Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (17)

17

Докато Пайд Пайпър даваше инструкции на Франклин Бейли, Анджи буташе пазарската количка из универсалния магазин Си Ви Ес^[1] и оглеждаше рафтовете в търсене на нещо, което можеше да предпази Кати от разболяване. Вече беше взела детски аспирин, капки за нос, спирт за разтриване и инхалатор.

Когато беше дете, баба й обикновено слагаше „Викс“^[2] в инхалатора, спомни си тя. Дали все още се използваше? Най-добре да попита Хулио. Добър аптекар е. Когато раменете на Клинт се схванаха, даде лекарство, което свърши добра работа.

Знаеше, че Лукас ще полудее и може дори да я набие, ако разбере, че е пазарувала някакви продукти за деца. „Но какво иска той от мен, да оставя момиченцето да умре ли?“ — запита се възмутено Анджи.

Тази сутрин двамата с Клинт гледаха интервюто по телевизията. Онзи човек, шефът на фирмата, в която работеше бащата на децата, обеща да платят откупа. Те затвориха децата в спалнята, докато вървеше програмата, защото не искаха да се разстроят, като видят майка си и баща си на екрана.

Това обаче се оказа грешка. Защото, след като предаването свърши, се обади Пайд Пайпър и настоя да му направят запис на момиченцата, в който да кажат на Бейли, че са гледали програмата. Но когато се опитаха да накарат децата да изрекат това по телефона, малкото изчадие Кели се разкрещя.

— Но ние не сме го видели по телевизията и искаме да си ходим вкъщи — настояваше тя.

А Кати кашляше всеки път при произнасянето на „Здравейте, господин Бейли“.

Макар и с голям зор, успяха да принудят Кели да произнесе репликата, която искаше Пайд Пайпър, като й обещаха, че ще я върнат у тях, мислеше си Анджи. Когато Клинт пусна записа, Пайд Пайпър ги похвали. Според него било чудесно, че Кати казвала само няколко думи. Харесвала му нейната дълбока кашлица. После презаписа гласовете на момиченцата на собствения си телефон.

Анджи буташе количката към фармацевтичната секция, когато устата й пресъхна. Близо до щанда бе поставена снимка на близначките в цял ръст. Надписът с големи букви гласеше: „Отвлечени. Награда за всяка информация относно местонахождението им“.

На щанда нямаше никого, освен Хулио.

— Здрасти, Анджи! — поздрави я той и посочи снимката. — Ужасно е, нали? Отвлекли са тези дечица. Да се чуди човек що за чудовище може да извърши подобно нещо.

— Да, лоша работа — съгласи се Анджи.

— Радвам се, че в Кънектикът все още има смъртно наказание за подобни деяния. Ако нещо се случи на тези деца, със собствените си ръце ще приготвя смъртоносната инжекция за гадовете, които са ги отвлекли. — Той поклати глава. — Можем само да се молим да се приберат невредими вкъщи. Анджи, с какво мога да ти помогна?

Усещайки как пот избива по челото й от нерви, тя се престори, че търси нещо в джобовете си, сетне сви рамене.

— Май нищо. Изглежда, съм забравила рецептата.

Дори в нейните уши обяснението звучеше неубедително.

— Мога да се обадя на доктора ти.

— О, благодаря, но той е в Ню Йорк. Знам, че не е в кабинета си. Ще дойда по-късно.

Внезапно си спомни, че когато дойде да купи мехлема за раменете на Клинт, беше поговорила няколко минути с Хулио и спомена, че живее с приятеля си в бунгалото на територията на клуба. Това се бе случило поне преди шест месеца, но Хулио все още помнеше името й. Дали си спомняше и къде живее? Със сигурност!

Хулио беше висок, латиноамерикански тип, на нейната възраст. Носеше очила с наистина секси рамки, които подчертаваха очите му. Тя забеляза, че погледът му се плъзна бързо по съдържанието на количката й.

Там бяха неща, които не трябваше да вижда. Детски аспирин. Капки за нос за деца. Спирт за разтриване. Инхалатор.

„Дали ще се запита защо купувам неща за болно дете?“ — помисли си Анджи, като същевременно се бореше да прогони от съзнанието си ужасяващата възможност. Не биваше да мисли за това. Беше тук, за да купи лекарства. Малко „Викс“ в инхалатора ще свърши работа, реши тя. На времето й действаше добре.

