Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (48)

48

„Черната птица“ бързо го отдалечаваше от Сен Жан. Приведен над резервоара със защитна каска на главата, Бен следваше тесния път. Лицето му беше мрачно и напрегнато, докато обмисляше какъв трябва да бъде следващият му ход. Дълбоко в душата си чувстваше, че първо трябва да открие Робърта и после да се заеме с останалите задачи. Но тя можеше да е навсякъде, а може би вече беше и мъртва.

Пред очите му се появи остър завой и той механично намали газта. От едната страна на пътя се издигаше стръмна песъчлива скала, а от другата зееше дълбока пропаст. Долу едва се виждаха върховете на дърветата. Мотоциклетът силно се наклони, коляното му почти докосна повърхността на пътя. В средата на завоя подаде газ, машината зае обичайното си положение и се стрелна напред. Двигателят между коленете му зарева на пълни обороти.

В далечината проблеснаха светлини, той вдигна тъмния визьор на каската и сподавено изруга. В края на 300-метровата права отсечка имаше няколко полицейски коли, които проверяваха преминаващите. По всяка вероятност цяла армия ченгета беше вдигната на крак заради убийството във вилата на Манцини, отвличането на Робърта Райдър и бягството на един престъпник, обявен за национално издирване. Всички ченгета в региона със сигурност вече разполагаха с неговата снимка.

Намали скоростта и напрегна взор. Полицейските коли бяха четири. Около тях стояха ченгета със заредени автомати в ръце. Спряха едно волво седан, накараха шофьора да слезе и започнаха да проверяват документите му. Самият Бен не разполагаше с документи и щеше да бъде арестуван в мига, в който свали каската.

Проблемът не беше толкова в залавянето му, а в евентуалната му съпротива при ареста, която щеше да бъде принуден да окаже. Не искаше да наранява никого от тях, защото знаеше, че ако го стори, хиляди полицаи, а вероятно и военни, ще преобърнат южната част на Франция, за да го открият. Не можеше да си го позволи точно сега, когато имаше нужда от всяка секунда, за да открие Робърта и да продължи своята мисия.

Натисна спирачките и мотоциклетът закова на стотина метра от импровизираната бариера. Ръката му механично започна да върти ръчката на газта, оборотите послушно се вдигаха и падаха. Ако тръгнеше да преминава през бариерата, те със сигурност щяха да открият огън. Не, беше прекалено опасно. Извъртя волана и даде газ. Триумфът направи остър обратен завой, задното колело бясно се завъртя и тласна машината напред.

Малко преди да влезе в първия завой, Бен хвърли поглед в огледаното за обратно виждане. Ченгетата го бяха забелязали и тръгнаха да го преследват. Зад него блеснаха фарове, завъртяха се сини лампи и завиха сирени. Той си позволи да подаде още малко газ и мощната машина се стрелна напред. Пред очите му се разкри дълъг, изпълнен с остри завои наклон. В следващия миг скалите изчезнаха и моторът се гмурна в гъстата гора отпред. Светлините на полицейската кола в огледалото бързо започнаха да се смаляват. Пред него се появи права отсечка. Когато изскочи от гората, отпред се разкри поредният стръмен склон. Полицейската кола я нямаше.

Отби от пътя в момента, в който му се удаде възможност. Отлично знаеше, че насреща му скоро ще се появят други коли. Понесе се нагоре по стръмните, виещи се пътеки. Не след дълго стигна било, от което като на длан се разкри цялата долина на река Од. Пътеката изведнъж свърши. Бен спря, изключи двигателя и вдигна мотоциклета на стойка. Смъкна каската и сковано прехвърли крак през седалката.

В далечината се виждаха руините на древни замъци и на крепостни стени — скални късове сред пъстрата палитра на гората. Пристъпи към ръба на близката скала и надникна надолу. Пред очите му се разкри главозамайващо стръмна пропаст, до дъното на която със сигурност имаше повече от триста метра.

Какво да прави сега?

Дълго време остана неподвижен на ръба на скалата, студеният вятър свиреше в ушите му. Нощта бавно се спускаше над планината. Измъкна почти пълната метална бутилка от джоба си, затвори очи и я поднесе към устните си.

Мелодията на мобилния телефон го спря.

— Бенедикт Хоуп? — прозвуча металически глас в ухото му.

— Кой се обажда?

— Ние държим Райдър — уведоми го гласът и направи пауза, очевидно очаквайки отговор.

Но такъв не последва.

— Ако искаш да я видиш жива, слушай внимателно моите инструкции — добави гласът.

— Какво искаш? — попита Бен.

— Теб, мистър Хоуп. И ръкописа.

— Какво те кара да мислиш, че е у мен?

— Знаем какво си взел от дома на Манцини — изръмжа гласът. — Затова ще ни го донесеш лично. Тази вечер, на Плас дю Перу в Монпелие, пред паметника на Луи Четиринайсети. Точно в единайсет. Ела сам. Ще те наблюдаваме. Ако видим полиция, ще получиш Райдър парче по парче.

— Искам доказателство, че е жива! — отсече Бен. Нещо прошумоля и в слушалката изведнъж се чу уплашеният глас на Робърта:

— Ти ли си, Бен? Аз…

Някой взе телефона и гласът й изчезна.

Мислите на Бен запрепускаха. Тя е жива и те няма да я убият, преди да получат каквото искат. А това означаваше, че може да спечели време.

— Трябват ми четирийсет и осем часа — каза в мембраната той.

Настъпи мълчание.

— Защо?

— Защото ръкописът не е у мен — излъга Бен. — Скрил съм го в хотела.

— Иди да го вземеш! — отсече гласът. — Имаш двайсет и четири часа, след които жената ще умре!

Двайсет и четири часа, въздъхна Бен. Трябваше му повече време, независимо какъв план за спасяването й щеше да измисли. Имаше доста голям опит в преговорите с похитители и отлично познаваше мисловната им нагласа. Понякога бяха абсолютно неотстъпчиви и екзекутираха жертвата си при първата пречка, но това най-често ставаше, когато печалбата им не беше кой знае каква, преговорите бяха пред провал или изгледите да получат откуп се приближаваха към нулата. Ако тези типове действително искаха ръкописа и бяха убедени, че е у него, това бе силен коз, който можеше да бъде изигран по най-добрия начин. Вече беше успял да изтръгне отстъпка от непознатия, следователно би могъл да го притисне още.

— Задръж малко — примирително въздъхна той. — Дай да говорим разумно. В момента хотелът гъмжи от полиция, и то по ваша вина. Сигурен съм, че ще успея да измъкна ръкописа, но ми трябва повече време.

Последва нова пауза. В слушалката прозвучаха неясни гласове, водещи оживен разговор.

— Имаш трийсет и шест часа! — обади се най-сетне гласът. — До утре вечер, в единайсет.

— Ще бъда там.

— Гледай наистина да бъдеш там, мистър Хоуп!