Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (65)

65

Мъжът, който тропаше на вратата на Анджи, беше управителят на мотела Дейвид Туми. Беше мършав старец над седемдесетте, чиито проницателни очи гледаха през очила без рамки. Дейвид се представи и раздразнено попита:

— Каква е тази шантава история, че седалката от колата ви била открадната снощи от паркинга? Полицай Тайрън от полицията в Барнстейбъл мина оттук, за да провери дали няма и други обрани коли.

Анджи се опита бързо да измисли нещо. Трябваше ли да му признае, че е излъгала? Че бе забравила да вземе детска седалка за колата? Това можеше да причини повече неприятности. Ченгето със сигурност щеше да дойде и да я глоби. И да задава още въпроси.

— Дребна работа — махна с ръка. Сетне погледна към леглото. Главичката на Кати бе обърната към стената. Виждаше се само късата й тъмна коса. — Момченцето ми има лоша кашлица, току-що се прибрахме.

Не й убегна, че очите на Туми шарят из стаята. Направо четеше мислите му. Този човек не й вярваше. Беше му платила в брой за две нощи. Ала той подушваше, че има нещо особено, нещо нередно. Може би беше чул Кати да хъхри.

Да, точно така, беше я чул, защото каза:

— Може би е по-разумно да заведете сина си в спешното отделение на болницата в Кейп Код. Жена ми винаги развива астма след бронхит, а като слушам това дете, ми се струва, че има астматичен пристъп.

— И аз мисля същото — съгласи се Анджи. — Ще ми кажете ли как да стигна до болницата?

— Тя е на десет минути оттук — отвърна Туми. — С удоволствие ще ви помогна. Ако искате мога да ви закарам.

— Не, не, благодаря. Моят… моята майка ще пристигне към един часа. Тя ще ни придружи.

— Разбирам. Добре, госпожо Хейгън. Пак ви казвам — мисля, че трябва да заведете детето на лекар и да му осигурите подходящо лечение.

— Точно това и ще направя. Много благодаря. Много мило от ваша страна. И не се безпокойте за седалката. Тя беше стара, така или иначе. Разбирате какво имам предвид.

— Съвсем наясно съм, госпожо Хейгън. Не е имало никаква кражба. Но разбрах от Тайрън, че вече сте купили нова седалка.

Туми дори не се опита да скрие сарказма в гласа си, като затвори вратата зад себе си.

Анджи моментално заключи два пъти след него. „Той ще ме следи, този мръсник — помисли си тя. — Знае, че не е имало никаква седалка, и е бесен, защото мотелът може да придобие лоша слава, ако се разчуе за кражба. И ченгето! То също ме подозира. Трябва да се махам оттук, но не знам къде да отида. Не мога да се измъкна с всичкия си багаж — този копой веднага ще разбере, че се спасявам. Сега трябва да се правя, че очаквам майка си. Ако хукна да бягам, ще заподозре, че има нещо гнило. Може би просто трябва да изчакам малко, сетне да изкарам детето и да го сложа на седалката отзад, после да се върна — уж да си взема чантата… От офиса си той може да наблюдава колата. Ще хвърля едно одеяло върху куфара с парите и ще се промуша от другата страна. Ако ме заговори, ще му кажа, че майка ми се е обадила и ме чака в болницата. Но ако имам повече късмет, някой може да се регистрира или отписва на рецепцията в тази дупка и тогава ще се промъкна, докато е зает.“

Тя застана вляво от прозореца, за да може да наблюдава пътеката пред офиса на мотела. Изчака така четиридесет минути. След това, тъй като дишането на Кати стана по-тежко и хриповете й се усилиха, Анджи реши да отвори една от пеницилиновите капсули, да разтвори малко от праха в лъжицата и да я накара да го изпие. Трябваше да се отърве от нея, мислеше си тя, но не искаше детето да умре в ръцете й. Едновременно бясна, ядосана и нервна, тя отвори чантата си, извади шишенцето с капсулите, отвори една, взе пластмасова лъжица от кафе машината на плота. Сетне разтърси Кати, която отвори очички и веднага ревна.

— О, боже господи, та ти гориш! — излая Анджи. — Ето на, изпий това.

