Метаданни
Данни
- Серия
- Бен Хоуп (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Alchemist's Secret [= The Fulcanelli Manuscript], 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Скот Мариани
Заглавие: Ръкописът на Фулканели
Преводач: Веселин Лаптев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Инвестпрес АД — София
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-153-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6125
История
- — Добавяне
14
Бен избра за място на вечерната среща катедралата „Мадлен“, която се намираше в квартала на Операта. По навик избягваше да се среща с непознати в близост до жилището, което обитаваше.
Напусна малкия си апартамент в 8:20 ч. и с бърза крачка се насочи към спирката на метрото „Ришельо Друо“. Качи се в тракащия влак, слезе след две спирки и си проби път сред тълпата, изпълнила облицования с плочки перон. Излезе на улицата, на площад „Мадлен“ и се насочи към катедралата. След няколко минути беше там, запали цигара и се облегна на една от коринтските колони пред входа.
Не се наложи да чака дълго. Точно в уречения час един черен мерцедес се отклони от оживения трафик и спря до бордюра. Шофьорът в униформа излезе от колата и подвикна:
— Мосю Хоуп?
Бен кимна. Човекът любезно му отвори задната врата на лимузината, а след това се настани зад волана. Извърнал глава към прозореца, Бен мълчаливо наблюдаваше парижките булеварди. Когато напуснаха града, навън вече се смрачаваше. Тежката лимузина безшумно пое по лабиринт от тесни и зле осветени пътища. В светлината на фаровете се мяркаха дървета и храсти, тук-там се виждаха светлините на някое крайпътно заведение.
Шофьорът не прояви желание за разговор и Бен потъна в мислите си. Съдейки по колата, изпратена да го вземе, Лорио трябва да е доста преуспяващ издател, помисли си той. Но успехът на бизнеса му едва ли се дължеше на издаване на книги на езотерична тема, още по-малко на книги за алхимията. Страницата на издателство „Лорио“ в интернет показваше само няколко такива заглавия, които обаче нямаха нищо общо с темата, която го интересуваше в момента. Във всеки случай подобни книги едва ли можеха да му донесат главозамайващи успехи на книжния пазар. Но Роуз беше казал, че Лорио е истински ентусиаст. Вероятно ставаше въпрос за нещо като хоби и специален интерес към темата, която издателят включваше в творческите си планове само за да привлече вниманието на други като него. Ако наистина е така, той може би щеше да му даде ценни указания за бъдещите търсения. Един богат колекционер не може да не притежава редки книги или неиздадени ръкописи, криещи нещо интересно. А може би… Не, не, това бе наистина безумна надежда. Трябваше да се въоръжи с търпение и да изчака резултатите от днешната среща. Въздъхна и погледна фосфоресциращия циферблат на часовника си. Пътуването би трябвало скоро да свърши.
После усети как мерцедесът намали ход. Нима вече пристигнаха? Наведе се и погледна тъмния път през рамото на шофьора. Намираха се извън населено място, не се виждаха никакви къщи. В светлината на фаровете блестеше голям пътен знак:
ОПАСНОСТ!
ЖЕЛЕЗОПЪТЕН ПРЕЛЕЗ!
Дървените бариери бяха вдигнати. Лимузината се плъзна под тях, стъпи на релсите и спря. Шофьорът натисна някакъв бутон на страничната конзола, централното заключване меко изщрака. В следващия миг се вдигна дебелото стъкло между него и шофьора.
— Хей, какво става? — извика Бен и започна да чука по стъклото. Гласът му прозвуча кухо в херметизираното пространство. Шофьорът не му обърна внимание. Бен опита дръжката на вратата, макар вече да знаеше, че е заключена. — Хей, защо спряхме? На теб говоря!
Без да го поглежда, шофьорът завъртя стартерния ключ и фаровете угаснаха. Отвори тежката странична врата и купето се освети от лампичката на тавана. Бен успя да забележи стоманените нишки, вплетени в дебелото междинно стъкло.
