Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (26)

26

Кръчмата на Флан О’Брайън на брега на Сена, точно зад Лувъра, беше истински оазис на бирата гинес и ирландската музика. Точно в 11:27 ч. вечерта, следвайки стриктно указанията на внезапно възкръсналия Мишел Зарди, в заведението влязоха четирима мъже. Оглеждайки се внимателно, те се насочиха към оживения бар. Кръчмата ехтеше от висок смях, дрънчене на чаши и оглушителното скрибуцане на цигулки и банджо.

Лидерът на четиримата — набит и мускулест мъжага с гола глава и черно кожено яке, се приведе напред и каза нещо на едрия брадат барман. Онзи кимна, извади мобилен телефон и му го подаде. Плешивият го взе, направи знак на останалите и ги поведе към изхода.

Точно в 11:30 ч. телефонът иззвъня.

— Не казвай нищо! — предупреди гласът насреща. — Слушай ме внимателно и изпълнявай инструкциите. Имай предвид, че ви наблюдавам.

При тези думи плешивият инстинктивно се огледа.

— Няма да ме видиш, затова по-добре слушай — добави гласът. — Една погрешна стъпка, и сделката се отменя. Ще изгубиш американката и ще бъдеш наказан.

— Добре, слушам те — отвърна мъжът.

— Използвай този телефон да повикаш такси — каза Бен, седнал в пежото си на километър от ирландската кръчма. — Идваш сам. Повтарям — сам, или жената изчезва. Когато таксито тръгне, ще набереш „Зарди“ и аз ще ти кажа какво да правиш по-нататък.

 

 

Плешивият седеше в мерцедеса такси, което чернокожият шофьор насочи по крайбрежната улица. След известно време колата се отдалечи от кея с ярко осветените туристически кораби, от които долиташе глъчка и музика, свърна наляво и пое по тясна неосветена алея, която излизаше на брега на Сена. Плешивият слезе с телефон в ръка и таксито потегли.

Мъжът тръгна към мястото на срещата, крачките му звучно отекваха по каменния мост. Не след дълго спря и се огледа.

* * *

— Имам лошо предчувствие, Бен — прошепна в тъмното тя. — Сигурен ли си, че идеята е добра?

Осветената от луната Сена тихо се плискаше на метър от тях. Тук, под нивото на улицата, грохотът на големия град се чуваше някак приглушено. В далечината се виждаха осветените в златисто кули на „Нотр Дам“.

— Спокойно — прошепна Бен и погледна часовника си.

Откъм улицата над главите им се чу затръшване на врата, последвано от шума на отдалечаваща се кола.

— Бен, там има някой! — стреснато прошепна Робърта и се взря в неясната фигура, която се приближаваше.

— Трябва да ми се довериш — прошепна в ухото й Бен. — Всичко ще бъде наред.

После хвана ръката й и я поведе към плешивия мъж, който крачеше към тях.

— Зарди? — подвикна той и на лицето му се появи крива усмивка. Гласът му отекна под каменната арка на моста.

— Аз съм — отвърна Бен на френски. — Носиш ли парите?

— Парите са тук — отвърна мъжът и му показа малко куфарче.

— Остави го на земята — заповяда Бен. Непознатият се подчини и внимателно остави куфарчето. Секундата, в която отмести очи, беше достатъчна. Бен пусна ръката на Робърта и се стрелна напред. Сграбчи китката на мъжа, извъртя го с гръб към себе си и опря дулото на браунинга във врата му. — На колене!

Робърта гледаше с ужас оръжието в ръката на партньора си. Искаше да избяга, но краката й отказваха да помръднат. Тя гледаше как Бен притиска пистолета в тила на мъжа и сръчно го обискира. Кос поглед от негова страна беше достатъчен, за да разбере как се чувства. Намръщеното изражение на лицето му ясно й казваше: Остави ме да си свърша работата!

Плешивият беше дошъл добре подготвен. Във вътрешния джоб на якето му имаше зареден глок 19, който Бен без колебание хвърли в реката.

— Ще умреш заради това, Зарди! — мрачно изръмжа мъжът.

— Ти ли си Саул?

Мъжът запази мълчание. Беи го удари с ръкохватката на пистолета, притисна дулото в тила му и свали предпазителя.

— Ти ли си Саул? — повтори отчетливо той.

Плешивият простена, струйка кръв се плъзна по лъскавия му череп.

Робърта отмести очи.

— Н-не… Аз не съм Саул…

— Кой е Саул и къде мога да го открия?

Мъжът не отговори. Последва нов удар. Той се просна по корем на камъните и бавно се претърколи. В очите му имаше страх, но Бен моментално усети, че човекът насреща му е свикнал с подобно отношение.

— Ясно е, че нямам полза от теб — изръмжа той и насочи пистолета в главата на противника си. Нещо в очите му подсказа на мъжа, че в случая не става въпрос за блъф.

— Не го познавам! — извика той с тон на човек, който има какво да губи. — Получавам заповеди по телефона!

— Той ли ти се обажда, или ти на него? Кой е телефонният му номер?

Плешивият знаеше номера наизуст и побърза да го каже.

Бен го наблюдаваше внимателно и се питаше какво да прави с него. Под разкопчаната яка на ризата се виждаха космати гърди и дебела златна верига. После, забелязал още нещо, Бен се наведе и дръпна ризата, продължавайки да притиска пистолета в челото му. Под бледата лунна светлина, отразена от водата, се очерта странна татуировка.

Древен меч с право острие и плоска ръкохватка, който приличаше на разпятие. Около острието беше увит флаг с надпис „GLADIUS DOMINI“.

— Какво е това? — попита Бен.

