Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (46)

46

В седем часа монсеньор Ромни позвъни на вратата на семейство Фроли.

Стийл и Маргарет се показаха заедно на прага.

— Благодаря ви, че дойдохте, монсеньор — каза Маргарет.

— Радвам се, че ме поканихте, скъпа.

Той ги последва до дневната. Младите родители седнаха на дивана един до друг. Свещеникът се настани на стол в близост.

— Как е Кели? — попита той.

— Доктор Харис й даде успокоително, така че спа почти през целия ден — обясни Стийл. — И сега е с нея.

— Когато е будна, се опитва да говори с Кати — обади се Маргарет. — Просто не може да приеме, че сестричката й няма да се върне вече.

— Няма по-голяма мъка от тази да загубиш дете — рече тихо монсеньор Ромни. — По време на сватбената церемония отправяме молитва младоженците да доживеят да видят децата на своите деца. За родителите няма значение дали губят новородено бебе, едва поело първия си дъх, или малчуган, или младеж, или, ако са по-възрастни, вече зрелите си синове или дъщери. Никоя мъка не може да се сравни с тази.

— Моят проблем е — произнесе бавно Маргарет, — че и аз не мога да повярвам в смъртта на Кати. Струва ми се, че ще влезе тук всеки миг, на една крачка зад Кели. Обикновено Кели е водачът, тя командва. Кати е малко по-срамежлива, по-затворена.

Тя погледна мъжа си, сетне монсиньора.

— Когато бях на петнадесет, счупих глезена си при пързаляне с кънки. Беше много лошо счупване и се наложи операция. Спомням си, че когато се събудих, чувствах само тъпа болка и мислех, че възстановяването от операцията ще бъде лесно. След това, часове по-късно, упоените нерви започнаха да се възстановяват и тогава започна агонията. Сега се чувствам по същия начин. Нервите ми все още са упоени.

Монсеньор Ромни замълча, чувстваше, че Маргарет иска да го помоли нещо. Изглеждаше му толкова млада, беззащитна, уязвима, помисли си тъжно. Уверената, усмихната майка, изоставила кариерата си на адвокат, за да има възможност да гледа близначетата си, сега беше бледа сянка. Тъмносините й очи бяха като очите на ранено животно, изпълнени с болка.

— Знам, че е редно да организираме някаква служба, на която да дойдат хората — рече Маргарет. — Майка ми и сестра ми ще пристигнат другата седмица. Бащата на Стийл е наел болногледачка за майка му, така че също ще може да се присъедини към нас. Много приятели ни пращат имейли и изявяват желание да ни подкрепят. Но преди да направим опело, на което да поканим и други хора, искам… мисля си дали е възможно да кажете утре рано сутринта една заупокойна молитва за Кати — ще бъдем само Стийл, Кели, доктор Харис и аз. Възможно ли е това?

— Разбира се. Мога да го направя преди или след утринната. Значи преди седем или след девет.

— Не се ли нарича ангелска литургия, когато се отслужва за малко дете? — попита Маргарет.

— Така наричат миряните заупокойната служба, когато е за млад човек. Ще подбера подходящи текстове.

— Скъпа, нека да го направим след девет — предложи Стийл. — Няма да е зле и двамата да вземем приспивателно тази вечер.

— За да спим, но да не сънуваме — кимна уморено Маргарет.

Монсеньор Ромни стана. Сложи ръка на главата на младата жена и я благослови, сетне повтори същото със Стийл.

— В десет в църквата — каза той. Докато гледаше тъжните им измъчени лица, в съзнанието му прозвучаха думите на „Де профундис“^[1]:

„От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми. Да бъдат ушите ти внимателни към молбите ми.“