Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (107)

107

Цялата събота Норман Бонд прекара в апартамента си, като през повечето време седеше на дивана и гледаше Ийст Ривър, докато следеше новините за отвличането на децата на Фроли по телевизията.

Защо бе назначил Стийл Фроли? — питаше се той. Дали защото искаше да си въобрази, че би могъл да започне отначало, че може да върне времето назад и да бъде в Риджфийлд с Тереза отново? Дали не бе искал да си представи, че неговите и на Тереза близнаци са живи? Сега те щяха да бъдат на по двадесет и една.

Федералните го подозираха, че има нещо общо с отвличането. Бе постъпил като невероятен глупак — да нарече Тереза „моята покойна жена“. Винаги бе внимавал много, декларираше вярата си, че все още е жива, просто е напуснала Банкс по същия начин, по който напусна и него.

Откакто ФБР го разпита, Бонд не бе в състояние да прогони Тереза от ума си нито за миг. Преди да я убие, тя му се бе молила за живота на близнаците, които очакваше, така както Маргарет Фроли се молеше за живота и спасението на своите деца.

Може би другото дете на Фроли все още беше живо. Всичко е било заради откупа, мислеше си Норман. Някой е разчитал, дори е бил сигурен, че тяхната компания ще го плати.

В седем часа той си наля питие.

— … заподозрян в отвличането е бил забелязан в Кейп Код — говореше журналистът по телевизията. „Норман… моля те… недей…“ Уикендите винаги са най-тежки, помисли си той. Беше се отказал да ходи по музеи. Те го отегчаваха. Концертите бяха форма на мъчение. По време на брака им Тереза го дразнеше за вечното му безпокойство и нервност.

— Норман, може да се справяш отлично с бизнеса и дори да станеш меценат, но никога няма да разбереш защо една скулптура или картина, или опера са красиви. Ти си безнадежден случай.

Безнадежден. Безнадежден. Той си сипа още едно питие, сетне го глътна, като прокара ръката си по венчалните халки на Тереза, които носеше на верижка около врата си. Едната й бе дал той и тя е бе оставила на скрина, а другата, с диамантите, бе от нейния богат, културен, аристократичен втори съпруг. Спомняше си как се бе мъчил да я свали от пръста й. Нейните прекрасни тънки пръсти бяха подути заради бременността.

В осем и половина реши да си вземе душ, да се облече и да излезе да вечеря. Като леко се олюляваше, Норман отиде до гардероба и извади един строг костюм, бяла риза и вратовръзка, за която продавачът го бе уверил, че върви с костюма.

Четиридесет минути по-късно той напусна сградата и огледа улицата. Двама мъже излизаха от една кола. Светлината на уличната лампа освети лицето на шофьора. Беше агентът от ФБР, който го бе посетил в кабинета му и го изгледа подозрително, когато Норман се бе изтървал за покойната си жена. Неочаквано паникьосан, Бонд хукна надолу, сетне тръгна да пресича Седемдесет и втора улица, без да се огледа. Така и не видя камиона, който правеше обратен завой.

Ударът го блъсна като експлозия, която сякаш искаше да го разкъса отвътре. Норман почувства, че излита във въздуха, сетне го връхлетя непоносима болка, когато тялото му се удари в тротоара. Усети вкуса на кръв, която бликна от устата му.

Чу врява и глъч около себе си, и гласове, настояващи да се повика помощ. Лицето на агента от ФБР плуваше пред очите му. Верижката с пръстените на Тереза, помисли си той. Трябва да я изхвърли.

Но не можеше да помръдне ръката си.

Усети как бялата му риза се просмуква с кръв. Стридата, спомни си той. Да, стридата изхвръкна от вилицата и всичкият сос пльосна върху ризата и вратовръзката му. Споменът обикновено го караше да се срамува, но сега Норман не почувства нищо. Абсолютно нищо.

Устните му беззвучно изрекоха нейното име: Тереза.

Агент Ангъс Самърс коленичи до него. Сложи пръст върху шията му. Мъртъв е, каза.