Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Two Little Girls in Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Две малки момиченца в синьо

ИК „Бард“, София, 2006

Американска. Първо издание

ISBN: 954-585-745-5

История

  1. — Добавяне

54

— Сега слушай внимателно — каза Анджи на Кати в девет сутринта в събота. — С кашлицата и плача си ти ме държа будна почти цялата нощ и сега съм направо като болна. Не ми се стои затворена като в кафез тук през целия ден, а не мога да ти запуша устата, защото както кашляш, ще вземеш да се задушиш. Така че ще дойдеш с мен. Вчера ти купих дрехи, но обувките не ти стават. Много са малки. Затова ще се върнем в магазина, аз ще вляза да ги сменя с по-голям номер, а ти ще кротуваш на пода в микробуса и да не си гъкнала! Ясно ли е?

Кати кимна уплашено. Анджи я облече в блузка с поло яка, кадифено гащеризонче и яке с качулка. Късата й тъмна коса залепна по челото и бузките, все още влажна от душа. Допълнителната лъжица сироп за кашлица вече я караше на сън. Толкова много й се искаше да си говори с Кели, но разговорите със сестра й бяха забранени. Ето защо Анджи я бе ощипала толкова силно вчера.

„Мамо, татко — шепнеше Кати в мислите си. — Искам вкъщи. Искам при вас.“

Знаеше, че трябва да се стегне и да не плаче повече. Нямаше намерение да плаче, но когато заспиваше и протягаше ръчичка, за да хване ръката на Кели, установяваше, че сестричката й не е там. После осъзнаваше, че не е в своето легло и че мама няма да дойде, за да провери дали са завити. И тогава вече не можеше да спре сълзите.

Обувките, които Анджи бе купила, бяха много малки. Те стягаха на крачетата й и не приличаха на гуменките с розови връзки или на официалните обувки, които носеше на рождения си ден. Може би, ако беше много добро дете и не плачеше, ако се опиташе да не кашля и да не говори с близначката си, мама щеше да дойде и да я заведе у дома. А пък истинското име на Мона беше Анджи. И мъжът не бе Хари, а Клинт. Така го наричаше понякога Анджи.

„Искам да си отида вкъщи“, повтаряше си Кати и сълзите отново напълниха очите й.

— Не започвай пак да ми цивриш — предупреди я Анджи, отвори вратата и поведе Кати за ръка към паркинга. Навън валеше силно и тя остави куфара, за да й сложи качулката на главата. — Само да не се простудиш още повече — промърмори жената. — Достатъчно болна си вече.

Тя занесе големия куфар до колата и накара Кати да легне на възглавница на пода, като я покри с едно одеяло.

— Ама че история. Трябва да ти купя детска седалка. — Тя въздъхна. — Боже, ти ми носиш повече тревоги, отколкото радости.

Затръшна задната врата, седна на мястото на шофьора и завъртя ключа.

— От друга страна пък, аз винаги съм искала да имам дете — продължи да се говори сама. — Точно това ме вкара и предишния път в неприятности. Мислех, че онова хлапе наистина ме харесва и иска да остане с мен. Почти побеснях, когато майка му си го взе. Казваше се Били. Беше сладък и все се смееше. Не като теб. Ти все плачеш и хленчиш! Аман от теб!

Кати разбираше, че Анджи вече не я харесва. Сви се на пода и пъхна палеца си в устата. Правеше го, когато беше бебе, а след като порасна, спря. Ала сега не можеше да се въздържи — така й бе по-лесно да не плаче.

Анджи излезе от паркинга на мотела и заяви:

— Само в случай че се интересуваш, кукличке, намираш се в Кейп Код. Тази улица води към доковете, откъдето тръгват лодките и яхтите за Мартас Вайнярд и Нантъкет. Веднъж ходих в Мартас Вайнярд с едно момче. Доста го харесвах, но така и повече не се видяхме. Господи, ще ми се сега да му се похваля, че пак съм тук, но този път с един милион кинта в куфара! Ще го шашна, нали?

Кати усети, че колата направи завой.

— Мейн стрийт, Хаянис — не спираше да говори Анджи. — Няма толкова хора, колкото ще надойдат само след няколко месеца. Но тогава ние ще сме на Хаваите. Там вероятно е по-безопасно, отколкото във Флорида.

Анджи започна да пее някаква песен за Кейп Код. Не знаеше всички думи, така че само тананикаше мелодията и накрая пускаше гласа си с все сила: „В стария Кейп Код“. Повтаряше тези думи отново и отново. Анджи спря колата и изпя още веднъж: „Тук, в стария Кейп Код“. Сетне каза:

— Не мога да изкарам и една песен докрай.

Наведе се над задната седалка и погледна надолу. На лицето й имаше многозначително изражение.

— Такааа, пристигнахме. Сега ме слушай внимателно. Да не си посмяла да се изправиш, ясно ли е? Ще те завия презглава, така че ако някой надникне, да не те види. Ако открия, че си помръднала и на един сантиметър, знаеш какво ще стане, нали?

Очите на Кати се напълниха със сълзи и тя кимна.

— Добре. Разбираме се отлично. Ще се върна бързо, после ще отидем в „Макдоналдс“ или в „Бъргър Кинг“. Ти и аз заедно. Мама и Стиви.

Кати усети одеялото да я покрива, но не й пукаше. Беше на топло и тъмно, чувстваше се защитена и й се спеше. Беше толкова хубаво да заспи. Но одеялото бе пухкаво и дразнеше нослето й. Страхуваше се, че отново ще започне да кашля, но успя да се сдържи, докато Анджи не излезе от колата и не заключи вратата.

Едва тогава Кати пусна сълзите си на воля и започна да говори с Кели.

— Не искам в стария Кейп Код. Не искам в стария Кейп Код. Искам вкъщи.