Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (23)

23

— Интересно ли е?

— Доста — разсеяно отвърна Бен и вдигна глава от бюрото. Робърта зяпаше през прозореца с чаша кафе в ръце и изглеждаше отегчена. Той отново сведе глава към дневника и внимателно прелисти пожълтелите страници, запълнени от равния елегантен почерк на алхимика.

— Струва ли си трийсетте бона?

Бен не отговори. Нямаше как да прецени много или малко пари бе дал на Клеман. Част от страниците липсваха, други бяха повредени и трудни за разчитане. Беше се надявал да открие в дневника информация за приказния еликсир, включително и някаква рецепта. Но прелиствайки страниците, си даде сметка, че подобни очаквания бяха, меко казано, наивни. В ръцете си държеше един обикновен дневник, в който ден по ден се разказваше животът на този човек. Очите му попаднаха на едно от по-дългите описания и той се зачете.

 

 

9 февруари 1924 г.

Изкачването беше продължително и опасно. Явно вече остарявам за подобни авантюри. Няколко пъти бях на косъм от смъртта, докато се катерех по почти отвесните скали, а лекият снежец изведнъж се превърна във виелица. В крайна сметка успях да се добера до върха и седнах, за да отпочинат треперещите ми крайници. Когато избърсах снега от очите си и вдигнах глава, видях руините на замъка точно пред себе си.

Годините не са пощадили някога гордата и непристъпна крепост на Амори дьо Леви. Войните и чумата са взели своето, войнствени династии са се раждали и умирали, земята е преминавала от ръце в ръце. Изминали са повече от пет века от последната обсада на замъка — и бездруго достатъчно стар — в резултат на отдавна забравена фамилна вражда. Масивните му кръгли кули са почти срутени, а високите надупчени стени са покрити с лишеи и мъх. Вътрешността му е напълно унищожена от пожар, вследствие на който се е срутил и покривът. Вятърът, дъждът и слънцето са довършили останалото.

По-голямата част от развалините е покрита с тръни, които доста затрудниха приближаването ми до главния портал с готическа арка. От някога солидните дървени крила са останали само железните панти, забити дълбоко в камъка. Вътрешността на замъка ме посрещна с мъртвешка тишина. Надеждата да открия онова, което търсех, бързо се превърна в отчаяние.

Започнах да се лутам из вътрешния двор, оглеждайки останките от кули и високи стени. В долния край на извита каменна стълба открих входа на старо хранилище. Влязох, за да се скрия от вятъра, и запалих огън, за да се стопля.

Виелицата ме принуди да остана сред развалините в продължение на два дни. Скромните запаси от хляб и сирене бяха достатъчни, за да оцелея. Имах одеяло за завивка, а за пиене топях сняг в тенджерката, която винаги носех със себе си. През цялото време обикалях руините с трескавата надежда, че ще открия доказателства за резултатите от моите изследвания.

Знаех, че ако изобщо съществува, наградата ми няма да е на повърхността, сред руините на кулите, а някъде долу — сред лабиринта от тунели и тайни помещения, прокопани в скалата под крепостта. Много от тях се бяха срутили с течение на времето, но имаше и запазени. Там открих страховити килии, където костите на нещастните им обитатели отдавна се бяха превърнали в прах. Докато се лутах из влажното подземие с газена лампа в ръка, се молех за душите им.

След десетки часове на жестоко разочарование пропълзях през полусрутен тунел и се озовах в правоъгълна зала. Вдигнах лампата и с трепет разпознах сводестия таван и изписаните по него гербове, които открих в Париж, гравирани върху изгнила дървена плочка. Това беше мигът, в който разбрах, че моите търсения са се увенчали с успех, и сърцето ми се разтуптя от радост.

Открих мястото след много внимателен оглед на помещението. Отстраних дебелите паяжини, издухах облаците прах и пред очите ми най-сетне се появиха знаците, издълбани в камъка. Както очаквах, те ме насочиха към точно определена плоча на пода. Разрових влажната пръст по ръбовете й, пъхнах пръсти под нея и успях да я повдигна с цената на големи усилия. Когато зърнах дупката отдолу и осъзнах какво съм открил след толкова много мъки, паднах на колене и очите ми се напълниха със сълзи на облекчение и благодарност.

Измъкнах тежкия предмет с разтуптяно сърце и се заех да отстраня прогнилата овча кожа, в която беше обвит. Желязната кутия беше непокътната. Пъхнах ножа си под капака и натиснах. Въздухът излезе със съскане и кутията се отвори. Бръкнах вътре с треперещи ръце, съдържанието й проблесна под жълтеникавата светлина на лампата.

