Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (35)

35

Легнал по гръб, Бен се опита да свали краката си от леглото. Оказа се трудна работа, а болката в мускулите му беше толкова силна, че по челото му избиха капчици пот. В крайна сметка успя да стъпи на пода и бавно се изправи. Виеше му се свят. Дрехите му бяха грижливо подредени на близкия стол и той започна да се облича.

През прозореца се виждаха покривите на съседните къщи. Стръмните баири зад тях се очертаваха на фона на синьото небе. Стиснал зъби, той се прокле за допуснатите грешки. Беше стигнал до това положение, защото още от самото начало бе подценил опасностите. И ето го сега тук: откъснат от света, неспособен да се движи и да свърши нещо полезно, докато едно умиращо дете се нуждаеше от помощта му. Измъкна плоската бутилка от джоба си и отпи голяма глътка._ Слава богу, че поне това все още мога да правя._ Жалко, че нямаше цяла бутилка или, още по-добре, две.

После си спомни за дневника, сковано се наведе и го измъкна от раницата. Прелисти страниците, откри докъде беше стигнал и потъна в четене.

 

 

3 септември 1926 г.

Събитието най-сетне се случи: ученикът се опълчи срещу учителя си. Пишейки тези редове, аз все още чувам предизвикателните думи на Дакен в лабораторията. Изрече ги с пламнали очи и здраво стиснати юмруци.

— Не проявяваме ли егоизъм, учителю? — извика той. — Защо настоявате да запазим в тайна познанието, което може да помогне на толкова много хора? Нима не виждате ползата от него, нима не усещате начина, по който то ще промени света?

— Не, Никола — възразих аз. — Не проявявам егоизъм, а обикновена предпазливост. Прав си, тези тайни са изключително важни. Но те са и много опасни, за да бъдат разкрити пред всички. Според мен трябва да станат достояние на ограничен кръг посветени хора.

— Не виждам смисъл! — гневно извика Никола. — Вие вече сте стар, учителю. Животът ви е протекъл в търсене, но ако не използвате откритията си, значи е протекъл напразно! Защо не искате да помогнете на света?

— Ти си млад, Никола — отговорих аз. — Твърде млад, за да познаваш света, на който толкова много искаш да помогнеш. Не всички са с чисто сърце като теб. Много хора биха използвали тези открития, за да задоволят алчността и егоистичните си цели. И няма да извършат добро, а зло.

На масата между нас лежеше древният ръкопис в кожената си калъфка. Взех го и го размахах пред очите му.

— Аз съм пряк потомък на хората, създали тази мъдрост. Моите катарски прадеди са осъзнавали нейното изключително важно значение и са направили всичко възможно да я запазят в тайна. Те са знаели кой се интересува от нея и какво ще се случи, ако попадне в неподходящи ръце. А мнозина от тях са жертвали живота си за нея.

— Знам, учителю, но…

— Познанието, което имахме честта да придобием, съдържа в себе си огромна власт — прекъснах го аз. — А властта е опасно нещо. Тя корумпира хората и привлича злото. Затова те предупредих за отговорността, която носиш. Не забравяй, че се закле да запазиш тайната! — Замълчах за момент, поклатих глава и добавих: — Вече започвам да съжалявам, че я споделих с теб…

— Това означава ли, че няма да науча останалото? — попита младежът. — Имам предвид втората велика тайна…

— Съжалявам, но няма да стане, Никола — отвърнах аз. — Би било твърде много за млад и нетърпелив човек като теб. Не мога да поправя стореното, но няма да те запозная с нищо повече, преди да демонстрираш по-голяма мъдрост и зрялост.

Чул тези думи, той се обърна и избяга от лабораторията с насълзени очи. Сърцето ми се сви, защото разбирах какво се изправя между нас.

 

 

Бен долови някакъв шум и вдигна глава. Робърта надникна през вратата с табла в ръце.

— Как се чувстваш? — загрижено попита тя.

— Добре — кратко отвърна той и затвори дневника.

— Нося ти закуска — каза младата жена и остави подноса, върху който димеше пилешка супа. — Яж, докато е топла.

— Колко време сме тук?

— Два дни.

— Два дни! — възкликна Бен, отпи глътка уиски и се намръщи от рязкото движение.

— Не бива да пиеш, Бен — загрижено го погледна тя. — В момента си на антибиотик. По-добре хапни, за да възстановиш силите си.

— Ще хапна, разбира се — кимна той. — Би ли ми подала раницата? Вътре са цигарите ми.