— Нищо — отвърна плешивият, свел за миг поглед към гърдите си.

— Божият меч значи — замислено каза Бен, после с рязко движение настъпи тестисите на жертвата си.

Онзи нададе неистов рев.

— За бога, недей! — изпищя Робърта.

— Мисля, че имаш желание да ми обясниш — изръмжа Бен и продължи да натиска, без да й обръща внимание.

— Добре, добре — изпъшка мъжът. — Само махни крака си!

По разкривеното му от болка лице избиха ситни капчици пот. Бен изпълни молбата му, но пистолетът остана притиснат в челото му. Мъжът изпусна въздишка на облекчение и се изпъна върху камъните.

— Аз съм воин на „Gladius Domini“ — промърмори той.

— Какво е „Gladius Domini“?

— Организация. Не знам нищо, аз само работя за нея… — Гласът му заглъхна.

— Воин на Бога, така ли? — попита Бен. — И в Негово име убиваш невинни хора?

Мъжът го гледаше и мълчеше.

— Приготви се за среща с Него — изръмжа Бен, отстъпи крачка назад и насочи пистолета в главата на жертвата си.

— Не! — изкрещя Робърта, изскочи от сянката на моста и се втурна към тях. — Какво правиш?! Не го убивай, моля те!

Бен прочете искрената молба в очите й, отмести пръст от спусъка и свали оръжието. Направи го против инстинктите си.

— Изчезвай! — изръмжа на плешивия той.

Човекът се надигна, притиснал слабините си с длани. Ризата му беше мокра от кръв и пот.

— Кой си ти, по дяволите? — изкрещя Робърта и заблъска с юмруци гърдите на Бен.

Забелязал червената точка, пробягала по лицето й, той я сграбчи за яката и светкавично я завъртя. Случи се миг преди куршумите, изстреляни от пушката с лазерен мерник оттатък реката, да започнат да рикошират в каменната основа на моста. Изстрелите бяха три, произведени в бърза последователност. Един от куршумите прониза челото на плешивия и кръвта плисна върху вцепенената от ужас Робърта. В следващия миг тя се озова на камъните, повалена от тежкото му тяло. Зарита панически, а от устата й излетяха отчаяни писъци.

Успял да засече врага по блясъка на изстрелите, Бен отвърна на огъня. Снайперистът нададе сподавен вик, тялото му напусна укритието и тежко шляпна в реката. Бойната карабина изтрака на камъните.

Други двама мъже тичаха по брега в тяхна посока. Един куршум свирна покрай ушите на Бен, друг звънна в каменната стена до него. Той вдигна пистолета.

Спокойно. Прицели се в центъра на мишената и натисни спусъка. Не мисли за нищо. Оръжието гръмна два пъти, в бърза последователност. Мъжете паднаха покосени, телата им се сгърчиха и застинаха. Черни петна върху камъните, осветени от бледите лъчи на луната.

Бен отмести трупа от Робърта и го изрита встрани. Специалният куршум беше отнесъл половината от главата на нещастника. Косата и дрехите на младата жена бяха подгизнали от кръв.

— Ранена ли си? — загрижено попита той.

Робърта с олюляване се изправи, облегна се на камъните и повърна. В далечината се разнесе вой на полицейски сирени, който бързо се приближаваше.

— Хайде, тръгваме! — подвикна Бен.

Тя не реагира. Без да губи нито секунда повече, той я прегърна през кръста и я повлече към стъпалата, от които се излизаше на улицата.

Горе тя изведнъж се съвзе и рязко се изтръгна от ръцете му.

— Робърта!

Но младата жена изобщо не го чу и хукна точно в посоката, от която идваше воят на сирените. Полицията всеки миг щеше да бъде тук.

— Махай се! — изкрещя тя и умело избягна протегнатите му ръце. — Не ме докосвай!

В дъното на улицата се появиха сини лампи. Лишен от избор, Бен се отказа от преследването. Дано полицията й предложи безопасност, въздъхна той. Изобщо не помисли за себе си, защото знаеше, че само след час щеше да бъде далеч от Париж, а вероятно и извън Франция. Хвърли последен поглед към бягащата жена, обърна се и хукна към паркираното наблизо пежо.

Робърта замаяно се препъваше по средата на уличното платно. Няколко коли я заобиколиха в последния момент с отчаян вой на клаксоните. Бен се обърна тъкмо навреме, за да види как една патрулна кола спира до нея с пронизително скърцане на гумите. От нея изскочиха трима униформени полицаи, които, зърнали окървавените й дрехи, бързо я свързаха със стрелбата, за която ги бяха алармирали бдителни граждани. Иззад ъгъла изскочиха още три-четири полицейски автомобила с включени сирени.

Черното мицубиши закова до патрулката в момента, в който ченгетата помагаха на Робърта да се настани на задната седалка. Спрял до колата си стотина метра по-нататък, Бен видя как вратите рязко се отварят и от колата изскачат двама мъже с рязани карабини. Полицаите бяха разстреляни от упор, без шанс дори да посегнат към оръжието си. Робърта изпълзя от далечната врата на патрулката, а убийците спокойно тръгнаха да я заобикалят, зареждайки оръжието си в движение.

Пежото се вряза в по-близкия от тях. Тялото му литна във въздуха и се стовари в безформена купчина на асфалта. Бен изстреля един куршум към втория през сваленото стъкло на прозореца. Бандитът приклекна зад патрулната кола, после хукна да бяга. Бен изскочи навън, грабна Робърта и я хвърли на задната седалка. Пежото изрева с пълна газ, поднесе на завоя и изчезна в близката пресечка само секунда преди появата на останалите полицейски автомобили.