Никой през последните седемстотин години не беше виждал това, което се разкри пред очите ми. Каква радост!

Убеден съм, че съдържанието на кутията е дело на моите предци катарите. Предметите в нея бяха изработени с изключително майсторство, останало скрито за поколенията в продължение на векове. Взети заедно, те най-вероятно съдържат в себе си ключа за Тайната на тайните — крайната цел на нашата работа. Чудото е толкова невероятно, че аз все още се страхувам да мисля за последиците от него.

 

 

Жаден за повече подробности, Бен нетърпеливо прелисти няколко страници.

 

 

3 ноември 1924 г.

Очакванията ми се оправдаха напълно. Древният ръкопис се оказа изключително труден за дешифриране — много по-труден, отколкото си мислех. В продължение на няколко месеца работих ден и нощ върху превода на архаичните езици, хитроумно кодираните послания и многобройните капани, заложени в него. Но днес най-после усилията ни бяха увенчани с успех. Двамата с Клеман сме богато възнаградени за упоритостта и неуморната работа.

Разтопихме веществата в тигел над огнището, след като отделихме солите им и ги подложихме на специална дестилация. Лабораторията се изпълни със странно съскане, а Клеман и аз останахме крайно учудени от сладкия аромат на цветя и свежа пръст, който се разнесе във въздуха. Течността придоби златист цвят. Прибавихме към нея малко живак и оставихме разтвора да изстине.

А когато отворихме тигела…

 

 

Останалата част от страницата беше унищожена от мишките и влагата.

— Мамка му! — изруга Бен. Може би тук все пак нямаше нищо важно. Той продължи да чете, взирайки се в избледнелите от влагата редове.

 

 

8 декември 1924 г.

Как се изпробва субстанцията, наречена Еликсир на живота? Приготвихме микстурата, спазвайки точно инструкциите на прадедите ми, но Клеман, моят скъп приятел, се страхуваше да я опита. За разлика от него аз вече погълнах около сто грама от сладникавата течност. Засега не усещам нищо особено. Оставям на времето да разкрие необикновената й способност да съхранява живота…

 

 

Времето, какво друго, въздъхна Бен, прелисти с досада няколко страници и се натъкна на записки от месец май 1926 г., които бяха чисти и ясни, недокоснати от влагата.

 

 

Сутринта, връщайки се от всекидневната си разходка по Рю Лепик, бях посрещнат от противна миризма, идваща от лабораторията. Хукнах надолу по стълбите, предчувствайки какво е станало. Отворих вратата и видях младия си асистент Никола Дакен сред облаци дим, резултат от глупавия му експеримент.

След като потуших пламъците и силната кашлица от дима премина, се обърнах към него.

— Предупредих те да не правиш това, Никола!

— Много съжалявам, учителю — виновно ме погледна той. — Но почти бях на път да успея!

— Тези експерименти са опасни! — продължих да го хокам аз. — Ти си изпуснал контрола над отделните елементи, а балансирането им е най-важното нещо при всеки химически експеримент!

— Нали сам казахте, че имам вътрешно чувство за баланс? — невинно попита той.

— Имаш, но само интуиция не стига! Ти си талантлив, приятелю, но има още много да се учиш. На първо място трябва да сдържаш младежката си импулсивност.

— Познанието се придобива толкова бавно! Искам да знам повече, да знам всичко!

Моят двайсетгодишен помощник често проявява изключителна арогантност, но не мога да отрека, че е много талантлив. За пръв път в живота си срещам толкова жаден за знания младеж.

— Нима очакваш, че с няколко урока ще ти налея в главата познанието и философията, събирани в продължение на три хиляди години? — търпеливо започнах аз. — Или опита, който съм трупал цял живот? Великите тайни на природата се усвояват бавно, стъпка по стъпка. Няма друг начин да овладееш наука като алхимията.

— Но у мен напират страшно много въпроси, учителю! — възрази Никола, заковал в лицето ми живите си черни очи. — Вие знаете толкова много! Мразя да се чувствам такъв невежа!

— И ти ще натрупаш познания, млади човече — успокоих го аз. — Но първо трябва да се научиш да сдържаш буйния си нрав. Никой не може да тича, преди да се е научил да ходи. За момента трябва да насочиш усилията си към изучаване на теорията.

Младежът ядосано се тръшна на един стол.