Тя забърза по третата пътека, грабна един буркан „Викс“ и се отправи към касата. Едната каса бе затворена, на другата вече имаше опашка от шест души. Трима от тях минаха доста бързо, но точно тогава касиерката обяви:

— Работното ми време свърши. Само след минута ще дойде колежката.

Глупава гарга, изруга наум Анджи, докато новата касиерка сякаш цяла вечност се настаняваше зад касата.

Побързай, подкани я мислено и ритна нетърпеливо количката.

Мъжът пред нея, огромен и едър тип с препълнена количка, се обърна. Недоволното му изражение мигновено се смени с широка усмивка.

— О, здрасти, Анджи! Какво се опитваш да направиш? Да ми счупиш крака ли?

— Здравей, Гас — отвърна тя, опитвайки се да се усмихне в отговор. Гас Свенсън беше досадник, на когото налитаха всеки път, щом се отбиеха с Клинт в кръчмата в Данбъри. Беше от онези типове, които все опитват да завържат разговор с другите хора на бара. Водопроводчик на частна практика, Гас често поправяше разни неща в голф клуба през сезона. Това, че тя и Клинт живееха в бунгалото на пазача през зимата, го караше да се държи доста фамилиарно. Като че бяха едва ли не кръвни братя, щом и двамата вършеха мръсната работа вместо богаташите, мислеше си с презрение Анджи.

— Как е моят приятел Клинт? — попита Гас.

Този човек е роден за оратор, сякаш има високоговорители на гласните струни, каза си Анджи, когато хората се обърнаха да ги погледнат.

— Много е добре, Гас. Знаеш ли, дамата на касата вече е готова.

— Хм, добре. — Гас започна да разтоварва покупките си на лентата и хвърли поглед в кошницата на Анджи. — Виж ти! Детски аспирин. Детски капки за нос. Хей, да не би при вас да са настъпили промени?

Притесненията на Анджи във връзка с аптекаря сега се разраснаха до истински страх. Лукас беше прав, помисли си тя. Не биваше да пазарува нищо за деца, поне не в магазин, където я познават.

— Не ставай глупав, Гас — озъби му се. — Нали съм бавачка. Гледам детето на моя приятелка, а то май се разболява.

— Сметката е 122 долара и 18 цента — съобщи касиерката на Гас.

Той отвори портфейла и извади кредитната си карта.

— Истинска евтиния! — Сетне се обърна към Анджи. — Слушай, щом ти си заета с гледане на дете, може би моят стар приятел Клинт ще изпие няколко бирички с мен. Ще ти го върна читав. Не бой се, няма да върже кънките. Познаваш ме. Знам кога да спра да гълтам пяната. Ще му се обадя тия дни.

Преди да успее да му отговори, той драсна подписа си върху кредитната фактура, грабна покупките и тръгна към изхода. Анджи изсипа съдържанието на кошницата си върху лентата. Сметката й бе четиридесет и три долара. Знаеше, че няма повече от двадесет и пет в джобовете, което означаваше, че трябва да използва своята кредитна карта. Не беше и помислила за това, когато взе инхалатора от лавицата.

Когато купуваха кошарката, Лукас им бе дал пари в брой.

— Така няма да ви проследят по кредитните карти — обясни им. Но ето че сега щеше да има следа. Беше й се наложило да използва кредитна карта, за да плати детските дрешки, а също и сега.

Скоро всичко ще свърши — обеща си тя, докато се упътваше към изхода. На вратата стоеше пазач. Анджи остави количката и взе покупките си. Има си хас да се разпищи и алармата, помисли си, докато минаваше покрай пазача. Това се случваше понякога, когато някоя разсеяна касиерка не бе сканирала продукта.

Най-много още два дни и парите ще пристигнат. Ще бъдат далеч оттук, напомни си окуражително, докато прекосяваше паркинга към дванадесетгодишния шевролет на Клинт. В съседство бе паркиран чисто новичък и лъскав „Мерцедес Бенц“, който в момента потегляше. Фаровете осветиха модела на колата — SL 500.

Вероятно струва повече от сто бона, помисли си Анджи. Може би и те щяха да си купят такава кола. След два дни щяха да имат пет пъти повече мангизи. При това всичките в брой.

По краткия път към бунгалото си повтори плана. Според Лукас утре Пайд Пайпър щеше да получи банковия трансфер. Вечерта щеше да пристигне и техният милион в брой. След като се уверят, че парите са точно колкото трябва, рано сутринта в четвъртък трябваше да оставят децата някъде и да уведомят родителите откъде да си ги приберат. Това беше планът на Лукас, помисли си присмехулно Анджи. Но не и нейният.