Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (93)

93

— Страхувам се, че ще ме помислят за някоя от онези, които държат да видят имената си във вестника — сподели Елси Стоун с дъщеря си. Държеше телефона в едната си ръка, а вестник „Кейп Код Таймс“ в другата. На телевизионния екран снимките на близначките Фроли се въртяха отново и отново.

— Жената ми каза, че детето е момченце, но сега съм сигурна, че беше момиче. И знаеш ли, Сузи, Бог ми е свидетел, кълна се, че детето беше Кати Фроли. Наистина имаше качулка на главата и под нея се подаваше малко тъмнокестенява коса, но сега, като се замисля, се сещам, че косата ми се видя някак фалшива. Разбираш какво искам да кажа. Както когато ти забеляза колко нескопосно се бе боядисал чичо ти Рей. А като го попитах за името, детето първо каза Кати, но тогава жената направи гримаса и детето… ох, то, горкото, изглеждаше много уплашено и се поправи — че се казва Стиви.

— Мамо — прекъсна я Сузи. — Сигурна ли си, че не си измисляш? Да не си сънувала цялата тази история? — Тя погледна съпруга си и сви безпомощно рамене. След като сложиха Деби да спи, двамата седнаха да вечерят. Сега агнешкото филе в чинията й изстиваше, а Винс — съпругът й, заплашително прокарваше ръка през шията си.

Винс наистина обичаше своята тъща, но не харесваше склонността й „да повтаря като развалена грамофонна плоча“.

— Не искам да ме сметнат за някоя глупачка, но само си представи, че…

— Мамо, ще ти кажа какво да направиш, а след това ще затворя и ще седна на масата, преди Винс да получи сърдечен удар. Обади се в полицията в Барнстейбъл. Разкажи им дума по дума същото, което каза на мен, и остави всичко в техните ръце. Обичам те, мамо. Деби си е прекарала днес при теб чудесно, а курабийките, които донесе вкъщи, са върхът. Чао, мамо.

Елси Стоун задържа слушалката в ръката си, докато се чудеше какво да направи. „Дали да се обади на типстър-телефона^[1] или в полицията?“ — чудеше се тя. Сигурно получават много налудничави обаждания на типстър-телефона.

„Ако не желаете да се обадите, моля затворете.“ Звученето на компютърния глас подейства като катализатор за решението на Елси.

— Искам да се обадя — заяви тя. Натисна бутона за изключване, изчака един миг, сетне натисна, бутона за разговор и набра номера.

Когато друг компютърен глас я попита за града и щата, тя отвърна бързо: Барнстейбъл, Масачузетс.

— Повтарям, Барнстейбъл, Масачузетс — повтори механичният глас.

Елси Стоун неочаквано осъзна, че ако сведението, което иска да предаде, е свързано със случая „Фроли“, тогава е много важно да го получат точните хора, при това бързо, затова рече:

— Точно така, и, за бога, не ми губете времето!

— Служебен или домашен телефон? — попита компютърният глас.

— Свържете ме с полицейския участък в Барнстейбъл.

— Полицейски участък в Барнстейбъл, така ли?

— Да. Да, да.

След кратка пауза един човешки глас попита:

— Спешно ли е, госпожо?

— Свържете ме с полицейския участък.

— Веднага.

— Полицейски участък Барнстейбъл, сержант Шварц слуша.

— Сержант, казвам се Елси Стоун. — Неувереността й се бе изпарила. — Работя в „Макдоналдс“, близо до търговския център. Почти сигурна съм, че тази сутрин видях Кати Фроли там и… — И тя започна да описва събитията от сутринта.

В участъка всички говореха за последните новини по случая „Фроли“. Сега, докато слушаше, сержант Шварц сравни историята на Елси Стоун с описанието, което Дейвид Туми бе дал за жената с несъществуващата кражба в мотел „Саундвю“.

— Детето е казало, че се казва Кати, а после се е поправило и е казало Стиви, така ли? — уточни той.

— Да. През целия ден това ме притесняваше, докато не разгледах добре снимката във вестника и не видях снимката по телевизията. Същото лице! Кълна се в безсмъртната си душа, лицето беше същото, а тя каза, че името й е Кати. Надявам се, че няма да ме вземете за луда.

— Не, госпожо Стоун. Няма да ви сметна за луда. Веднага ще се обадя на ФБР. Моля ви, не затваряйте. Те може би ще искат да говорят с вас.