Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (22)

22

Ръката му се стрелна към пистолета, после се отпусна. Към тях се приближаваше старец с дълга сива коса и сплъстена брада. Очите му гневно светеха под гъстите вежди. Подпираше се на тояга, а краката му шумно се влачеха по каменния под.

— Остави го на мястото му! — извика той и насочи костеливия си пръст към Робърта. — Не го докосвай!

Тя се подчини и остави свитъка на масата, който бързо се нави на руло. Старецът го сграбчи и здраво го притисна до гърдите си. Беше облечен в старо и мръсно палто, което висеше на дрипи от костеливите му рамене.

— Кои сте вие? — попита той, показвайки два реда черни и полуизгнили зъби. — Какво търсите в дома ми?

Робърта го гледаше втренчено. Приличаше й на бездомник, прекарал последните трийсет години под парижките мостове. Господи, а аз се опитвам да убедя света да приеме тези хора сериозно!

— Търсим мосю Гастон Клеман — учтиво отговори Бен. — Съжалявам, но вратата беше отворена.

— Кои сте вие? — повтори старецът, размаха бастуна си и отстъпи към прозореца. — Ако сте от полицията, нямате работа тук!

— Не сме от полицията. Искаме да ви зададем няколко въпроса, нищо повече.

— Аз съм Гастон Клеман — процеди през зъби старецът. — Казвайте какво искате!

После коленете му изведнъж се подгънаха, той изпусна ръкописа и бастуна и рухна на пода. Бен му помогна да стане и го настани в изтърбушеното кресло. Възрастният алхимик се закашля и се изплю в мръсната си кърпичка.

— Казвам се Бенедикт Хоуп и търся ръкопис, принадлежащ на Фулканели — наведе се над него по-младият мъж. — Да повикам ли лекар, мосю? Според мен не изглеждате добре…

Клеман престана да кашля, напълни дробовете си с въздух и избърса уста с опакото на дланта си. Костеливите му ръце бяха обезобразени от артрит, сини вени издуваха бледата им кожа.

— Добре съм — изграчи той, изви глава и се втренчи в лицето на Бен. — Фулканели?

— Той е бил учител на баща ви, нали?

— Да, баща ми е научил много от него — кимна старецът и замислено се облегна назад. От устата му излетя неразбрано ломотене, изражението му беше объркано.

Бен вдигна бастуна и го опря до стола, след което започна да развива свитъка.

— Не смея да допусна, че…

Зърнал ръкописа в ръцете му, Клеман бързо се оживи. Костеливата му ръка се стрелна напред.

— Дай ми го!

— Какво представлява този ръкопис?

— Какво те интересува? Той се нарича „Тайната на вечния живот“ и е безценен. Китайски, писан през втори век. — Очите на стареца бавно се проясниха. Той стана и насочи костеливия си показалец в гърдите на Бен. — Какво искаш, по дяволите? Май и ти си от онези гадни чужденци, които искат да ме окрадат, а?

Пръстите на другата му ръка потърсиха бастуна.

— Не, мосю, ние не сме крадци — увери го Бен. — Просто ни трябва малко информация.

— Информация значи! — изплю се на дъските Клеман. — Същото ми каза и онзи мръсник Клаус Райнфелд! — Бастунът се стовари върху масата, вдигайки облаци прах. — Мръсният крадлив шваба! — Ръцете му грабнаха стъкленица с кипяща зелена течност, на устата му се появи пяна. — Изчезвайте оттук! Веднага!

После силите отново го напуснаха, коленете му се подгънаха и тялото му рухна на пода. Стъкленицата се счупи, зелената течност се разля по мръсните дъски.

С дружни усилия Робърта и Бен вдигнаха болния старец и му помогнаха да се качи на платформата с леглото. Той се отпусна на ръба, блед и безпомощен. Робърта му донесе чаша вода. Скоро Клеман се успокои и демонстрира известно желание да разговаря с тях.

— Можете да ми се доверите — меко рече Бен. — Нямам намерение да открадна нищо, дори обратното: готов съм да ви платя за информацията, която ме интересува. Съгласен ли сте?

Клеман отпи глътка вода и кимна.

