Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (38)

38

В късния следобед се качиха в колата на отец Паскал и потеглиха към Монсегюр, на около час път от Сен Жан. Старото рено пъшкаше и скърцаше по виещи се междуселски пътища. Скалисти проходи се редуваха с китни долини с прекрасни лозя.

Малко преди първите каменни къщи на средновековното градче Монсегюр колата напусна пътя и се насочи към висок хълм, на който белееше вилата, наета от Ана Манцини. Тя се оказа солидна постройка от дялан камък с дървени капаци на прозорците и голяма, обрасла с бръшлян тераса — истински оазис сред околните скалисти хълмове. Навсякъде имаше големи саксии с цветя, покрай стените растяха стройни декоративни дръвчета, а в средата на подстриганата морава бълбукаше малък фонтан.

Ана излезе да ги посрещне. Беше облечена в копринена рокля, а огърлицата от корали подчертаваше леко мургавия й тен. Типична италианска красавица, помисли си Робърта. Деликатна като порцеланова фигурка, тя изглеждаше като пришелец от друг свят в тази забравена от бога местност, в която нямаше нищо друго освен прах, мръсотия и пот.

Ана ги изчака да слязат от колата и ги поздрави на английски с приятния си кадифен глас.

— Здравейте, аз съм Ана. Много ми е приятно да се запознаем. Предполагам, че това е съпругата ви, мистър Хоуп.

— Не! — отговориха в един глас и двамата, след което си размениха сконфузени погледи.

— Това е доктор Робърта Райдър, работим заедно — поясни Бен, а Ана неочаквано се приближи към нея и я целуна по бузата. „Шанел №5“, безпогрешно определи парфюма й Робърта, след което изведнъж си даде сметка, че самата тя най-вероятно вони на козата Арабел, която сутринта беше издоила с помощта на Мари-Клер. Но Ана не сбърчи нос, вероятно твърде възпитана, за да си позволи подобно нещо. Тя дари гостите си с ослепителна усмивка и ги покани да влязат.

Хладните стаи с бели стени ухаеха на свежи цветя.

— Говорите великолепен английски — промълви Бен, докато домакинята им поднасяше ледено шери. Той взе своята чаша и я изпи на един дъх.

— Не гълтай така! — смушка го в ребрата Робърта.

— Съжалявам — смутено отвърна той.

— Благодаря — усмихна се Ана. — Винаги съм обичала вашия език. Прекарах три години в Лондон, в началото на моята преподавателска кариера… — Усмивката й премина в мелодичен смях. — Разбира се, беше отдавна.

Влязоха в просторна и светла всекидневна с френски прозорци, от които се излизаше на облицованата с камък тераса с гледка към градината и близките хълмове. До единия от прозорците висеше голяма клетка от ковано желязо, в която пееха двойка канарчета.

Робърта пристъпи към библиотеката, очите й пробягаха по заглавията и спряха на едно от тях: „Катарите: истинските еретици“ от професор Ана Манцини.

— Нямах представа, че ще гостуваме на експерт — промълви с уважение тя.

— Всъщност не съм никакъв експерт — отговори с усмивка Ана. — Просто проявявам интерес към някои все още неизяснени напълно теми.

— Като например алхимията? — подхвърли Бен.

— Да — кимна Ана. — Алхимията, историята на средновековието, катарите и езотериката… Това стана причина да се запозная с бедния Клаус Райнфелд.

— Надявам се, че няма да имате нищо против няколко въпроса — каза Бен. — Ние проявяваме интерес към случая „Райнфелд“.

— Какъв интерес по-точно?

— Ние сме журналисти — отвърна без сянка от колебание Бен. — Събираме материал за загадките на алхимията.

Ана направи черно италианско кафе и го поднесе в малки порцеланови чаши. Седнаха около масата и тя им разказа за посещенията си в института „Льогран“.

— Новината за самоубийството на Клаус ме разстрои дълбоко, но трябва да призная, че не беше изненада за мен — тъжно промълви тя. — Той страдаше от дълбоко психическо разстройство.

— Изненадан съм, че изобщо са ви позволили да го виждате — подметна Бен.

— При нормални обстоятелства едва ли биха го сторили — каза Ана. — Но директорът прояви любезност и ми разреши да разговарям с него и да събера допълнителна информация за книгата си. Охраняваха ме много строго, въпреки че бедният Клаус беше изключително кротък с мен. — Тя поклати глава. — Нещастният човечец беше много болен. Предполагам, че знаете за раните, които постоянно си причиняваше.