Шофьорът слезе и спокойно затръшна вратичката. Всичко отново потъна в мрак, с изключение на подскачащо светло кръгче. Човекът се отдалечаваше по пустото шосе, осветявайки пътя си с електрическо фенерче. Лъчът шареше наляво-надясно, сякаш търсеше нещо. После изведнъж се спря върху черно ауди, паркирано на петдесетина метра зад прелеза, встрани от шосето. Стоповете примигнаха и угаснаха. Шофьорът на мерцедеса се качи и колата потегли. Бен отчаяно заблъска по разделителното стъкло, а после и по страничното. Мракът се нарушаваше единствено от стоповете на другата кола, които скоро изчезнаха зад първия завой.
Бен се обърна и заопипва тапицерията на лимузината. Нищо. Отново опита вратите с нарастващо безпокойство. Трябваше да има някакъв начин за измъкване. Винаги можеше да се намери изход. Самият той беше попадал и в по-опасни ситуации.
Отвън нещата внезапно се промениха. Включи се електрически звънец, последван от серия механични шумове. Дървените бариери започнаха да се спускат. Макар и ослепен от непрогледния мрак, Бен си представи ситуацията съвсем ясно. Мерцедесът беше спрял напряко на релсите, между двете бариери. А звънецът съобщаваше за приближаването на влак.
— За всичко ли се погрижи, Годар? — попита Берже, извивайки глава към мъжа на задната седалка.
— Без проблеми — ухили се Годар и смъкна униформената фуражка.
— В такъв случай да вървим да изпием по една бира — каза Берже и запали мотора.
— Не трябва ли да изчакаме още малко? — загрижено попита третият мъж в колата, поглеждайки нервно часовника си. После се обърна да погледне мерцедеса, който смътно се очертаваше на петдесетина метра зад тях.
— Защо? — изръмжа Берже, включи на скорост и рязко подаде газ. — Влакът ще мине точно след две минути, а онзи нещастник няма къде да се дене!
Очите на Бен свикнаха с мрака. През страничното стъкло се виждаше част от звездното небе, на фона на което тъмнееха стръмните насипи от двете страни на линията. Между тях изплува бледо сияние, което бързо се разширяваше. Секунди по-късно то се превърна в два жълтеникави фара, които все още бяха далеч, но приближаваха с обезпокоителна бързина. До слуха му достигна глухият грохот на железните колела върху релсите.
Натисна прозореца, опитвайки се да запази спокойствие. После измъкна браунинга, хвана го за цевта и нанесе с ръкохватката няколко силни удара по стъклото, но то не поддаде. Прехвърли оръжието в дясната си ръка, закри лицето си с длан и стреля. Ушите му писнаха от детонацията, която за момент заглуши приближаващия се грохот на влака. Рамката се изкриви, по стъклото плъзна ситна паяжина, но то остана здраво. Беше блиндирано. Бен бавно свали пистолета. Нямаше смисъл да стреля в ключалките. Дебелата стомана щеше да издържи много повече от дузина 9-милиметрови куршума. Поколеба се за миг, после отново започна да блъска по стъклото. Далечните светлини ставаха все по-ярки, запълвайки пространството между насипите с призрачно бяло сияние.
Внезапно се разнесе силен трясък и той механично отскочи назад. Изкривената рамка на прозореца се изви към него.
— Вътре ли си? — долетя приглушен, но познат глас. — Бен? — Гласът беше на жена с подчертано американски акцент. Робърта Райдър!
Нов силен удар разтресе колата. Робърта удряше стъклото с щангата, която беше измъкнала от багажника на своя ситроен. Блиндираното стъкло се покри с нова, още по-гъста паяжина, но все още беше здраво. Влакът бързо се приближаваше.
— Дръж се здраво, Бен! — изкрещя тя. — Ще последва удар!
Воят на локомотива стана пронизителен, заглушавайки напълно мотора на малката кола. Ситроенът се стрелна напред, разби бариерата и се вряза в тежката задница на мерцедеса. Челното му стъкло се пръсна на ситни парченца, пронизано от дебелата греда. Робърта трескаво се вкопчи в лоста на скоростите, включи на заден и се подготви за нов удар.
Лимузината се помести на около метър напред, блокираните колела оставиха дълбоки следи в пръстта около релсите. Вторият удар вкара муцуната й под отсрещната бариера, но това не беше достатъчно.
