Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (58)

58

Докато пресичаше каменистите хълмове, Бен си припомняше прочетеното в новия пътеводител. Името на селото му беше смътно познато от някакво телевизионно предаване, но той нямаше представа, че това заспало доскоро място се беше превърнало в една от най-сензационните туристически атракции в Южна Франция. Важен център за търсачите на свещени съкровища и чудотворни магии, пишеше в пътеводителя. Рен-льо-Шато излъчва една особена тайнственост, която привлича като магнит любителите на паранормалните явления — от вярващите в окултното и кабалистичните знаци, до изследователите на НЛО и загадъчните кръгове в житните поля.

Тайнствеността на Рен-льо-Шато бе свързана с историята на един човек на име Беранже Сониер — скромен селски свещеник. През 1891 г., по време на ремонт на старата селска църква, той открил четири стари пергамента, запечатани в дървени тръби. Според мълвата, те датирали от 1244 до 1780 г. и помогнали на Сониер да се добере до ревниво пазена тайна. Никой не знаел какво точно открил Сониер, но скоро след това той се превърнал от просяк в милионер. Откъде е получил парите остава загадка. Според някои източници той открил приказното съкровище на катарите — огромно количество злато, което еретиците скрили от поробителите още през XIII век. Други твърдят, че съкровището не е било злато и скъпоценности, а тайната за древно познание, която Сониер запазил срещу щедро заплащане на Католическата църква.

През 80-те години на миналия век слуховете за несметното съкровище се разпространили като горски пожар и въпреки оскъдните факти съвсем естествено предизвикали трескав интерес към забутаното сред планинските хълмове селце. Така се породил култът към всичко, свързано с Рен-льо-Шато. Всяко лято там се стичаха тълпи от търсачи на съкровища, хипита и обикновени авантюристи. Туристическият бизнес в областта Лангедок процъфтяваше.

Малко след Куиза Бен напусна шосето и колата пое по тесен виещ се планински път. След четири километра диви пущинаци той се озова в Рен-льо-Шато.

Църквата се намираше на няколко метра навътре от единствената улица, скрита зад висока ограда от ковано желязо. Модерният туристически център до нея ярко контрастираше с каменните къщи на средновековното селце. В момента бе в ход поредната туристическа обиколка. Отегчен гид крачеше начело на тълпа окичени с фотоапарати туристи. Бен незабелязано се присъедини към тях и установи, че са англичани.

— Насам, дами и господа — подкани ги гидът. — Предстои ни да се запознаем с тайнствената църква. Подобно на всички църкви от средновековието тя е ориентирана в посока изток-запад, а подът й има формата на кръст. Олтарът е…

Бен влезе през тесния портал заедно с групата английски туристи, които зяпаха ярко изписаните стени. Непосредствено до входа се издигаше живописната скулптура на рогат дявол с облещени очи. Над него висяха четири ангела, обърнати с лице към олтара.

— Тази страховита фигура олицетворява демона Асмодей — продължи обясненията си гидът. — Той е пазител на тайните и скритите съкровища.

Тълпата възбудено зашумя, но Бен вече беше наясно, че няма да чуе нищо ново. Обърна се и излезе навън, гневно подритвайки изпречило се на пътя му камъче.

Селцето беше кацнало на върха на стръмен склон, от който се разкриваше чудесна гледка към околните планини. Западният му край свършваше до назъбена скала, отвъд която зееше дълбока пропаст. Бен стъпи на ръба на скалата, хвърли поглед към хълмовете и долините далеч под себе си и с въздишка запали цигара, скривайки огънчето на запалката между дланите си. Къде ли е сега Робърта? — запита се той. От години не беше изпитвал толкова болезнена самота.

