Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (2)

2

Изскърцването на спирачки на алеята пред къщата подсказа на капитана от полицията в Риджфийлд Робърт Мартинсън — Марти, че родителите на изчезналите близначки се връщат.

Бяха телефонирали в полицейския участък минути след като се получи обаждането от 911.

— Аз съм Маргарет Фроли — каза жената, а гласът й трепереше от тревога. — Живеем на Олд Удс Роуд 10. Не можем да се свържем с бавачката. Не отговаря нито на домашния, нито на мобилния телефон. Гледа нашите тригодишни близначки. Може би нещо се е случило. Пътуваме към къщи от града.

— Ще отидем на място и ще проверим — обеща Марти. Тъй като родителите вече бяха на път и без съмнение бяха притеснени, не виждаше смисъл да им съобщи, че вече знае какво не е наред. Бащата на детегледачката току-що им бе телефонирал от Олд Удс Роуд 10.

— Дъщеря ми е вързана и със запушената уста. Близначетата са изчезнали. В спалнята има бележка за откуп.

Сега, около час по-късно, мястото около къщата и алеята към нея вече бяха оградени с жълти полицейски ленти. Полицаите очакваха пристигането на екипа криминалисти. На Марти му се щеше да държи медиите далеч от отвличането, но знаеше, че е безнадеждно. Родителите на детегледачката бяха разказали на всеки срещнат в спешното отделение на болницата, където Триш Логан бе заведена, че близначките са изчезнали. Всеки момент тук щяха да цъфнат репортерите. ФБР също бе уведомено и агентите бяха на път.

Марти опита да се стегне, когато вратата на кухнята се отвори и родителите забързано влетяха вътре. Още от първия ден на своята полицейска кариера — като двадесет и една годишен полицай — той се бе научил да запомня първото си впечатление от хората, свързани с престъплението, независимо дали бяха жертвите, извършителите или свидетелите. По-късно щеше да нахвърли тези впечатления. В полицейските среди беше известен като Наблюдателя.

Тези са в началото на трийсетте години, помисли си той, докато Маргарет и Стийл Фроли се втурнаха забързано към него. Красива двойка, и двамата с вечерни тоалети. Кестенявата коса на майката се стелеше по раменете й. Беше елегантна, стройна, но тънките й ръце изглеждаха силни. Ноктите на ръцете й бяха ниско изрязани, лакът беше безцветен. Вероятно е добра атлетка, помисли си Марти. Напрегнатите й очи бяха тъмносини и изглеждаха почти черни, когато го погледна.

Стийл Фроли — бащата, беше висок около метър и деветдесет, с тъмноруса коса и светлосини очи. Широките рамене и силните ръце бяха причина прекалено тесният смокинг да се пука по шевовете. Ще му трябва нов, помисли си Марти.

— Случило ли се е нещо с дъщерите ни? — попита мъжът.

Марти гледаше как той сложи ръце върху раменете на жена си, сякаш да я предпази от вероятно лошите новини.

Няма достатъчно безболезнен, нито лесен начин да съобщиш на родителите, че децата им са били отвлечени, а на леглото им лежи бележка с искане за осем милиона долара. Изражението на абсолютно недоверие върху лицата на младата двойка изглежда съвсем искрено, помисли си Марти. Тази реакция щеше да отбележи в своя бележник, но все пак придружена с въпросителна.

— Осем милиона долара ли? Осем милиона долара! А защо не осемдесет милиона? — извика Стийл Фроли, а лицето му посивя. — Изхарчихме всичките си спестявания, за да ремонтираме тази къща. Сега разполагаме с около хиляда и петстотин долара в разплащателни сметки и това е всичко.

— Имате ли богати роднини? — попита Марти.

Семейство Фроли започнаха да се смеят, смехът им бе писклив, почти истеричен. Сетне, докато Марти ги наблюдаваше, Стийл прегърна жена си, смехът им се прекърши и дрезгавите нотки на неговото хлипане се примесиха с нейния вой.

— Къде са дечицата ми! Искам си децата!