повтори.

— Кой е там? — извика Ана. Вместо силен и самоуверен гласът й бе плах и сподавен.

Силното чукане по входната врата я накара да подскочи.

— Кой е? — уплашено извика тя.

— Ана? — отвърна приглушен мъжки глас. — Аз съм, Едуар!

Раменете й облекчено се отпуснаха, ръката с божеството безсилно увисна. Изтича към вратата и трескаво издърпа резето.

След хладния й отказ по-рано през деня Едуар Льогран не очакваше толкова сърдечен прием. Приятно изненадан, той бавно влезе в преддверието.

— Какво си намислила? — попита той и усмихнато посочи статуетката в ръката й.

Ана проследи погледа му, лицето й поруменя. Остави божеството върху близката масичка.

— Щях да умра от страх! — призна с ръка на сърцето тя. — Непрекъснато чувам подозрителни шумове!

— Има ги във всички стари къщи, включително и в моята — засмя се той. — Най-вероятно е била мишка. Нямаш представа колко шум може да вдигне едно малко мишле!

— Не, не, аз чух теб — размаха ръце Ана. — Извинявай, ако съм ти се сторила уплашена.

— Не исках да те плаша, Ана — отвърна той и очите му пробягаха по хавлията й. — Надявам се, че не те събудих.

— Не, не — усмихна се с облекчение тя. — Всъщност се канех да взема топла вана. Налей си питие, след пет минути ще бъда готова.

— Моля те, не бързай. Не искам да те притеснявам.

По дяволите, въздъхна Ана, докато се отпускаше във ваната. Стана така, сякаш го поощрявам. На това хората му викат противоречиви сигнали…

Не можеше да каже, че не харесва Едуар Льогран. Той не беше лишен от чар, а и съвсем не изглеждаше зле. Но по неизвестни причини тя не изпитваше абсолютно никакво желание да отговори на чувствата, които той проявяваше към нея. У него имаше нещо, което я караше да се чувства неудобно. Не можеше да определи какво е, но го усещаше съвсем ясно. Ще се наложи да го разкара бързо и твърдо — още преди да започне да си въобразява разни неща. В сърцето й обаче трепна съжаление. Бедният Едуар!

Той крачеше напред-назад във всекидневната и репетираше думите, които искаше да й каже. После изведнъж се сети за шампанското и цветята, които остави в колата, за да не изглежда прекалено дързък и самонадеян. Но след неочаквано топлото посрещане те щяха да са съвсем на място. Къде ли е кухнята? Може би щеше да има време да изстуди бутилката във фризера, докато Ана е във ваната. Очертаваше се една прекрасна вечер. Потръпващ от радостно очакване, Льогран излезе навън и тръгна към колата си.

Ана излезе от ваната, подсуши се с хавлията и облече блуза и къси панталони за джогинг. От стереоуредбата в спалнята звучеше една от симфониите на Моцарт и тя започна да си тананика в такт с музиката. Тръгна надолу по стълбите, все още без да е решила как да се справи с неканения гост. Може би трябваше да изчака известно време, но щеше да се държи хладно.

Входната врата зееше широко отворена и Ана объркано се спря. Къде ли се бе дянал той? Нима е решил да се разходи в тъмната градина?

— Едуар? — подвикна тя.

В следващия миг го видя: беше пъхнал глава през страничния прозорец на колата си и сякаш търсеше нещо.

— Какво правиш там? — усмихна се Ана и пъргаво изтича по стълбите, вдъхвайки с пълни гърди аромата на свежите цветя.

Краката му бяха подгънати, а тялото му беше странно подпряно на колата.

— Едуар?

Господи, нима е пиян?

Протегна ръка и го потупа по рамото.

Коленете на психиатъра поддадоха, тялото му се люшна назад и се свлече на чакъла. Безжизнените му очи гледаха право в лицето й. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо, гърдите му бяха подгизнали от кръв.

Ана изпищя и хукна към къщата. Затръшна входната врата, сложи резето и пипнешком потърси телефона. Но в слушалката нямаше сигнал.

После до слуха й отново долетя странният звук, който вече познаваше. Но този път той беше по-силен и по-ясен. Сякаш стомана се триеше върху стомана. Идваше от вътрешността на къщата, някъде откъм всекидневната. Острие на нож, което бавно стърже решетките на птичата клетка.

Хукна към стълбите, но кракът й настъпи нещо меко, топло и влажно. Погледна надолу и видя едното от канарчетата, което лежеше окървавено на стъпалото. Ръцете й инстинктивно се вдигнаха към устата.

През открехнатата врата на всекидневната долетя дрезгав мъжки смях. Явно някой се забавляваше с малката си шегичка.

Статуетката на египетското божество стоеше там, където я беше оставила: на масичката до парапета. Ана я сграбчи с трепереща ръка. В следващия миг дочу стъпки, които бавно се приближаваха. Обърна се и хукна нагоре. Мобилният й телефон беше в спалнята. Ако успее да го грабне и да се заключи в банята…

Главата й рязко отскочи назад, от гърлото й излетя пронизителен писък. Мъжът зад нея беше висок и мускулест, с къса сива коса и каменно лице. Жестоко я сграбчи за косата, завъртя я към себе си и й нанесе силен удар в лицето. Ана рухна на пода и зарита. Мъжът се надвеси над нея и това й даде възможност да го удари на свой ред със статуетката.