— Ще ти ги донеса — отвърна тя, а той изтощено се облегна на възглавницата и затвори очи.

Докато Робърта ровеше в раницата за цигарите, от нея изпадна нещо и тя механично се наведе да го вдигне. Оказа се, че е малка снимка в сребърна рамка — стара и поизмачкана от дългото съхраняване в портфейл. На нея беше запечатано красиво русокосо момиченце на около осем или девет години. Умните му сини очи блестяха, усмихнатото му луничаво лице излъчваше щастие.

— Много е красива — изрази възхищението си тя. — Кое е това момиченце, Бен?

Усмивката й замръзна в мига, в който вдигна поглед. Бен я гледаше със студени очи, в които имаше гняв.

— Остави я на мястото й и се махай оттук! — изръмжа той.

Отец Паскал веднага забеляза помръкналото лице на Робърта, когато тя бавно слезе по стълбите.

— Когато мъжете изпитват болка, те често казват или вършат неща, които обикновено не биха си позволили — меко промълви той и сложи ръка на рамото й.

— Фактът, че е ранен, изобщо не оправдава гадното му поведение — горчиво отвърна тя.

— Нямах предвид физическата болка, а онази, която изпитва наранената му душа — все така меко рече свещеникът. — Отивам да поговоря с него.

Влезе в стаята и седна на стола до леглото. Бен лежеше по гръб, заковал поглед в тавана. Ръцете му здраво стискаха плоската бутилка. Уискито облекчаваше болката му, но положението с цигарите беше сериозно — оказа се, че пакетът е полупразен.

— Нали нямаш нищо против да ти правя компания? — попита свещеникът.

Бен поклати глава.

Паскал помълча известно време, после тихо започна:

— Робърта ми разказа за част от твоята работа, Бенедикт. Похвален е стремежът ти да помагаш на нуждаещите се. Аз също се чувствам призван да помагам, доколкото мога. Моите усилия далеч не са толкова драматични и героични колкото твоите, но аз отдавам изключително важно значение на стремежа си да служа на Бога. Опитвам се да облекчавам болката на хората, да ги приобщавам към Бога. За част от тях това означава да бъдат в мир със себе си, независимо под каква форма го постигат.

Бен вдигна плоската бутилка и му я показа.

— Това е моят покой, отче.

— Прекрасно знаеш, че такъв покой не е достатъчен и никога няма да бъде — отбеляза Паскал. — Той само усилва страданията ти. Болката в сърцето ти е като отровен бодил. Не го ли изтръгнеш оттам, той ще отвори ужасна рана. А тя ще бъде толкова дълбока, че едва ли ще успеем да я излекуваме с няколко дози пеницилин, предназначен за кози.

— Сигурно сте прав, отче — горчиво се усмихна Бен, помълча малко и добави: — Изпитвам удовлетворение само от добре свършената работа.

— По всичко личи, че си помогнал на много хора — кимна Паскал. — Но ще продължиш да вървиш към собственото си унищожение, ако се опираш на измамната помощ на алкохола. А когато радостта от добре свършената работа отшуми, болката отново се завръща, нали? И то с нова сила…

Бен замълча.

— Знаеш отговора, нали?

— Вижте, отче… Дълбоко съм ви задължен за помощта, но проповедите са отминал етап за мен. Тази част от живота ми е отдавна мъртва. Изпитвам дълбоко уважение към вас, но съм длъжен да ви кажа, че ако сте дошли да ми четете проповед, само си губите времето.

Настъпи продължително мълчание. После Паскал извърна глава към прозореца и тихо попита:

— Коя е Рут?

Бен го стрелна с очи.

— Робърта не ви ли каза? Тя е внучката на моя клиент, която се топи от коварна болест. Същата, която се опитвам да спася, ако вече не е късно.

— Не, Бенедикт — поклати глава свещеникът. — Питам за другата Рут, която се появява в съня ти…

Бен усети как кръвта му застива и сърцето му се качва в гърлото.

— Не знам за какво говорите — задавено рече той. — Не сънувам никаква Рут.

— След две нощи край леглото на болен с висока температура човек научава някои доста интимни неща. Ти имаш тайна, Бен. Коя е Рут или по-скоро коя е била тя?

Бен въздъхна и отново надигна бутилката.

— Защо не искаш да ти помогна? — тихо попита Паскал. — Хайде, свали това бреме от плещите си!

Мълчанието се проточи, после Бен изведнъж заговори. Очите му бяха насочени някъде надалеч, където за пореден път изплуваха познатите болезнени картини.