— Уморих се да чета дебели книги, учителю! Усвояването на теорията е хубаво нещо, но аз имам нужда от практика, от нещо, което да видя и да пипна! Трябва да повярвам в смисъла на това, което вършим!

Отвърнах, че го разбирам. И наистина се обезпокоих, че изучаването на теорията може да го отблъсне и да пропилее таланта му. Защото прекрасно знам колко пуст и безплоден е животът на учения, лишен от наградата на истинското откритие.

Замислих се за своята собствена награда. Дали ако споделя поне частица от това невероятно знание с Никола, ще задоволя изгарящото го любопитство?

— Добре — казах аз след дълго мълчание. — Ще ти покажа нещо повече, което го няма в книгите.

Младежът скочи, очите му възбудено заблестяха.

— Кога, учителю? Сега?

— Не сега — охладих ентусиазма му аз. — Не бъди толкова нетърпелив, млади момко. Но ще стане скоро, много скоро… — Вдигнах предупредително пръст и добавих: — Но трябва да запомниш едно, Никола. Никой на твоята възраст не е навлизал толкова дълбоко и бързо в алхимическото познание. Това е голяма отговорност и ти трябва да си готов да я поемеш. Тайните, които ще споделя с теб, трябва да си останат тайни. Ще те накарам да се закълнеш, разбираш ли?

— Готов съм да го направя още сега! — вирна брадичка Никола.

— Не бързай, помисли малко. Отвориш ли тази врата, никога повече няма да можеш да я затвориш!

В този момент в лабораторията влезе Жак Клеман и спокойно се зае да разчиства пораженията от експлозията. Никола излезе и той колебливо пристъпи към мен.

— Моля да ми простите, учителю. Знаете, че никога досега не съм оспорвал решенията ви, но…

— Кажи каквото мислиш, Жак — подканих го аз.

— Зная, че високо цените младия Никола — предпазливо започна той. — Той несъмнено е умен и надарен младеж. Но неутолимата му жажда за познания наподобява, как да кажа… Наподобява алчността, която някои хора изпитват към богатството. Мисля, че този огън е прекалено силен за него.

— Той е млад — отвърнах аз. — Ние също сме били млади. Какво се опитваш да ми кажеш, Жак? Бъди откровен с мен, приятелю.

Той се поколеба, после вдигна глава.

— Учителю, сигурен ли сте, че младият Никола е готов за това познание? Ще може ли да го понесе?

— Надявам се — отвърнах. — Аз му вярвам.

 

 

Бен затвори дневника и се замисли. Беше ясно, че прозрението на Фулканели има пряка връзка с откритите в древната крепост предмети, които понастоящем най-вероятно се намираха в ръцете на Клаус Райнфелд. Поне бе попаднал на следа.

Лаптопът до него тихо мъркаше. Бен го придърпа и започна да чука по клавиатурата. Познатото писукане извести за влизането в интернет, на екрана се появи сайтът на Гугъл. Набра в прозорчето името КЛАУС РАЙНФЕЛД и натисна ENTER.

— Какво търсиш? — попита Робърта и придърпа един стол.

Резултатите го изненадаха. Срещу името Клаус Райнфелд се появиха 271 резултата.

— Мили боже! — възкликна той и започна да преглежда дългия списък. — Ето това ми се струва обещаващо…

Клаус Райнфелд режисира „Изгнаникът“ с Джулия Робъртс и Хю Грант в главните роли.

— Завладяващ трилър, изключителна режисура — започна да чете Робърта. — Райнфелд е новият Куентин Тарантино.

Бен изсумтя и продължи нататък. Изчете почти всички изразени мнения и становища за новия филм „Изгнаникът“, както и няколко интервюта с режисьора — трийсет и две годишен калифорниец. По-надолу бе отбелязано името на фирма „Клаус Райнфелд — Експорт“, търгуваща с вино.

— Ето един Клаус Райнфелд „Повелителят на конете“ — посочи екрана Робърта.

Няколко страници по-долу попаднаха на регионални новини, публикувани от малък вестник в Лиму.