Главата на Франко Боца отхвръкна назад, ръкавицата му механично опипа бузата, очите му безстрастно огледаха кръвта по нея. На лицето му се появи усмивка. Добре, край на игричките. Време е за работа. Сграбчи ръката й и рязко я изви. Ана изпищя и изпусна статуетката, която заподскача надолу по стълбите. Тя запълзя нагоре, а той спокойно я наблюдаваше. Хвана я миг преди да стигне последното стъпало и блъсна главата й в парапета. Пред очите й заиграха разноцветни кръгове, тялото й се люшна назад, в устата й се появи вкус на кръв.

Без да бърза, Боца коленичи до нея. В очите му се появи доволен блясък. Ръката му се плъзна към вътрешния джоб на якето. Ножът излезе от синтетичната си калъфка с едва доловимо съскане. Острието леко докосна гърлото й и се плъзна надолу. Тя отвори широко очи и задиша учестено. Сграбчил косата й, Боца продължаваше да притиска главата й към парапета.

— Искам информацията, която търси англичанинът — прошепна той. — Дай ми я и може би ще те оставя жива.

Ножът леко докосна бузата й.

— Какъв англичанин? — сподавено попита Ана.

Студеното острие потъна в плътта й и тя отново изпищя.

Боца отмести ножа и се взря в петсантиметровата рана, от която шурна кръв. Главата й конвулсивно се извъртя, търсейки начин да се изтръгне от хватката му. Ножът докосна гърлото й.

— Кажи ми какво искаше той от теб! — повтори с дрезгав шепот той. — Иначе ще те накълцам на парчета!

Умът й бясно препускаше.

— Нищо не съм му дала! — промълви с окървавени устни тя.

— Искам истината! — хладно се усмихна Боца.

— Това е истината! — простена тя. — Той търсеше някакъв документ, стар ръкопис…

— И аз чух същото — кимна Боца. — Къде е той?

Ана направи малка пауза. Острието на ножа се насочи към окото й.

— В рамката над камината — задавено прошепна тя.

Студените му очи се заковаха в нея, сякаш се опитваха да разберат дали казва истината. После избърса ножа в килима и с преднамерено бавно движение го постави до главата й. Юмрукът му се стовари в лицето й със страшна сила, главата й клюмна.

Боца прибра ножа в калъфката, изправи се и бавно заслиза по стълбите. Свали рамката от стената, разби стъклото в ръба на камината и изтърси парчетата на пода. Измъкна древния папирус, нави го на руло и внимателно го прибра във вътрешния джоб на якето си.

Значи Манцини не бе споделила тайната си с англичанина. Узберти щеше да бъде доволен. Самият той беше действал изключително ефикасно, откривайки жената и документа, който шефът му го беше изпратил да донесе.

Сега предстоеше по-приятната част — да си поиграе с жената. Обичаше да гледа израженията им, когато осъзнаваха, че въпреки всичко няма начин да останат живи. Ужасът в очите им, прекрасният миг, когато се оказваха безсилни в ръцете му, му носеше по-голяма наслада дори от бавните мъчения, които неизбежно водеха до оргазъм.

Излезе отново в преддверието и очите му изведнъж се присвиха. Жената я нямаше.

Олюлявайки се, Ана влезе в кабинета си. Отдолу долетя звук на строшено стъкло. Кръвта от срязаната буза пълнеше гърлото й и я давеше, част от нея лепнеше по блузата й. Тръсна глава да прогони световъртежа и се насочи към бюрото. Кръвта покапа върху записките й, но пръстите й все пак успяха да напипат тетрадката в пластмасовия плик. Полусляпа от болка, тя я притисна към гърдите си и тръгна към спалнята.

Изправен в подножието на стълбите, Боца видя вратата на спалнята да се затваря. Спокойно и без да бърза, той се насочи натам, опипвайки найлоновата кесия на колана си.

Спалнята беше празна, но в дъното имаше врата, която се оказа заключена.

Замаяна от болка, Ана панически заопипва клавиатурата на мобилния си телефон, оставяйки кървави следи по бутоните. После изведнъж се сети, че беше забравила да презареди картата, захвърли апарата и се олюля от ужас. Беше съвсем ясно, че този садист няма да я остави жива и че я чака ужасна смърт. Дали да не опита да се самоубие, преди той да се добере до нея? Но прозорецът не беше достатъчно висок. Евентуалният скок през него само ще я осакати, а онзи отново ще я хване.

Вратата отлетя на пантите си, от рамката й се откъртиха трески. Боца връхлетя върху нея и я повали на пода. Главата й се удари в плочките и тя изгуби съзнание. Боца се наведе, разтвори конвулсивно свитите й пръсти и измъкна тетрадката.

— Това ли искаше да скриеш? — дрезгаво прошепна той към безжизненото й тяло. После пъхна пластмасовия плик в джоба на якето си, бавно го съблече и го окачи върху облегалката на единствения стол в помещението. Под лявата му мишница се показаха двойните презрамки на кобура с малък пистолет и резервни пълнители, под дясната стърчеше калъфката на ножа. Той спокойно извади ножа и го положи на умивалника, после разкопча колана и свали прикрепената към него кесия. От нея измъкна плътно пакетиран дъждобран и сръчно го нахлузи през глава. Краищата стигнаха почти до коленете му.

Обърна се, взе ножа от умивалника и бавно пристъпи към Ана Манцини. Подритна я с крак и тя простена от болка. Очите й под полуспуснатите клепачи изведнъж се оцъклиха от ужас, фокусирали се върху надвесената над нея фигура.

Боца се усмихна. Очите му блестяха точно толкова силно, колкото и острието на ножа.

— Време е болката да започне — възбудено прошепна той.