— Бях на шестнайсет. Тя беше малката ми сестричка, едва на девет. Но въпреки това бяхме страшно близки. Единственият човек на този свят, когото обичах с цялото си сърце… — На лицето му се появи горчива усмивка. — Тя беше слънчице, отче. Няма как да я видите, за да разберете какво означава това. Благодарение на нея повярвах в Създателя. Може би ще се изненадате, но в един момент от живота си аз сериозно обмислях възможността да стана свещеник.

— Продължавай, синко — тихо промълви Паскал.

— Заминахме на почивка в Мароко заедно с родителите си. Отседнахме в хотел. Един ден мама и татко отидоха в някакъв музей и ни оставиха сами. Поръчаха ми да се грижа за Рут и да не излизаме от района на хотела.

Бен замълча, запали цигара и глухо продължи:

— В хотела имаше друго семейство от Европа, дъщеря им беше горе-долу на моята възраст. Голяма хубавица, много ми харесваше. Казваше се Джени. Тя предложи да идем на един от местните пазари. Отказах, защото трябваше да се грижа за Рут. Тя каза да взема и нея, а за награда щяла да ми даде целувка. Проявих слабост и се съгласих. Напуснахме хотела и отидохме на пазара. Беше пълно с народ, със сергии, укротители на змии, странни миризми и звуци…

— През войната бях в Алжир — кимна отец Паскал. — Далечен свят, много странен за нас, европейците.

— Преливах от щастие — продължи Бен. — Бях с Рут, бях и с Джени, която не спираше да обикаля сергиите, отрупани с парфюми, мъниста и гривни. Търсеше сребърна кутийка за бижута или нещо подобно. Оказа се, че няма достатъчно пари, и аз предложих да й я купя. Пуснах ръчичката на Рут и се обърнах. Само за миг. Подарих кутийката на Джени и тя ме прегърна. — Отново млъкна, гърлото му пресъхна.

Ръката му се протегна към бутилката, но Паскал го спря.

— Хайде да оставим измамните приятели поне за миг! — решително каза той.

Бен мъчително преглътна.

— И до ден-днешен не разбирам как се случи всичко. Изпуснах я от очи само за секунди, но после… после тя изчезна… Изчезна, разбирате ли?

Имаше чувството, че сърцето му се е превърнало в балон, който всеки момент ще се пръсне. Стисна глава между дланите си и бавно се заклати напред-назад.

— Сякаш се разтопи във въздуха. Не я чух да вика, не видях нищо. Всичко наоколо изглеждаше нормално. Сякаш беше някакъв лош сън. Сякаш тя никога не беше съществувала.

— Не се беше отдалечила просто за да се разходи, така ли?

— Не. Това е много печеливш бизнес, упражняван от професионалисти. Направихме всичко, което трябваше: полиция, консулство, месеци на издирване. И нищо. От Рут нямаше и следа.

Балонът се спука. След повече от две десетилетия. Нещо в него се скъса, прониза го остра болка. През всичките тези години не беше плакал освен в съня си.

— Грешката беше единствено моя. Обърнах гръб на най-любимото си същество. И за какво? За една обещана целувка!

— И оттогава не си обичал никого — промълви Паскал. Не беше въпрос, а заключение.

— Не зная как да обичам — отвърна Бен, успял да се овладее. — Не помня кога за последен път съм бил истински щастлив. Не знам какво е. Душата ми е мъртва.

— Бог те обича, Бенедикт.

— Бог ми е точно толкова приятел, колкото и уискито.

— Изгубил си вярата си.

— В онези дни се опитах да я запазя. Отначало се молех да я намерят, всеки ден се молех за прошка. Знаех, че Бог не ме чува, но продължавах да вярвам и да се моля. Майка ми никога не ми прости. Не можеше да ме понася. Престана да ме докосва, спря да ми говори. Не можех да я обвинявам. Изпадна в дълбока депресия. Един ден вратата й се оказа заключена. Викахме и блъскахме, но тя не отвори. Беше взела огромно количество приспивателни. Тогава бях на осемнайсет и току-що бях постъпил във факултета по теология.

Свещеникът тъжно кимна.

— А какво стана с баща ти?

— Рухна след изчезването на Рут, а смъртта на мама още повече влоши състоянието му. Мислех, че той все пак ми е простил, и това бе единствената ми утеха. — От гърдите на Бен се отрони тежка въздишка. — Бях си у дома по време на някаква ваканция. Влязох в кабинета му, вече не помня защо. Май ми трябваше хартия. Той не беше там. Открих дневника му…

— Прочете ли го?

