Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (63)

63

След посещението на агентите Уолш и Филбърн Ричи Мейсън си направи кафе и хладнокръвно анализира възможностите си. ФБР го следяха. Мисълта за това, как нещата изведнъж излязоха от контрол и се объркаха, го смаза и го накара да изпадне в ярост. Всичко вървеше толкова гладко и ето че единственото слабо звено във веригата — онова, което той винаги бе знаел, че е слабо, наистина създаде проблем.

Сега федералните стесняваха обръча около него. Фактът, че все още не знаеха колко близо бяха до истината, беше направо удивителен. Цяло чудо. Душеха около връзките му с Бейли и това му даваше кратка отсрочка. Но много скоро щяха да се усетят.

Няма да се върна в затвора, помисли си ожесточено Ричи. Споменът за тясната, претъпкана килия, за униформите, за ужасната храна, за монотонния скучен живот го накара да потръпне. За десети път през изминалите два дни погледна паспорта, който щеше да му осигури безопасност и сигурност.

Паспортът на Стивън. Открадна го от чекмеджето през оня ден, когато ги посети в Риджфийлд. Приличаха си достатъчно, за да мине, без да му задават каквито и да е въпроси. Само трябваше да докара приятната топла усмивка на братчето си, докато го проверяват.

Разбира се, съществуваше и възможността емиграционният чиновник да попита:

— Вие не бяхте ли бащата на двете отвлечени близначки?

В такъв случай просто щеше да им каже, че това е братовчед му.

— И двамата сме кръстени на дядо ни — щеше да обясни. — И си приличаме почти като братя.

Бахрейн нямаше подписано споразумение за екстрадиция със САЩ. Но той щеше да има нова самоличност, така че нямаше значение.

Трябваше ли да се задоволи с онова, което има, или да продължи да търси остатъка от гърнето със злато?

„Защо не?“ — запита се Ричи. Винаги е по-добре да се вържат изтърваните краища.

Доволен от решението, той се усмихна.