Свит на кълбо на пода между седалките, Бен се държеше здраво. Новият удар го просна по очи. Мерцедесът прескочи втората релса и бариерата издраска покрива му.
Влакът беше на не повече от двеста метра от прелеза.
Робърта яростно натисна газта, давайки си сметка, че това бе последният й шанс. Смачканата предница на малката кола се заби в средата на багажника и тя нададе кратък, тържествуващ вик. Лимузината най-после преодоля релсите.
Машинистът видя колите на прелеза и дръпна спирачката. Ушите на Робърта се изпълниха с пронизителен метален вой. Но тежката композиция не беше в състояние да спре. В рамките на кратък, но ужасен миг ситроенът остана залепен за задницата на мерцедеса, напряко на релсите. Колелата му бясно се въртяха на заден ход.
После нагънатите ламарини най-сетне се разделиха и колата на Робърта отскочи назад, миг преди тежката композиция да профучи по релсите. Течението беше толкова силно, че разклати купето. Десетина секунди по-късно влакът изчезна в нощта, червените му светлини бързо се стопиха в мрака.
Двамата останаха неподвижни в колите, заслушани в бесния ритъм на сърцата си. Бен пъхна браунинга в кобура и щракна закопчалката.
Робърта слезе от ситроена, погледна предницата му и отчаяно простена. Смазаните фарове висяха на кабелите си, капакът и калниците бяха нагънати на хармоника. Прекрачи релсите с треперещи колене и се насочи към лимузината.
— Бен! Там ли си? Говори ми, Бен!
— Тук съм, жив и здрав — долетя приглушеният отговор. — Ще можеш ли да ме измъкнеш?
Робърта се вкопчи във вратата откъм шофьора, която се отвори с изненадваща лекота.
— Уф! — ядно изпъшка тя. — Много си умна, Райдър! Това нещо през цялото време е било отворено!
Добре поне че ключовете ги нямаше на таблото. Ако бяха там, щеше да се окаже в наистина смешно положение. Влезе в колата и забарабани с юмруци по разделителното стъкло, отвъд което смътно белееше лицето на Бен. Миг по-късно се овладя и трескаво се огледа. Някъде трябваше да има бутон за сваляне на стъклото. Ако го откриеше, той щеше да се прехвърли отпред, а оттам и навън. Пръстите й напипаха някакво копче на таблото и го натиснаха. Нищо. Системата вероятно действаше само при завъртането на стартерния ключ. По дяволите! Напипа друг бутон и рязко го натисна. Централното заключване тихо изщрака, бутоните на задните врати отскочиха нагоре.
Пъшкайки, Бен се измъкна навън. Цялото тяло го болеше. Въпреки това не забрави да дръпне ципа на якето си и да прикрие кобура.
— Този път беше на косъм! — простена Робърта. — Добре ли си?
— Ще оживея — направи гримаса той и посочи смачкания ситроен. — Това нещо все още ли е в движение?
— Благодаря ти, Робърта! — каза тя саркастично. — Какъв късмет, че се появи навреме, за да ми спасиш кожата!
Той не реагира. Робърта се обърна към останките от малкия автомобил.
— Трябва да ти кажа, че много си я обичам тази кола. Вече не ги произвеждат.
— Ще ти купя друга — обеща той и закуцука натам.
— Ще ми купиш, разбира се! — гневно извика тя след него. — Освен това ми дължиш обяснение!
След няколко завъртания на ключа двигателят на малката кола кихна и заработи, издавайки странни, сякаш предсмъртни хрипове. Робърта направи маневра и напусна прелеза, без да обръща внимание на пронизителния вой на гумите, триещи се в смачканите калници. Започнаха да набират скорост, воят стана нетърпим. Нахлуващ свободно през счупеното предно стъкло, вятърът ги блъскаше в лицата. Моторът започна да прегрява, изпод смачкания капак се появиха кълба лютив дим.
— Няма да стигнем далеч! — изкрещя тя, опитвайки се да надвие воя на вятъра.
— Карай, докато стигнем на пътя! — извика в отговор той. — Струва ми се, че на идване видях някакво заведение.