Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (28)

28

Мобилният телефон в ръката на Франклин Бейли зазвъня. Той го отвори с треперещи пръсти и го притисна до ухото си.

— Франклин Бейли слуша — произнесе с пресъхнала уста.

— Браво, господин Бейли, вие сте забележително точен. Моите поздравления. — Шепотът не можеше да бъде разпознат. — Незабавно тръгнете надолу към Осмо авеню и Петдесет и седма улица. Завийте надясно по нея и вървете на запад до Девето авеню. Изчакайте на северозападния ъгъл. Не се оглеждайте на всяка стъпка. Ще ви се обадя точно след пет минути.

Агентът от ФБР Ангъс Самърс, облечен в парцаливите мръсни дрипи на бездомник, се бе свил на тротоара, подпрян до стената на архитектурната забележителност, която някога е била музеят „Хънтингтън Хартфорд“^[1]. До него стоеше очукана количка, покрита с найлон и пълна със стари дрехи и вестници, така си осигуряваше някакво прикритие, в случай че някой го наблюдава. Както на всички други агенти, участващи в акцията, и неговият мобилен телефон бе програмиран така, че да прехване всяко обаждане на телефона на Франклин Бейли. Проследи с поглед как Бейли започва да влачи количката с куфарите по улицата. Възрастният човек се напрягаше доста поради тежестта на багажа и бързо бе измокрен до кости от проливния дъжд.

С присвити очи Самърс огледа околността около Калъмбъс Съркъл. Дали похитителят и неговата банда бяха някъде сред тълпата? Или бяха изпратили Бейли за зелен хайвер да обикаля из целия Ню Йорк, за да проверят дали не го следят и да се отърват от преследвачите?

Докато Бейли изчезваше бавно от погледа му, Самърс лениво се изправи, забута количката за пазаруване към ъгъла и изчака светофара. Знаеше, че камерите са насочени към сградата на „Таим Уорнър“ и в ротондата се записва всеки сантиметър от площада пред нея.

Той прекоси Петдесет и осма улица и се обърна наляво. Там един млад агент, маскиран също в парцаливите дрипи на бездомник, взе количката му. Самърс влезе в една от очакващите го коли на ФБР и след две минути, преоблечен в шлифер и подходяща шапка, беше свален пред „Холидей Ин“ на Петдесет и седма улица, на половин пряка от Девето авеню.

— Бърт, обажда се Пайд Пайпър. Кажи ми къде се намираш!

— Паркирал съм на Петдесет и пета улица между Осмо и Девето. Точно пред един противопожарен кран. Не мога да остана дълго. Предупреждавам те. Според Бейли това място е фрашкано с агенти на ФБР.

— Съвсем естествено. Да не би да очакваш нещо друго? Карай по Десето, сетне завий по Петдесет и шеста улица. Спри до тротоара веднага щом можеш, и чакай следващите инструкции.

Миг по-късно иззвъня телефонът на Клинт. Той бе паркирал крадената кола на Западна шейсет и първа улица. На него Пайд Пайпър даде същите инструкции.

Франклин Бейли чакаше на северозападния ъгъл на Девето авеню и Петдесет и седма улица. Вече бе подгизнал до кости и останал без дъх от тежките куфари. Въпреки увереността, че всяка негова стъпка се следи от ФБР, не можеше да се освободи от напрежението заради играта на котка и мишка, която играеше с похитителите. Когато телефонът иззвъня отново, ръката му трепереше толкова силно, че го изтърва. Като се молеше само да не се е счупил и да работи, той го отвори и каза:

— Тук съм.

— Виждам ви. Тръгнете до Петдесет и девета улица и Десето авеню. Влезте в магазина на „Дуейн Рийд“^[2] на северозападния ъгъл. Оттам си купете нов телефон с предварително предплатени минути и торбички за отпадъци. Ще се обадя след десет минути.

„Той ще го накара да изхвърли нашия телефон“, помисли си агент Самърс, докато стоеше на алеята пред „Холидей Ин“ и подслушваше разговора. Очевидно похитителят наблюдаваше всяко движение на Бейли, а това означаваше, че е в някоя от сградите с апартаменти наоколо. Видя как едно такси спря от другата страна на улицата и някаква двойка излезе от него. Знаеше, че десетина агенти шофират таксита, а на задните им седалки има други агенти. Идеята бе да свалят предполагаеми пътници близо до мястото, където чака Бейли, така че ако му наредят да наеме кола, да не изглежда подозрително, че съвсем наблизо има свободно такси. Ала сега Пайд Пайпър се опитваше да направи така, че всеки, който следи Бейли, да се разкрие.

