Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (83)

83

Гас Свенсън седеше на обичайното си място на бара в „Данбъри Пъб“, когато от двете му страни го подпряха двама мъже.

— ФБР — каза единият. — Стани.

Гас беше на третата си бира.

— Шегувате ли се?

— Хич даже. — Тони Риалто погледна към бармана. — Направи му сметката.

След пет минути Гас бе в полицейския участък на Данбъри.

— Ама какво става? — питаше той. „Трябва да си проясня главата — каза си. — Тези момчета са луди.“

— Къде отиде Клинт Даунс? — изстреля въпроса Риалто.

— Откъде да знам.

— Ти си му се обадил в един и четвърт днес следобед.

— Глупости! В един и четвърт поправях канализацията на кмета. Питайте го, ако не ми вярвате. Той си е вкъщи.

Агент Риалто и Карлсън се спогледаха. Не лъже, казаха погледите им.

— Защо Клинт ще се преструва, че говори с теб? — продължи с въпросите Карлсън.

— Че питайте него! Може би не е искал приятелката му да разбере, че му се обажда някое друго маце.

— Приятелката му? Анджи ли? — попита Риалто.

— Точно тя, пълна откачалка е!

— Кога за последен път видя Клинт?

— Чакайте да се сетя. Днес е събота. Значи снощи сме вечеряли заедно.

— Анджи с вас ли беше?

— Неее. Оправяше се с нейните работи — да гледа деца.

— Кога за последен път я видя?

— Ами, с Клинт излязохме да изпием по няколко бирички и да хапнем бургер в четвъртък вечерта. Анджи беше в къщата, когато минах да го взема. Гледаше някакво дете. На име Стиви.

— Ти видя ли детето? — Карлсън не успя да скрие вълнението в гласа си.

— Да. Всъщност само го зърнах бегло. Беше го завила с одеяло. Видях главата му отзад.

— Каква на цвят беше косата?

— Тъмна, почти черна. Късо подстригана.

Телефонът на Карлсън иззвъня. На екрана се изписа номера на полицията в Риджфийлд.

— Уолт — започна Мартинсън, — исках да ти се обадя по-рано, но изникна нещо спешно. Тийнейджъри направиха катастрофа, за щастие ще се оправят. Искам да ти дам едно име във връзка със случая на Фроли. Може нищо да не излезе, но мисля, че си струва да провериш. И ето защо…

Още преди Мартинсън да довърши, агент Карлсън беше сигурен, че името, което ще чуе, бе Клинт Даунс.

От другата страна на масата набързо изтрезнелият Гас Свенсън говореше на Тони Риалто:

— Излизал съм да вечерям с Клинт много пъти, от месеци наред. Веднъж, съвсем наскоро, налетях на Анджи в аптеката. Купуваше разни неща, като инхалатор и детски сироп за кашлица, обясни ми, че детето, което гледала, било болно. И аз…

Тъй като агентите го слушаха, Гас с охота разказа всичко, което можеше да си спомни за неотдавнашните си контакти с Клинт и Анджи.

— В сряда вечерта се обадих на Клинт, исках да се почерпим няколко бирички, но го нямаше. Анджи каза, че отишъл да си търси нова кола. Тя гледаше деца и те се разреваха, така че ме отряза на бърза ръка.

— Деца ли? — намеси се Карлсън.

— О, грешка! Първо ми се стори, че съм чул две, но не бях сигурен. Когато я попитах, тя просто ми затвори телефона.

— Хайде да уточним нещата. Видял си Анджи за последен път във вторник вечерта, а Клинт — снощи. Така ли?

— Тъй. Взех го и по-късно го върнах. Оплака ми се, че нямало как да се прибере. Анджи била в Уисконсин при децата, които гледала, а той бил продал буса.

— Ти повярва ли му?

— Да ви кажа ли какво си помислих? Кой си продава колата, преди да си е купил друга? Глупаво е, нали?

— Значи си сигурен, че бусът не е бил там снощи?

— Кълна се в Бога! Във вторник вечерта обаче си беше в гаража, а и Анджи си беше у дома с детето, което гледаше.

— Добре. Остани тук, Гас. Веднага ще се върнем.

Агентите излязоха навън и застанаха в коридора.

— Е, какво мислиш, Уолт? — попита развълнувано Риалто.

— Анджи навярно е тръгнала с буса и с Кати. Или са си поделили парите и са се разделили, или той ще се срещне някъде с нея.

— И аз мисля така.

Върнаха в кабинета.

— Гас, да си забелязал Клинт да разполага с повече пари в брой, когато излязохте?

— Не. Дори ме помоли и двата пъти аз да платя.

— Знаеш ли кой друг би го откарал някъде с колата си?

— Представа нямам.

Сержантът от полицията в Данбъри, посетил бунгалото в голф клуба, бе направил свои собствени проучвания. Влезе в офиса точно навреме, за да чуе последния въпрос и да му отговори.

— Клинт Даунс е пътувал с такси от Данбъри до терминала на континенталните авиолинии на летище „Ла Гуардия“ — намеси се той. — Слязъл е там в пет и половина.

Само преди два часа, помисли си Уолтър Карлсън. Вече затягаха мрежата около него, но дали ще бъдат достатъчно бързи да го хванат, преди да е станало прекалено късно за Кати?