Метаданни
Данни
- Серия
- Бен Хоуп (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Alchemist's Secret [= The Fulcanelli Manuscript], 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Скот Мариани
Заглавие: Ръкописът на Фулканели
Преводач: Веселин Лаптев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Инвестпрес АД — София
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-153-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6125
История
- — Добавяне
6
Бен подрани за срещата в Оксфордския клуб. Подобно на много бивши студенти на престижния университет, той беше пожизнен член на този клуб, сгушен в тясна уличка отвъд Корнмаркет, където от стотици години насам настоящи и бивши възпитаници на Оксфорд обсъждаха най-различни теми. По стар навик влезе през задния вход, който се намираше на тясна уличка до „Макдоналдс“. Показа поизтърканата си членска карта и за пръв път от двайсет години насам тръгна по тесните коридори.
Обзе го странно чувство. Не беше допускал, че кракът му отново ще стъпи на това място, в този град, с който бяха свързани само трагични спомени за живота, който бе планирал, а съдбата му беше отредила нещо съвсем различно.
Влезе в библиотеката и се огледа. Професор Роуз все още го нямаше. Старинната зала си беше все същата: с високи готически прозорци, продълговати маси за четене и дълги редици книжни полици под високия таван, с фрески със сцени от легендата за крал Артур.
— Бенедикт! — извика един глас зад гърба му.
Бен се обърна и видя високата, малко натежала фигура на любимия си преподавател по история, който крачеше по излъсканите дъски с протегната ръка и широка усмивка на лицето.
— Как сте, професоре? Отдавна не сме се виждали.
Настаниха се в изтърканите кожени кресла и известно време разговаряха за незначителни неща. Почти нищо не се бе променило в живота на възрастния преподавател, тъй като академичният живот в Оксфорд си течеше постарому.
— Бях малко изненадан да те чуя след толкова години, Бенедикт — прекъсна размяната на любезности Роуз. — На какво дължа това удоволствие?
Бен накратко изложи причините, които го бяха накарали да поиска да се срещнат.
— А след това се сетих, че познавам един от най-големите специалисти по староанглийска история — заключи той.
— Само не ме наричай древен историк като повечето студенти — усмихна се Роуз, погледна го над очилата си и подхвърли: — Значи проявяваш интерес към алхимията, а? Признавам, че не съм допускал подобно нещо. Надявам се, че не си станал привърженик на идеята за Новата епоха…
— Не, не — засмя се Бен. — Напоследък се занимавам с писане и с някои проучвания.
— Писател? Е, добре, много добре. Как му беше името на твоя човек? Фракасини?
— Фулканели.
— Дори не съм го чувал — поклати глава Роуз. — Съмнявам се, че ще мога да ти помогна. Дори в ерата на Хари Потър тази тема е доста далеч от старомодни академични учени като мен.
Бен усети как разочарованието го пронизва. Не беше хранил особени надежди, че Джон Роуз ще знае нещо за Фулканели, но пълната липса на информация за неговия ръкопис го принуди да потърси квалифицираната му помощ.
— Може ли все пак да ми разкажете нещо за алхимията като наука? — попита той.
— Пак ще повторя, че тя е далеч от моята област, но като повечето хора и аз съм склонен да я отхвърля като проява на шарлатанство — усмихна се Роуз. — Макар че трябва да призная, че заедно с още няколко езотерични култа, алхимията е успяла да оцелее през вековете. Възникнала в древен Египет и Китай, тя се е развила и утвърдила през мрачното средновековие и е стигнала чак до Ренесанса. Като подводно течение, което постоянно излиза на повърхността. — Професорът се изтегна в креслото в позата на ментор, която за него отдавна се беше превърнала във втора природа. — Само бог знае към какво са се стремили алхимиците, опитвайки всичко възможно да превърнат оловото в злато, да създадат вълшебни отвари, еликсири на живота и други подобни.
— Да разбирам ли, че не вярвате в съществуването на алхимически еликсир, който лекува тежки болести?
Роуз се намръщи.
— Ако алхимиците бяха открили вълшебен лек срещу бичовете на човечеството — чума, холера и тиф — отдавна щяхме да знаем за него. Работата е там, че при тях всичко е относително и подлежи на спекулации. На практика никой не знае какво всъщност са открили алхимиците, защото цялата им дейност е обвита с булото на тайнствеността. Познанието им, доколкото съществува, винаги е било скрито зад плащове и кинжали, тайни братства и кодове. Лично аз не вярвам, че в него има нещо съществено.
