Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (52)

52

Плас дю Перу, Монпелие

Ванът се появи на площада в единайсет без една минута. Спазвайки уговорката, Бен чакаше пред статуята на Луи XIV. Задната врата се отвори и навън се изсипаха четирима едри мъже. Бен вдигна ръце и се остави да бъде обкръжен. В гърба му се заби дуло на пистолет, две груби ръце го претърсиха за оръжие. След това го натикаха в микробуса. Озова се на дървена скамейка, притиснат между двама от здравеняците. Стъклото на задната врата беше боядисано, а шперплатовата преграда между кабината и задната част не даваше шанс за любопитни погледи навън. Ванът се разклати и потегли. Тракането на дизеловия двигател предизвика силни вибрации на металната каросерия.

— Предполагам, че няма да ми обясните къде отиваме — подхвърли Бен и опря крака в резервната гума, за да се задържи на скамейката. Не очакваше отговор. Мъжете го наблюдаваха със студени очи и го държаха на мушка с деветмилиметров глок, келтек четирийсети калибър и два автоматични пистолета скорпион.

Изпълненото с друсане и подскачане пътуване продължи около четирийсет минути. Очевидно ванът беше напуснал асфалта и се движеше по черни пътища. В един момент скоростта намаля, последва остър десен завой. Гумите застъргаха по чакъл, след което стъпиха на бетон и се спуснаха стръмно надолу. Моторът заглъхна, вратите рязко се отвориха. Появиха се още въоръжени мъже, фенерче блесна в очите му. Последваха резки заповеди и го измъкнаха навън. Намираха се в подземен паркинг.

Защо не ми завързаха очите? — запита се той. Отговорът беше колкото логичен, толкова и вледеняващ. Когато врагът не си прави труда да крие лицето си, значи не възнамерява да те остави жив.

Няколко дула се забиха в гърба му и го тласнаха към каменните стъпала, водещи надолу. Поеха по мрачни, полутъмни коридори. Зад него се включиха електрически фенерчета, които осветиха ниска вратичка в дъното на коридора. Единият от придружителите му — брадат мъжага със скорпион в ръце, измъкна връзка ключове и пристъпи към катинара. Тежката врата се отвори с пронизително скърцане. Бен успя да я огледа на светлината на фенерчетата: беше изработена от дебела стомана, укрепена с железни винкели.

Спуснаха се по още няколко стъпала и се озоваха в подземието. Съдейки по ехото от гласовете на похитителите, пространството беше доста обширно. Светлината на фенерчетата пробяга по носещите колони от солиден бетон и някакви метални решетки. Зад тях за миг се мярна познато лице. Робърта.

Но още преди да успее да й се обади, Бен беше блъснат към друга врата, която шумно се затръшна зад гърба му.

Озова се в абсолютна тъмнина. След кратка обиколка и опипване на дебелите стени той установи, че е сам в тясното помещение. Прозорци нямаше. Отпусна се на твърдия нар и зачака. Единствената светлина идваше от фосфоресциращия циферблат на часовника му.

Дойдоха да го вземат двайсетина минути по-късно, някъде около полунощ. С пистолет в гърба, той отново се озова в огромното, наподобяващо пещера подземие.

— Бен? — уплашено го повика от мрака Робърта. Грубият глас на пазача й заповяда да мълчи.

Продължиха нагоре по стълбите и излязоха в полутъмен коридор. След малко се озоваха на първия етаж на сградата. Една врата се отвори и той неволно присви очи, ослепен от ярка неонова светлина. Изкачиха още няколко стъпала и тръгнаха към кабинета в дъното на дълъг коридор.

В просторното помещение имаше бюро със стъклен плот, зад което седеше човек с мрачно изражение на лицето. Подбутван от дулото на автомата, Бен бавно се насочи към него.

— Радвам се най-после да ви видя, епископ Узберти.

Върху широкото загоряло лице на Узберти се появи усмивка.

— Признавам, че съм впечатлен — каза той. — Но вече съм архиепископ.

Покани го жест да седне на стола с кожената тапицерия пред бюрото и отвори стъклените вратички на шкафа до стената. В ръцете му се появиха две кристални чаши за коняк и бутилка „Реми Мартен“.

— Няма да откажете едно питие, нали?

— Много мило от ваша страна, монсеньор.