— Вие видяхте ли ги?

— Само веднъж. Той изпадна в състояние на прекомерна възбуда и разкъса ризата си. Видях един голям странен символ в центъра на гърдите му, от който бе изцяло обсебен. От доктор Льогран разбрах, че го е рисувал и по стените на стаята си. С кръв и… с разни други неща.

— Бихте ли го описали? — попита Бен.

— Два преплетени кръга, във всеки от които имаше звезда — едната с пет, а другата с шест лъча.

— Като този? — попита Бен, разви парчето плат около кинжала, постави го на масата и издърпа острието.

— Абсолютно — кимна след кратък оглед Ана, дръпна се назад и промълви: — Какво великолепно произведение на изкуството! — Очите й пробягаха по инкрустациите на ножницата. — Виждате ли алхимическите символи? Те имат особен смисъл. Познавате ли историята на това разпятие?

— Почти не. По всяка вероятност е било собственост на алхимика Фулканели. Смятаме, че е изработено през средновековието. Райнфелд вероятно го е откраднал от собственика му в Париж и е избягал на юг…

— Не съм специалистка по антики, но приемам мнението ви относно възрастта му — кимна Ана. — Разпятието е изработено през десети или единайсети век, нещо, което може да се установи сравнително лесно. Но аз се питам защо Клаус е проявявал толкова силен интерес към него. Едва ли е било заради стойността му, защото би го продал за много пари, но вместо това е живял в крайна бедност… — Веждите й леко помръднаха. — А вие как се сдобихте с него?

Бен имаше готов отговор, тъй като вече беше обещал на Паскал да запази тайната му.

— Райнфелд го е изпуснал в гората малко преди да го приберат — обясни той и побърза да смени темата: — Какво ще кажете за символа с преплетените кръгове? Той очевидно е имал огромно значение за нещастника.

— Така е — съгласи се домакинята. — Но въпросът е защо? Макар и с увредена психика, той съвсем не беше глупав. Имаше огромни познания в определени области… — Очите й продължаваха да изучават острието. — Ще възразите ли, ако му направя едно копие?

Ръцете й издърпаха близкото чекмедже и извадиха мек молив и лист копирна хартия. Положила острието върху нея, тя ловко започна да търка графита по релефните инкрустации. Робърта забеляза безупречния й маникюр и побърза да скрие ръце под масата.

Ана доволно огледа резултата от работата си.

— Ето, готово. Не са съвсем същите като онези в тетрадката, но…

— Каква тетрадка? — рязко вдигна глава Бен.

— О, извинете, забравих да ви кажа за нея. Лекарите бяха дали на Клаус една тетрадка, надявайки се да записва кошмарите си и по този начин да улесни собственото си лечение. Но вместо записки той изпълни листовете с чертежи, символи, цифри и някаква непонятна поезия. Психиатрите не успяха да ги разчетат, но му оставиха тетрадката, тъй като той явно много държеше на нея.

— Какво стана с тетрадката?

— След смъртта на Клаус доктор Едуар Льогран — шефът на клиниката, ми предложи да я задържа. Той знае, че се интересувам от такива неща. Клаус няма семейство, а и подобна вещ не представлява някакво ценно наследство. Държа я тук, горе…

— Може ли да я видим? — нетърпеливо попита Робърта.

Ана се качи в кабинета си и след минута се върна с пластмасово пликче в ръце. Ароматът на парфюма й отново изпълни стаята.

— Сложих я в пликчето, защото е доста мръсна — поясни тя.

Бен извади тетрадката и я разлисти. Повечето листове бяха празни, с изключение на първите двайсетина страници, които бяха измачкани и зацапани с червеникави петна. Написаното върху тях се четеше трудно. Странни рисунки, нищо неозначаващи думи, разпокъсани фрази на латински, английски и френски. Райнфелд без съмнение е бил образован човек и доста добър художник. Част от рисунките бяха просто скици, но имаше и други — изключително сполучливи, до последния детайл. Именно те представляваха типичните алхимически символи, които Бен вече познаваше от старите книги.

На една от най-зацапаните страници бяха нарисувани двата преплетени кръга със звездите — любимият символ на Райнфелд. Ана правилно беше отбелязала, че в тетрадката той го бе нарисуван различно, с повече внимание към детайлите. Това му придаваше лека прилика с хералдическия силует на гарван — ефирна и почти неуловима, но несъмнено присъстваща в центъра на символа с преплетените кръгове. В катедралата „Нотр Дам“ Бен се беше натъкнал на абсолютно същия гарван, гравиран над централния портал. Но защо Райнфелд беше променил символа от острието?