— Но защо е цялата тази тайнственост? — попита Бен, спомнил си за купищата информация през последните два дни, която го беше заляла, след като изписа „древна наука“ и „алхимически тайни“ в търсачката Гугъл. Бе проверил множество езотерични сайтове, в които фигурираха какви ли не писания за алхимията, както съвременни, така и датиращи от четиринайсети век. Езикът им беше объркващ и претенциозен, пропит от все същата мрачна тайнственост. Той не успя да установи дали в тях има някаква истина, или всичко бе езотерична мъгла, предназначена да привлича доверчиви привърженици.
— Ако трябва да бъда циничен, ще кажа, че тайнствеността прикрива липсата на каквато и да било конкретна информация — ухили се Роуз. — Но не бива да забравяме, че алхимиците са имали могъщи врагове и именно те са били причината за тази тайнственост. Обикновена предпазна мярка.
— Срещу какво?
— Как да ти кажа… От една страна, алчните спекуланти представлявали постоянна опасност за тях. От време на време в лапите им попадал по някой нещастен алхимик, проявил глупостта да се раздрънка за превръщането на неблагородни метали в злато. Въпреки изтезанията, той не издавал магическата формула, защото такава нямало. След което увисвал на някое дърво. — Професорът замълча за момент, после продължи: — Но най-опасният им враг била църквата, особено в Европа. Векове наред алхимиците били изгаряни на клада като еретици и магьосници. Спомни си как е постъпила Инквизицията с катарите в средновековна Франция, изпълнявайки преките заповеди на папа Инокентий III. Изтребен бил един цял народ, защото „такава била Божията воля“. Днес на това му викаме геноцид.
— Виждам, че алхимията е била едно доста опасно занимание.
— В известно отношение е такава и днес — закачливо се усмихна Роуз.
— Какво? — изненадано го погледна Бен.
Професорът отметна глава и избухна в гръмогласен смях.
— Не искам да кажа, че още ги екзекутират по площадите — поясни той. — Имах предвид опасността за хора като мен — преподаватели и учени. Причината повечето от тях да бягат като опарени от подобни теми е съвсем проста: засегнеш ли ги веднъж, моментално те вземат за смахнат ексцентрик. И все пак има хора, които от време на време отхапват от забранената ябълка. И съответно им отрязват главата. Наскоро имаше един такъв случай.
— Какъв?
— Стана в един от парижките университети. Американска преподавателка по биология се опари здравата с едни нерегламентирани изследвания.
— Върху алхимията?
— Нещо такова. Публикува няколко статии, които разгневиха авторитетите.
— Коя е тази американка?
— Опитвам се да си спомня името й… Май беше доктор Ропър. Не, не, доктор Райдър. Така се казва. Публикациите й предизвикаха истински фурор в научните среди. Дори ги цитираха в бюлетина на Френското средновековно дружество. След като бе уволнена от работа, Райдър се обърнала към университетския арбитражен съвет, но не постигнала нищо. Вече ти казах, че обявят ли те за смахнат, започва лов на вещици, от който спасение няма.
— Доктор Райдър от Париж — замислено повтори Бен.
— В един стар брой на „Сайънтифик Американ“ има цяла статия за скандала. Като се върна в института, ще го намеря и ще ти се обадя. Там може да фигурира и някакъв номер за контакт с Райдър.
— Благодаря, бих се радвал да се свържа с нея.
— Чакай, чакай — трепна Роуз. — Току-що се сетих. Ако ходиш в Париж, непременно трябва да се срещнеш и с Морис Лорио. Той е известен издател, който много си пада по езотеричните теми и непрекъснато публикува такива книги. С него сме добри приятели. Ето ти картичката му. Ако го видиш, поздрави го от мен.
— Непременно — обеща Бен и прибра картичката. — А вие наистина ми се обадете, ако откриете телефона на доктор Райдър. Много бих желал да се срещна с нея.
Разделиха се със сърдечно ръкостискане.
— Късмет в проучванията, Бенедикт — каза професор Роуз. — И дано да се видим пак, преди да изтекат още двайсет години.
На друго място, далеч от Оксфорд, двама души разговаряха по телефона.
— Името му е Хоуп — каза единият. — Бенедикт Хоуп. — Говореше на английски, със забързан и приглушен шепот, сякаш бе сложил ръка върху слушалката.
— Не се безпокой — уверено и спокойно отговори италианецът. — Ще се погрижим за него, както го сторихме и с другите.
— Там е работата, че този не е като другите — нервно просъска другият. — Той е специалист и може да ни създаде проблеми.
Пауза.
— Дръж ме в течение. Ние ще се погрижим за всичко.