— „Лудият от Сен Жан“ — прочете Бен едно от заглавията. — Публикацията е от октомври деветдесет и девета. Чуй за какво става въпрос…

Един ранен полугол мъж е бил открит в гората край селцето Сен Жан, област Лангедок. Според местния свещеник Паскал Камбриел, който го намерил, мъжът говорел несвързано на странен език и, изглежда, страдал от силна деменция. Според документите, открити у него, се казвал Клаус Райнфелд, с последен адрес в Париж. По тялото му имало дълбоки рани от хладно оръжие, които си бил нанесъл сам. „Никога не съм виждал подобно нещо — сподели с наш репортер член на екипа на «Бърза помощ». — Цялото му тяло беше покрито със странни белези, най-често кръстове и триъгълници. Беше отвратително. Нима е възможно човек сам да си причини такива грозни рани?“ Според непотвърдени слухове странните белези имат връзка с определени сатанински ритуали — твърдение, което местните власти категорично отхвърлят. Райнфелд бил откаран за лечение в болницата „Сент Виерж“.

— По дяволите! — изръмжа Бен. — Нищо не пише какво е станало с него след това! Може да е навсякъде!

— Но все още е жив — подхвърли Робърта.

— Бил е жив преди шест години. Ако е същият Клаус Райнфелд.

— Бас държа, че е той! Тези „сатанински“ белези не са нищо друго, освен алхимически символи.

— Но защо се е нарязал?

— Може би от лудост — сви рамене тя.

— Добре, нека обобщим. Имаме един луд и нарязан с нож германец, който вероятно е запознат с тайните на Фулканели и може да се намира във всяка точка от света! Това значително стеснява кръга на нашите търсения, няма що! — Бен въздъхна, изчисти екрана и отново стартира Гугъл. — И бездруго сме в интернет, нека проверим и още нещо — предложи той, набра сървъра на Мишел Зарди и вкара името му. Но за да прочете съдържанието на електронната му поща, трябваше да открие паролата. От опит знаеше, че повечето хора използват името на нещо, което е свързано с ежедневието им. — Какво знаеш за личния му живот? — обърна се към Робърта той. — Приятелка, нещо друго?

— Доколкото знам, той нямаше постоянна приятелка.

— Името на майка му?

— Хм… Чакай малко. Май беше Клер…

Бен вкара името в прозорчето на паролата, но на екрана бързо изскочи изписан с червено отговор:

ГРЕШНА ПАРОЛА!

— Любим футболен отбор? — попита той и хвърли кос поглед към младата жена.

— Нямам представа. Не мисля, че беше спортен тип.

— Марка на колата или мотора му?

— Мишел използваше само метрото.

— Домашни любимци?

— Една котка.

— Вярно — кимна Бен. — Нали й купуваше риба?

— Как можах да забравя проклетата риба! — сепна се Робърта. — Разбира се, че е така. Котката Лютен. Пише се L-U-T-I-N.

Бен бързо набра името и електронната поща се отвори.

— Слава богу — въздъхна той с облекчение.

Повечето от съобщенията бяха спамове и се отнасяха до продажби на виагра и удължаване на пениси. Нищо, което да го свързва с тайнствените му покровители. Робърта се пресегна през рамото му и кликна на ИЗПРАТЕНИ СЪОБЩЕНИЯ. Екранът се запълни от дългата редица на докладите на Мишел, подредени по дати.

— Трябва да прочетем всички, от начало до край — каза Робърта и плъзна курсора надолу по списъка. — Ето го последния прикачен файл, за който ти споменах. — Кликна върху кламера, за да отвори файла, и му показа снимките. Бен внимателно ги прегледа, затвори прозореца и щракна мишката върху надписа СЪСТАВИ НОВО СЪОБЩЕНИЕ. Над него веднага се отвори празен правоъгълник.

— Хей, какво правиш?

— Възкресявам нашият приятел Мишел Зарди — отвърна той и адресира новия имейл до Саул, който не се отличаваше от предишните. Започна да пише, а очите на Робърта се разшириха от тревога.

Сещаш ли се кой ти пише? Да, да, точно така! Не ударихте когото трябва, а убихте приятеля ми, гадни копелета! Аз държа Райдър, която май ви трябва. Ще ви я предам, но само ако следвате точните ми инструкции.

Бен се облегна и огледа творението си.

— Е, не е Шекспир, но ще свърши работа — каза той.

— Какво правиш, да те вземат мътните? — ужасено попита Робърта и скочи.

Той внимателно хвана ръката й и я накара да седне.

— Нали искаш да разбереш кой те преследва? — попита той, забеляза недоверието в очите й и с въздишка хвърли на масата връзка ключове. — Ето, вземи ги. Сега е моментът да си тръгнеш, ако наистина го мислиш. — Извърна се към компютъра, довърши имейла и натисна клавиша ИЗПРАТИ.

— Бомбите полетяха към целта — промълви той.