— Какво ви прави впечатление в тези рисунки? — обърна се към Ана той.

— Всъщност нищо — сви рамене тя. — Кой би могъл да каже какви мисли са му минавали през главата?

— Може ли да погледна? — попита Робърта, прелисти мазните листове и потръпна от отвращение. — Господи, колко са мръсни!

Настроението на Бен видимо помръкна.

— Какво изобщо научихте от Райнфелд? — попита той.

— Страхувам се, че ще ви разочаровам — отвърна Ана. — Когато доктор Льогран за пръв път спомена за странния си пациент, аз бях обзета от надежда, че той може да ми предостави някаква информация за бъдещата книга. В онзи момент страдах от пълна липса на вдъхновение, която всъщност продължава и досега… — тъжно поклати глава тя. — Но когато видях този човек, изпитах съжаление и симпатия към него. Продължих да го посещавам по-скоро от съчувствие, отколкото заради някакво вдъхновение. Не мога да кажа, че съм научила нещо от него. Разполагам само с тази тетрадка. О, всъщност и с още нещо…

— С какво? — остро попита Бен.

— Ами… как да кажа… Направих нещо лошо — изчерви се Ана. — При последното си посещение вкарах в клиниката едно устройство… Онова, което използвам, за да записвам идеите, свързани с книгата. И направих запис на последния си разговор с Клаус.

— Може ли да го чуя?

— Едва ли ще извлечете някаква полза от него, но… — Ана се обърна и взе малкия диктофон от полицата зад себе си. Постави го на масата, натисна бутона за възпроизвеждане и се дръпна назад. Прозвуча тихото и неясно мърморене на Райнфелд.

По гърба на Робърта пробягаха хладни тръпки.

— Винаги ли говореше на немски? — попита Бен.

— Не. Само когато повтаряше своите непонятни числа.

Бен напрегна слух, опитвайки се да различи отделните думи в монотонния припев на Райнфелд.

— Н — зекс, Е — фир, И — зекс унд цванциг… — Гласът постепенно започна да набира сила. — А — елф, Е — фюнфцен… Н — зекс, Е — фир…

Поредицата продължи с нарастващо темпо, а Бен трескаво записваше комбинациите. От мембраната прозвуча тихият призив „Успокой се, Клаус“, произнесен от Ана. Странникът направи кратка пауза, след което обяви: — Igne Natura Renovatur Integra!

Фразата беше повторена още няколко пъти, все по-силно и по-силно. Неспособен да запише крясъците, микрофонът отчаяно пукаше. Записът свърши с викове, идващи от всички страни.

Ана изключи диктофона и тъжно въздъхна.

— Наложи се да му инжектират силна доза успокоителни. Този път той беше необичайно възбуден и нищо не беше в състояние да го укроти. Няколко часа по-късно извършил успешния си опит за самоубийство.

— Тръпки ме побиха! — прошепна Робърта. — Какво означава тази латинска фраза?

— Има я в тетрадката — промърмори Бен и прелисти мазните страници. — Нещо, свързано с огън и природа… — Очите му се спряха върху голям казан, в който бълбукаше странна течност. Брадат алхимик с дълга престилка се беше надвесил над него. На външната му стена с едри букви беше изписано: IGNE NATURA RENOVATUR INTEGRA.

— „В огъня се обновява природата“ — преведе Ана. — Това е стара алхимическа поговорка, която има отношение към процесите на преобразуване на материята. Райнфелд я произнасяше с дълбоко убеждение, като постоянно броеше на пръсти… Не разбрах защо го прави.

Робърта внимателно разглеждаше рисунката. Под казана гореше буен огън, обозначен с надпис ANBO.

— На какъв език е?

— Не мога да кажа — сви рамене Ана.

— Значи разполагате само с тетрадката и този запис, така ли? — погледна я Бен.

— Да — въздъхна тя. — Това е всичко.

Което означава, че напразно бихме път дотук, горчиво си помисли Бен. Това беше последната ми надежда, за съжаление без резултат.

Ана замислено гледаше инкрустациите по блестящото острие. В главата й бавно се оформяше една мисъл, която може би…

Телефонът иззвъня, тя механично се изправи и тръгна към антрето.

— Извинете…

Миг по-късно до ушите на гостите долетя високия й шепот:

— Помолих те да не ме търсиш повече, Едуар! Не, тази вечер съм заета, имам гости. Утре вечер също!