— Много добре. Сега искам да ме слушате внимателно. През хиляда деветстотин двайсет и шеста година, малко преди да изчезне, Фулканели предал няколко документа на баща ви Жак Клеман. Интересува ме дали сред тези документи фигурира и някакъв алхимически ръкопис, който учителят му е поверил.

— Баща ми разполагаше с много документи — поклати глава Клеман. — Но преди да умре, той унищожи повечето от тях. — По лицето му пробяга гневна гримаса. — А онези, които останаха, бяха откраднати!

— От онзи Райнфелд, когото споменахте? — попита Бен. — Кой е той?

— Клаус Райнфелд! — процеди с омраза Клеман и сбръчканите му бузи порозовяха. — Мръсникът беше мой асистент. Появи се гол като пушка, само с една риза на гърба си, и заяви, че иска да овладее тайните на алхимията. А аз глупакът го приех, дадох му подслон и храна и започнах да го уча! — Старецът се задави от гняв. — Доверих му се, но той ме предаде! От десет години не съм го виждал!

— Казвате, че този Клаус Райнфелд е откраднал важни документи, собственост на баща ви?

— И златния кръст!

— Какъв златен кръст?

— Много стар и много красив кръст, открит от Фулканели преди много години. — Клеман отново се задави, по устните му изби пяна: — Той беше ключът към истинското познание. Фулканели го поверил на баща ми малко преди да изчезне.

— А защо е изчезнал?

— Защото е бил предаден, също като мен — мрачно отвърна старецът.

— От кого?

— От най-близкия си човек. — Устните на Клеман се изкривиха в загадъчна усмивка, ръката му се плъзна под леглото и внимателно измъкна стара книга, подвързана с набръчкана синя кожа. Изглеждаше така, сякаш беше дъвкана от мишки в продължение на десетилетия. — Всичко е тук вътре.

— Какво е това? — любопитно се наведе Бен.

— Учителят на баща ми разказва историята на живота си — отвърна Клеман. — Това е личният му дневник — единственото, което Райнфелд не можа да открадне.

Бен и Робърта си размениха скрити погледи.

— Мога ли да го видя? — попита той.

Възрастният алхимик внимателно разгърна дневника. Пред очите на Бен се разкриха гъсти редове, изписани с равен старомоден почерк.

— Сигурен ли сте, че това е почеркът на Фулканели? — попита той.

— Разбира се! — Старецът му показа подписа на вътрешната корица.

— Много бих искал да купя тази книга, мосю.

— Не се продава! — отсече Клеман.

Бен помълча малко, после зададе следващия си въпрос:

— А какво стана с Клаус Райнфелд? Знаете ли къде е?

— Надявам се, че гори в ада, където му е мястото! — сви юмруци Клеман.

— Искате да кажете, че е мъртъв?

Но старецът вече беше потънал в поредния пристъп на неразбрано мърморене.

— Мъртъв ли е? — повтори Бен.

Погледът на алхимика беше отправен някъде надалеч и той размаха длан пред очите му.

— Едва ли ще измъкнеш нещо повече, Бен — обади се Робърта.

Той кимна, положи ръка върху рамото на стареца и леко го разтърси.

— Искам да чуете какво ще ви кажа, мосю Клеман — настоятелно започна той. — Веднага трябва да напуснете това място!

— Защо? — изграчи старецът и очите му бавно се фокусираха.

— Защото тук всеки момент ще се появят лоши хора, които не бива да срещате. Разпитвали са семейството на брат ви и може би вече знаят къде да ви намерят. Страхувам се, че ще ви причинят болка. Ето, вземете… — В ръката му се появи дебела пачка банкноти.

Очите на Клеман се разшириха от учудване.

— За какво ми са толкова пари? — попита с несигурен глас той.

— За да покриете разноските си на друго място — отвърна Бен. — Купете си нови дрехи, идете на лекар. Но най-важното е да се качите на влака и да заминете някъде надалеч. Наемете си квартира за месец-два, пък после ще видим… — От джоба му се появи нова пачка банкноти, още по-дебела от предишната. — А ако се съгласите да ми продадете дневника, ще получите и тези.