Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (45)

45

Бен се събуди от стъпки и разместване на предмети в стаята над младоженския апартамент и гласове в коридора. Погледна часовника си и мрачно поклати глава — наближаваше девет. Около него бяха пръснати смачканите листове от нощните упражнения, които изведнъж му напомниха, че беше успял да дешифрира подписа на Фулканели. Надигна се, обзет от нетърпение да съобщи новината на Робърта.

Но леглото в спалнята се оказа празно. Той пристъпи към банята и я извика по име, не получи отговор и надникна. Там нямаше никого. Къде се бе запиляла, по дяволите?

В ресторанта на партера сервираха закуската на английската група, но Робърта не беше там. Той се обърна и прекоси пустото фоайе. В дъното се беше събрала групичка хора от персонала, която напрегнато си шепнеше.

Излезе навън. Може би бе решила да се поразходи. Но защо не го беше събудила?

Бен спря в горния край на стълбите и се огледа. От младата жена нямаше и следа. Тревожните му мисли бяха прекъснати от внезапен вой на сирена. Обърна се и видя две полицейски коли, които спряха пред входа на хотела. От тях слязоха няколко униформени полицаи. Бен се обърна и бързо се отдалечи.

— Мосю?

Трима полицаи бързаха след него, радиостанциите им тихо пропукваха.

Бен ускори крачка.

— Един момент, мосю!

Той спря и полицаите бързо го заобиколиха. Най-младият от тях — хлапак на двайсетина години, гледаше нервно и с ръка на кобура си. Пръстите на Бен опипаха браунинга под якето. Беше твърдо решен да обезоръжи и тримата при първото враждебно действие от тяхна страна. По-сериозен проблем представляваха другите двама, които останаха в колата.

— Вие ли повикахте полиция? — попита сержантът.

— Аз ви повиках, полицай! — обади се от площадката пред входа нисък и дебел мъж на около шейсет.

— Моля за извинение — промърмори сержантът на Бен.

— Какво става тук?

Дебелият се присъедини към тях, задъхан и нервен.

— Видях как отвличат една жена! — обяви той и забързано започна да обяснява. Бен се дръпна встрани и се заслуша с нарастваща тревога. — Стана ей там! Едър мъж, мисля, че беше въоръжен. Завлече я в колата си. Черно порше с италианска регистрация… Тя отчаяно се бореше. Млада жена с червеникава коса…

— Видяхте ли в каква посока потегли колата?

— Пое по алеята и сви наляво. Не, надясно… Всъщност беше наляво…

— Кога се случи?

Дебелият въздъхна и погледна часовника си.

— Преди двайсет, двайсет и пет минути.

Тримата полицаи останаха, за да вземат показанията на персонала и други очевидци, а другата кола рязко потегли.

— Видях я снощи да пристига заедно със съпруга си — продължаваше дебелият. — Я почакайте! Той беше мъжът, с когото току-що разговаряхте!

— Русият мъж?

— Да, сигурен съм, че беше той!

— Но къде е този човек?

— Изчезна преди секунди.

— Някой видя ли накъде отиде?

— Сержант! — извика новобранецът с нервния поглед, размахал лист хартия.

Сержантът го грабна от ръцете му, очите му се разшириха. Снимката беше най-малко отпреди десет години, а мъжът на нея беше с военна униформа и късо подстригана коса. Но вниманието на полицая беше привлечено от надписа под нея:

ИЗДИРВА СЕ!

ВЪОРЪЖЕН И ОПАСЕН!