Върху далечните хълмове насреща белееха развалините на древни крепостни стени. Виждаха се и две селца с каменни къщи. В дълбоката долина под краката му се виждаше трето, което според пътеводителя носеше името Еспераза. Той неволно се усмихна. Надежда, също като неговото фамилно име. Вдигна поглед към развалините на далечния хоризонт, после отново разгледа картата. Това трябваше да е Кустоса…

В главата му нахлу споменът за подобна панорама. Двамата стояха на билото на стръмния хълм над вилата, от който се разкриваше панорамна гледка към долината. Спомни си какво му беше казала тя: местоположението на древните крепости, гледано от точното място, ще разкрие важна тайна на онзи, който успее да разгадае скрития им смисъл.

— Какво се опитваше да ми кажеш, Ана? — полугласно промърмори той, докато очите му продължаваха да оглеждат хоризонта. Фулканели, катарите, изгубеното съкровище — очевидно между тях имаше връзка. Дали алхимикът бе открил някъде по тези места древния ръкопис и златното разпятие? Затова ли Узберти бе избрал за щаб на тайната си организация именно тази част на Южна Франция?

Продължи бавната си разходка из селцето, влачейки крака по прашните улици. Недалеч от църквата видя малко кафене, в което се продаваха сувенири и пощенски картички. Помещението беше почти празно, а ароматът на кафе му се стори съблазнителен. Настани се на една масичка в дъното и отпи глътка от горещата течност, опитвайки се да подреди мислите си. Какво, по дяволите, означаваше всичко това? Измъкна тетрадката на Райнфелд от найлоновия плик и нетърпеливо я прелисти. Очите му отново се спряха на странния стих, изписан върху една от страниците.

Стените на този храм не могат да бъдат разрушени,

но ордите на Сатаната незабелязано проникват през тях.

Гарванът пази една неизказана тайна,

достойна само за доблестните и вярващите.

Това може би бяха мислите на един възпален от безсъние мозък, а може би бе лъч светлина в мъглата на алхимическите загадки. Изведнъж в съзнанието му проблесна мисъл, ослепителна като светкавица. Трескаво прелисти тетрадката и намери страницата с двойния кръг, който беше гравиран и върху кинжала. Догадката му се оказа вярна — разликата между този знак и онзи на разпятието беше гарванът, обхванал и двата кръга. Ако Райнфелд е направил точно копие на оригинала, значи Фулканели умишлено го бе добавил там. Това без съмнение имаше скрит смисъл, но какъв?

Гарванът пази една неизказана тайна.

Отново разгледа символа на следващата страница, на която същият гарван се появяваше заедно с думата DOMUS. Домът на Гарвана.

Седна и направи опит да се съсредоточи. Една хипотеза: Домът на Гарвана — независимо какво представляваше в действителност — се намираше в центъра на точно определена геометрична фигура. Възможно ли бе тази фигура да представлява реално място? Което, както беше предположила Ана, да съществува реално в определен планински район със средновековни руини?

На пръв поглед идеята изглеждаше пълен абсурд, но всъщност беше логична.

Отново насочи вниманието си към текста. Стените на този храм не могат да бъдат разрушени.

Кои стени, какъв храм? Съдейки по многобройните развалини в околността, едва ли ставаше въпрос за каменни стени. Армиите на кръстоносците бяха проявили педантична последователност при разрушаването на крепостите и църквите на еретичния враг.

Ами ако стените на храма въобще не са били от камък? И никога не са били замисляни като такива? Възможно ли бе те да са били очертани от невидим геометричен проект на местността, достъпен само за доблестни и вярващи, които са били посветени в тайната? Кръстоносците дори не биха подозирали за съществуването на подобен храм. Защото неговите стени са били невидими и той на практика е бил един виртуален храм. Предположението беше толкова невероятно, че главата му се замая.

Всъщност ставаше въпрос за географска карта. Независимо от това, което се криеше под наименованието Дом на Гарвана, той бе разположен в нейния център и явно служеше за маркер на нещо, което можеше да донесе големи неприятности. Тайно алхимическо съкровище? Може би, защото Узберти бе обсебен от идеята да го открие. Нацистите също. По всяка вероятност и онези, които бяха планирали и осъществили изтребването на катарите.