— Да. И разбрах какво е изпитвал през цялото време. Той ме мразеше с цялата си душа. Обвиняваше ме за всичко и желаеше смъртта ми. След всичко, което бях причинил на семейството си, май наистина не заслужавах да живея. Вече не можех да се върна в университета. Изгубих интерес към всичко. Малко по-късно баща ми почина.

— А ти, синко? — меко попита отец Паскал. — Какво направи после?

— Не си спомням много добре. В продължение на около година просто лентяйствах. И пиех здраво. После се върнах у дома и се заех да оправя недовършените дела на баща ми. Продадох къщата и се преместих в Ирландия заедно с Уини, нашата икономка. След известно време постъпих в армията, защото не знаех какво друго да правя. Вложих целия си гняв и омразата към самия себе си в обучението и дисциплината. Станах отличен войник. На даден етап това беше забелязано. Започнаха да ме подготвят за специални мисии, искаха от мен да върша неща, които се нуждаят от… определена нагласа. Откриха, че притежавам някои по-специфични умения. След това върших неща, за които предпочитам да не говоря.

Отново млъкна, обзет от колебание. В главата му се появиха разпокъсани спомени. Образи, звуци, миризми…

— Постепенно увеличих пиенето — продължи след известно време той, успял да прогони виденията. — И то се превърна в сериозен проблем. Наложи се да напусна армията. Прибрах се у дома и направих опит да се върна към нормалния живот. След известно време ми се обадиха с молба да открия изчезнал тийнейджър, на когото някаква секта успяла да промие мозъка. Открих го в Южна Италия и го върнах у дома. Тогава разбрах с какво искам да се занимавам. — Вдигна глава и погледна Паскал. — Това беше преди шест години…

— Разбрал си, че като връщаш изчезнали хора на близките им, лекуваш собствената си наранена душа — кимна свещеникът.

— Да. Вдъхновявах се от всеки успех и търсех следващия. Постепенно това се превърна в пристрастяване.

— Много си преживял, Бенедикт — погледна го съчувствено отец Паскал. — Радвам се, че ми се довери. Доверието е най-добрият лечител. Заедно с времето, разбира се.

— Мен времето не успя да ме излекува — поклати глава Бен. — Болката се притъпи, но стана още по-дълбока.

— Мислиш ли, че ако откриеш лекарство за малката Рут, ще успееш да прогониш чувството за вина от душата си?

— Ако не вярвах, нямаше да приема задачата.

— Надявам се да успееш, Бен. Както заради момиченцето, така и заради теб самия. Но мисля, че истинското изкупление и душевен покой трябва да дойдат от нещо по-дълбоко в душата ти. Трябва да се научиш да отваряш сърцето си, да търсиш любовта вътре в себе си. Само тогава ще зарасне дълбоката рана в душата ти.

— Но как да стигна до това?

— Вече тръгна по този път, Бен. Защото сподели тайната си. Когато потиска чувствата си, човек не може да стигне до спасението. Извличането на отровата от раната е много болезнено, вероятно защото това е моментът, в който се изправяме лице в лице с демона. Но успееш ли да го сториш, със сигурност ще откриеш свободата.

 

 

Капчица разтопен восък падна върху ръцете на Бен. Намираше се във вътрешността на малката църква на Сен Жан, която не беше заключена дори и в три през нощта. Тръгна по централната пътека, краката му леко се огъваха. Около него играеха сенки. Църквата беше тиха и абсолютно празна. Отпусна се на колене пред олтара, вдигна глава към блестящата бяла статуя на Исус Христос и започна да се моли.

 

 

Следата водеше на юг. Люк Симон не изпитваше затруднения да я следва, тъй като беше осеяна с куршуми и мъртъвци.

Един фермер от Льо Пюи в Централна Франция беше докладвал за интензивна стрелба и гонитба между две коли по черните междуселски пътища. Когато полицията откри мястото на престрелката, там имаше трима мъртви мъже, две разбити коли и купища празни гилзи. Колите нямаха официална регистрация, а беемвето се оказа откраднато от Лион два дни по-рано.

По-интересен беше фактът, че в жълтото пежо с парижка регистрация откриха отпечатъците на Робърта Райдър. В тревата около него бяха пръснати 18 гилзи от 9-милиметров пистолет, най-вероятно браунинг. Те бяха идентични с онези, които бяха открили в изоставения мерцедес и под моста на Сена.

Все едно че Бен Хоуп беше издълбал името си в кората на някое от близките дървета.