Възрастният човек трябваше да измине още четири пресечки в дъжда, влачейки тежките куфари със себе си. Съмърс се тревожеше за Бейли, докато го гледаше как завива на север, следвайки инструкциите на похитителя. Надяваше се да не припадне, преди да стигне до мястото за предаване на парите.

Едно такси с надпис „Поръчка на таксиметров превоз и лимузини“ спря до тротоара. Самърс претича да го вземе.

— Ще заобиколим Калъмбъс Съркъл — нареди той на агента, който шофираше — и ще спрем на Десето близо до Шейсета улица.

На Франклин Бейли му трябваха десет минути, за да стигне до магазина на „Дуейн Рийд“. Когато излезе, носеше в ръката си малък пакет и телефон, но ФБР вече не можеше да подслушва инструкциите на Пайд Пейпър. Под погледа на Самърс Бейли влезе в една кола и потегли.

Вътре в магазина Майк Бензара, студент в центъра „Фордхам-Линкълн“, който работеше тук в свободното си време, за да припечелва някой и друг долар допълнително, мина покрай касата. Спря, когато видя мобилен телефон да лежи между дъвките и бонбоните по рафтовете. Я виж ти, много хубав и модерен апарат, помисли си, докато го подаваше на касиерката.

— Жалко, че не сме служба „Загубени вещи“ — пошегува се той.

— Този е вторият за днес — рече касиерката, като го прибра в чекмеджето под касата. — Обзалагам се на кутия понички, че принадлежи на възрастния мъж с куфарите. Тъкмо плащаше торбичките за смет и новия телефон, който купи, когато неговият започна да звъни. Помоли ме да продиктувам номера на новия на човека, който му се обаждаше. Каза, че очилата му били замъглени и не можел да го прочете.

— Може би си има любовница и не иска жена му да открие номера й, когато провери сметките.

— Не. Говореше с мъж. Вероятно е бил букмейкърът му.

— Отвън има един седан, който ви очаква — инструктира Пайд Пайпър Бейли. — Името ви е написано на стъклото от страната на пътника. Не се страхувайте. Колата е с номер 142 на „Ексел Драйвинг Сървис“^[3]. Резервацията е на ваше име. Помолете шофьора да качи куфарите на задната седалка до вас.

Шофьорът от „Ексел“, Ейнжъл Розарио, спря до тротоара на Петдесет и девета улица и Десето авеню. Възрастният мъж, който влачеше количка за багаж и надничаше в прозорците на колите, паркирани покрай тротоара, сигурно бе неговият пасажер.

— Вие ли сте господи Бейли?

Ейнджъл протегна ръка към дръжката на количката.

— Ще отворя багажника, сър.

— Не. Трябва да извадя нещо от чантите. Сложете ги на задната седалка.

— Но те са мокри — възрази Ейнджъл.

— Тогава ги сложете на пода — разсърди се Бейли. — Направете го!

— Добре. Само да не получите удар. — През двадесетте години практика като шофьор в „Ексел“ Ейнджъл бе виждал доста смахнати пасажери, но този определено го разтревожи. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар, а Ейнджъл не искаше да спомогне за подобно развитие на нещата, като спори с него. Пък и от този курс можеше да падне щедър бакшиш, ако е услужлив, помисли си. Въпреки че дрехите на пътника бяха подгизнали от дъжда, личеше си, че са скъпи, а в гласа му се долавяха аристократични нотки. Не беше като предишния му пътник — една жена, която му вдигна скандал, че й е начислил такса и за престой. Гласът й стържеше като ръждясала косачка.

Ейнджъл отвори задната врата на колата, но Бейли не влезе, докато куфарите не бяха свалени от количката и нагласени на пода. Трябваше да сложи количката в скута му, мислеше си ядосано Ейнджъл, докато я сгъваше и поставяше на предната седалка. Той затвори вратата, заобиколи и влезе на мястото си.

— Бруклинският музей, нали?

— Нали така са ви казали.

— Даа. Ще вземем вашия приятел и ще го откараме заедно с вас в хотел „Пиер“^[4]. Предупреждавам ви, че може да отнеме доста време. Движението е натоварено, пък и в този дъжд… по-разумно е да е бавно.

— Разбирам.

Когато колата тръгна, новият телефон на Франклин Бейли започна да звъни.

— Намерихте ли шофьора? — попита Пайд Пейпър.

— Да, в колата съм.

— Прехвърлете парите от куфарите в две торби за смет. Завържете ги със синята вратовръзка, която носите, и с червената, която трябва да е в джоба ви. Ще ви се обадя след малко.

Часът беше девет и двадесет.