— Не искам да останете с впечатлението, че се отнасяме зле със своите гости — галантно отвърна Узберти, напълни чашите и освободи охраната с къс, повелителен жест. Проследил погледа на Бен, той се усмихна и добави: — Надявам се, че няма да използвате някой от триковете си, докато говорим насаме. — Подаде му чашата, замълча за миг и въздъхна: — Моля да не забравяте, че през цялото това време в главата на доктор Райдър ще бъде опрян зареден пистолет.

Бен запази невъзмутимото изражение на лицето си.

— Приемете моите поздравления за повишението — отвърна с равен глас той. — Виждам, че официалните одежди са останали в дома ви.

— Аз съм този, който трябва да ви поздрави — усмихна се Узберти. — Защото, доколкото съм осведомен, вие сте успели да се сдобиете с ръкописа на Фулканели.

— Вярно е — кимна Бен и разклати коняка в чашата си. — Защо не освободите доктор Райдър?

— Да я освободя ли? — гръмогласно се изсмя Узберти. — Плановете ми бяха да я убия в момента, в който се сдобия с ръкописа!

— Ако го направите, аз ще убия вас! — предупреди го с леден глас Бен.

— Казах бяха — натъртено отвърна архиепископът. — Но промених намеренията си. — Остави чашата си върху плота и впери любопитен поглед в лицето на госта си. — Промених ги и по отношение на вас, мистър Хоуп. Няма да ви убия, но при определени условия…

— Много великодушно от ваша страна.

— Нищо подобно. Човек с вашите умения би могъл да ми бъде от полза. — Кратка пауза, придружена от хладна усмивка. — Въпреки че ми трябваше известно време, за да го разбера. В началото гледах с нарастващо раздразнение как изтребвате хората ми и осуетявате всички опити да бъдете заловен. Оказахте се изключително труден за убиване. После бавно осъзнах, че човек като вас е твърде ценен, за да бъде отстранен. И стигнах до логичното решение да ви предложа работа.

— За „Gladius Domini“?

Узберти кимна.

— Имам големи планове за „Gladius Domini“. И вие можете да станете част от тях. Ще ви направя богат човек, мистър Хоуп. Елате да се поразходим.

Бен го последва в коридора. Въоръжената охрана ги последва с насочени в гърба му оръжия. Спряха пред вратата на асансьора и Узберти натисна бутона. Под краката им долетя тихото свистене на хидравликата.

— Кажете, Узберти, какво общо има това с ръкописа на Фулканели? — попита Бен. — Защо проявявате такъв интерес към него?

Вратата на асансьора се отвори и двамата влязоха в кабината, следвани от охраната.

— О, аз отдавна проявявам интерес към алхимията — отвърна Узберти и натисна бутона за приземния етаж.

— Защо? Нали я смятате за ерес?

— Така ли мислите? — усмихна се Узберти. — Напротив, аз искам да се възползвам от нея.

Асансьорът плавно спря и те излязоха навън. Бен се огледа. Намираха се в просторна, ярко осветена лаборатория. Петнайсетина души с бели престилки и съсредоточени лица обслужваха сложна научна апаратура, изследваха графики или седяха зад компютърни терминали.

— Добре дошли в алхимическата лаборатория на „Gladius Domini“ — тържествено обяви Узберти. — Както сам можете да се уверите, тя е доста по-съвременна от лабораторията на доктор Райдър. Моите учени работят тук на смени, двайсет и четири часа в денонощието.

Хвана госта си за лакътя и го поведе към едно от помощните помещения. Автоматите на охраната продължаваха да са насочени в гърба му.

— Нека ви разкажа някои неща за алхимията, мистър Хоуп — продължи Узберти. — Предполагам, че никога не сте чували за организация, която се наричала „Наблюдателите“…

— Напротив, чувал съм.

— Вие сте забележително осведомен човек, мистър Хоуп. Следователно знаете, че „Наблюдателите“ били група елитни учени, сформирали свое сдружение в Париж след Първата световна война. Един от тях се наричал Никола Дакен.

— Ученикът на Фулканели.

— Точно така. Вероятно сте наясно, че този младеж с гениални заложби е разбрал, че неговият учител е направил откритие с огромно значение… — Узберти замълча за миг и добави: — Към това откритие проявил голям интерес и още един член на „Наблюдателите“ — Рудолф Хес.