Когато се върна във всекидневната, Робърта се беше изправила пред великолепната средновековна карта, окачена в остъклена рамка над камината. Върху напукания от старост пергамент личаха очертанията на някогашната област Лангедок, изпъстрена със замъци и стари селища. Съпътстващите обяснителни текстове бяха изписани на латински и старофренски от ръката на опитен калиграф.

— Оригинална ли е тази карта, Ана? Ако е така, тя със сигурност е безценна!

— Така мислеше и американецът, който ми я подари — засмя се Ана. — За съжаление се оказа, че е фалшификат на катарски ръкопис от тринайсети век, за който горкият човек беше платил цели сто хиляди долара!

— Фалшификат?

— Да, пергаментът срещу вас не е по-стар от тази къща — кимна Ана. — Изработен е в края на осемнайсети век. Приятелят ми беше толкова… бесен, мисля, че това е точният израз, че ми го подари. Но вината си е изцяло негова: оригинален документ в подобно състояние със сигурност струва милиони.

— Ние, американците, винаги реагираме глупаво когато става въпрос за старини — усмихна се Робърта. — Предполагам, че се дължи на незрелостта на собствената ни култура. — Очите й пробягаха по високата, запълнена с книги полица. Колекцията на Ана беше не само внушителна, но и изключително разнообразна: в нея имаше книги по история, археология, архитектура, наука и изкуство. — Тук има страшно интересни неща — добави тя. — Някой ден, когато разполагам с повече време…

Спомнила си, че в колата има самозалепващи се листчета, тя изведнъж млъкна и се втурна навън. Бе решила, че трябва да си запише част от заглавията.

— Искам да ви покажа нещо, Бен — каза Ана, хвана го за ръката и го поведе към градината през френските прозорци. Каменистата пътечка водеше извън имението и свършваше на малко възвишение, от което се разкриваше величествена гледка към синкавите планини на Лангедок и живописната долина, позлатена от лъчите на залязващото слънце.

Ана посочи близките планински върхове, върху които личаха руините на стари крепости.

— Това са катарски крепости — промълви тя и сложи длан над очите си, за да ги предпази от косо падащите слънчеви лъчи. — Разрушени от Албигойския кръстоносен поход през тринайсети век. Катарите и техните предци са строили замъци, църкви и манастири по цялата територия на Лангедок, но папската армия ги разрушила… — Направи кратка пауза и се обърна да го погледне. — Искам да ви кажа нещо, Бен. Мнозина учени алхимици поддържат становището, че тези руини имат особено значение.

— Какво по-точно?

— Никой не знае — усмихна се тя. — Говори се, че някъде в този район е скрита най-голямата тайна на средновековието, а ключът към нея лежи в самото разположение на катарските крепости. Онзи, който успее да го открие, ще бъде възнаграден с дълбока мъдрост и неограничена власт. — Лекият вечерен бриз си играеше с тъмната й коса. Ана беше много красива. — Но вие не ми казахте цялата истина, Бен — погледна го тя. — Защото търсите някаква тайна, нали?

— Да — кимна след кратко колебание той.

— Знаех си! — прошепна Ана и тъмните й очи развълнувано заблестяха. — А тази тайна е свързана с алхимията и легендата за Фулканели!

Той кимна и неволно се усмихна на комбинативния й ум, остър като бръснач.

— Търсех един ръкопис. Много се надявах, че Клаус Райнфелд знае нещо за него и ще ми помогне, но уви…

— Може би аз мога да ви помогна! — възкликна Ана. — Трябва да се видим отново. Мисля, че бихме могли да работим заедно!

— Много сте мила, Ана. Аз също бих искал да се срещнем пак.

— Ще ви звънна след ден-два. Трябва ми малко време, за да помисля върху разговора ни.

 

 

Робърта се върна и с учудване установи, че къщата е празна. Вятърът донесе гласовете им някъде отдалеч и тя пристъпи към френския прозорец. Бен и Ана се появиха иззад близкия хълм и се заспускаха към градината. До ушите й долетя звънливият смях на Ана, а стройният й силует за миг се очерта на фона на залязващото слънце. Бен й подаде ръка. Дали си въобразявам, или двамата наистина се разбират прекрасно, смутено се запита Робърта.

Нима очакваш нещо друго? — обади се някакъв глас вътре в нея. Ана е разкошна жена, на която малцина мъже могат да устоят!

— Що за мисли, Райдър! — осъди се на глас тя. — Какво ти пука, по дяволите?

Но още в следващия миг осъзна, че с нея ставаше нещо ужасно. Май започваше да се влюбва в Бен Хоуп.