Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (19)

19

През последните шест години Бен работеше сам. Това му позволяваше да се наслаждава на свободата, да спи където пожелае, да се придвижва максимално бързо и леко, незабелязано да влиза и излиза от набелязаните места и — най-важното — да отговаря само за себе си и за никой друг. Но в момента, нарушавайки собствените си правила, той се беше ангажирал с тази жена и вече я усещаше като воденичен камък на шията си.

Добраха се до „тайната квартира“ по един доста заобиколен маршрут. Изражението на Робърта ставаше все по-озадачено, докато го следваше по тясната павирана алея, подземния паркинг и нагоре по стълбите, водещи до блиндираната врата.

— Тук ли живееш?

— „Дом, сладък дом!“ — пропя той, докато заключваше металната врата и набираше кода за неутрализиране на алармата. После щракна лампата и Робърта учудено се огледа.

— Какво е това? Жилището на един спартанец?

— Искаш ли кафе? Или нещо за хапване?

— Предпочитам кафе.

Бен влезе в кухничката и запали газовия котлон под малката кафеварка. Няколко минути по-късно кафето беше готово и той го сервира на масата заедно с горещо мляко в тенджерка. После отвори месна консерва, затопли я на печката и разпредели съдържанието й в две чинии. Отвори една бутилка от запасите си от евтино червено вино и напълни чашите.

— Трябва да хапнеш нещо — подкани я той, забелязал, че Робърта не докосва чинията пред себе си.

— Не съм гладна.

— Е, добре — сви рамене Бен, омете съдържанието на своята чиния и придърпа нейната. След като утоли вълчия си апетит и поля храната с няколко глътки вино, той внимателно я погледна. Робърта седеше с глава между дланите и леко трепереше. Той стана, излезе от кухнята, върна се с меко одеяло и го наметна върху раменете й.

— Мисля само за Мишел — прошепна след известно време тя.

— Той не ти е бил приятел — напомни й Бен.

— Знам, но… — Тя въздъхна, изтри сълзите си, по лицето й пробяга нещо като усмивка. — Държа се глупаво, нали?

— Не. Просто проявяваш състрадание.

— Казваш го така, сякаш е нещо рядко.

— Наистина е рядко.

— Ти самият проявяваш ли състрадание?

— Не — отвърна той и наля в чашата си остатъка от виното. — Не проявявам. — Погледна часовника си, опразни чашата и се изправи. — Късно е, утре ме чака работа.

Донесе от всекидневната няколко одеяла и ги хвърли на пода заедно с една от възглавничките на канапето.

— Какво правиш?

— Приготвям ти леглото.

— На това ли му викаш легло?

— Можеше да пренощуваш и в „Риц“ — сви рамене той. — Доколкото си спомням, подобна възможност ти беше предложена… — Забеляза изражението на лицето й и добави: — Спалнята е само една.

— И по тази причина предлагаш на гостите си да спят на пода?

— Ако това ще те утеши, ти си първият гост, който нощува тук. А сега ми подай чантата си.

— Моля?

— Искам чантата ти — повтори той, дръпна я от ръцете й и започна да рови в нея.

— Хей, какво правиш? — извика Робърта и протегна ръце.

Той я отблъсна, извади мобилния й телефон и го пъхна в джоба си.

— Другото можеш да го задържиш.

— Защо ми вземаш телефона?

— Защото не искам да провеждаш никакви разговори оттук.

— Господи! Ти действително имаш голям проблем с доверието!

— Вярвам само на себе си — отсече Бен, но веднага си даде сметка, че това не отговаря на истината.

Робърта спа зле, вероятно защото не можеше да прогони от съзнанието си събитията от отминалия дълъг и тежък ден. Сигурно съм луда, въздъхна тя. Би трябвало да взема парите и да хвана първия самолет за Щатите. Какво ме кара да остана с този Бен Хоуп? Що за птица е той? Хладната му резервираност я плашеше. Както и светлите му очи, които бяха абсолютно непроницаеми. На практика не знаеше нищо за него или много по-малко, отколкото той за нея.

Чу някакъв глас и главата й изведнъж се изпразни от всякакви мисли. Надигна се и направи опит да открие вещите си в чуждата тъмна стая. Няколко секунди по-късно се ориентира и установи, че гласът идва откъм спалнята. Беше Бен, но тя можеше да разбере думите му. Гласът стана по-силен, изразявайки някакъв протест. Дали говори по телефона? Робърта стана от импровизираното легло и пропълзя към вратата.

Почти веднага разбра, че той не говори, а стене. Гласът му изразяваше непоносима болка. Изломоти нещо неразбираемо, а после нададе силен вик. Миг преди да отвори вратата, Робърта си даде сметка, че мъжът в спалнята сънуваше кошмари.

— Не отивай там, Рут! — изкрещя той. — Не, не! Моля те, не ме изоставяй!

Виковете постепенно преминаха в тихо стенание. Застанала пред вратата в тъмното, Робърта дълго време слуша отчаяните му ридания.