Умът му бясно препускаше. Бен измъкна пътната карта от раницата си и я разгърна върху масичката. Показалецът му се заби в Рен-льо-Шато. Това беше точката, към която го беше насочил Фулканели. Търсенето трябваше да започне именно оттук, от самото сърце на региона, което най-вероятно криеше и тайната на изгубеното катарско съкровище.

Бен извади молив и изтегли няколко черти от точката, обозначаваща Рен-льо-Шато. За линийка използва ламинираната корица на менюто. Пред очите му бавно се оформи чертеж на региона, който му беше странно познат.

Сен Сермен — Антюнак — Ла Пик — Бугарак.

Куиза — Льо Безю.

Еспераза — Рен-льо-Бен.

Плюс още дузина имена. Съвършено правите линии стигаха до близките църкви, села и крепостни развалини, като всички преминаваха през мястото, на което се намираше в момента: сърцето на Рен-льо-Шато. Странното откритие доказваше, че е на прав път. След още десетина прави линии пред очите му се оформи гъста мрежа, обхващаща целия регион.

В кафенето влизаха и излизаха хора, но той не ги забелязваше. Кафето му изстина. Погледът му не се отделяше от странния лабиринт, който бавно се оформяше под молива. Един час по-късно пред очите му се появи идеален кръг, обхващащ четири църкви в района: „Ле Созил“, „Сен Фериол“, „Гранес“ и „Кустоса“. С огромно смайване установи, че пресичащите се линии образуват шестоъгълна звезда в рамките на кръга и докосват първите две църкви. В средата на първия кръг лежеше Еспераза — селцето в долината под Рен-льо-Шато.

Така изтече още един час. Персоналът на кафенето започна да се чуди докога странният клиент с молив ръка ще заема масичката в дъното. Но Бен не им обръщаше внимание, забравил всичко на света. Върху картата бавно се очерта и вторият кръг. Ръката му вече се движеше уверено. В центъра на този кръг се оказа селце на име Лавалдийо — Божията долина. Двата кръга бяха абсолютно еднакви по размер, разположени диагонално върху картата в посока северозапад-югоизток. Начерта още няколко линии и смаяно поклати глава. Алхимическият символ бавно изплува пред очите му — сложен и точен до съвършенство.

Двата южни лъча на хексаграмата в кръга на Еспераза опираха в „Ле Созил“ и „Сен Фериол“, а двата западни лъча на пентаграмата в кръга на Лавалдийо опираха в „Гранес“ и „Кустоса“. Първата линия свързваше Перол, Бланшфор и Лавалдийо и на практика представляваше южният лъч на звездата, който опираше в края на кръга Лавалдийо. И накрая, друга права линия оформяше източния лъч, свързващ Лавалдийо с един по-отдалечен замък на име Арки.

Бен се облегна и огледа разчертаната карта. Все още не можеше да повярва на това, което се разкриваше пред очите му. Двойните кръгове със звездите бяха завършени, превръщайки се в перфектна по своята геометрия диаграма — във виртуалния храм върху евтината пътна карта.

Цивилизацията, създала това чудо много преди Фулканели да попадне на него, несъмнено бе притежавала огромни познания по топография, геометрия и математика. Тя беше използвала невероятна по своята сложност логистика, за да разположи този модел в планинската местност, да не говорим за преодолените трудности, свързани с изграждането на храмове и цели населени места върху точките, маркирани от двата невидими кръга. И всичко това с единствената цел да маскират мястото, където бе скрито някакво тайнствено послание? Какво познание заслужаваше толкова усилия?

Може би имаше шанс да го открие, тъй като вървеше по стъпките на Фулканели. Оставаше да намери централната точка, за да стигне до точното местоположение на това, което бе открил алхимикът. Достатъчно беше да начертае двата последни диагонала. Пресечната им точка във формата на издължен X маркираше центъра.

— Точката X — каза той, без да отделя очи от чертежа. Диагоналите се пресичаха съвсем близо до Рен-льо-Шато — най-много на два километра в северозападна посока.

Какво ли го чакаше там? Имаше само един начин да разбере.