Кати поклати глава, но когато течността докосна езика й и тя усети вкуса й, стисна устни.

— Казах ти, пий! — извика Анджи. Опита се да излее насила лекарството в устата на детето, но Кати стискаше здраво устни и то потече по бузата й. Детето се разхленчи и закашля. Анджи грабна една хавлиена кърпа и я уви около устата й, за да заглуши звука, сетне осъзна, че може да я задуши, и я отдръпна.

— Спокойно — просъска тя. — Чуй ме добре. Не издавай никакъв звук, иначе ще те убия още сега. Всичко е заради теб! Вината е твоя! Абсолютно твоя!

Хвърли поглед през прозореца и видя няколко коли да паркират пред рецепцията. Ето го и моят шанс, помисли си. Сега! Бързо! Вдигна Кати, изтича навън, отвори вратата на буса и я върза на детската седалка отзад. Сетне хукна обратно към мотела, грабна увития в одеяло куфар, преметна чантата си през рамо и се мушна в колата. Тридесет секунди по-късно вече излизаше от паркинга.

„Къде да отида?“ — чудеше се Анджи. Дали да излезе още сега от Кейп Код? Не беше се обаждала на Клинт. Той дори не знаеше къде се намира. Ами ако онова ченге е заподозряло нещо и започне да я издирва… Нали си записа номерата на колата. А и този мухльо от мотела. Трябваше да се обади на Клинт да ги прибере оттук с кола под наем. Вече ставаше опасно да кара тази таратайка.

Но къде можеше да отиде?

Времето бе все така ясно, следобедното слънце грееше ярко. Мисълта, че ченгето, което я накара да купи детска седалка, може да седи в патрулната си кола край пътя, накара Анджи да крещи разярено и да ругае бавно влачещите се коли. В началото на Мейн стрийт улицата ставаше еднопосочна, така че бе принудена да завие надясно. Трябваше да излезе от Хаянис, но в случай че ченгето наистина е заподозряло нещо и е вдигнало тревога, можеха да я сгащят на някой от мостовете. Най-добре да хване шосе 28, реши тя.

Погледна към задната седалка. Очите на момиченцето бяха затворени, главата й бе клюмнала на гърдите, дишаше на пресекулки през устата и бузките й пламтяха, огненочервени. Трябваше да намери мотел и да наеме стая. Тогава ще се обади на Клинт. Тъкмо ще му каже къде да ги търси. Надяваше се, че като остави багажа в „Саундвю“, любопитният дъртак ще реши, че ще се върнат. Поне докато установи, че изобщо не са се прибирали тази нощ.

Четиридесет минути по-късно, малко след като подмина табелата за Чатам, тя забеляза мотел. Имаше светещ надпис: „Свободни стаи“ и беше близо до ресторант за бързо хранене.

— „Раковина и дюна“ — прочете името му на глас Анджи. — Тук ще е.

Обърна буса и слезе от пътя, като спря на паркинга близо до вратата на рецепцията, но така, че Кати да не може да бъде видяна отвътре.

Чиновникът имаше жълтеникаво изпито лице и говореше разпалено по телефона с приятелката си. Погледна я едва-едва и й подаде формуляра за регистрация. За всеки случай, ако на онова ченге от Хаянис му хрумнеше да изпрати бюлетин за издирване, реши да не използва името на Линда Хейгън. Но ако чиновникът тук й поискаше документ за самоличност, трябваше да му покаже нещо, помисли си Анджи и неохотно извади собствената си шофьорска книжка. Измисли си някакви номера на колата и ги надраска на формуляра. Беше сигурна, че чиновникът, потънал в разговор с гаджето си, няма да си направи труда да провери отговарят ли на написаните в документа. Плати в брой за една нощ и взе ключовете. Малко по-сигурна, Анджи се върна в буса, закара го до задната страна на мотела и влезе в стаята.

— Тук е по-хубаво от предишното място — произнесе на глас, като пъхна куфара под леглото. Върна се за Кати, която не се събуди, дори когато я вдигна от седалката. По дяволите, тази треска се влошава, помисли си Анджи. Добре поне, че не се съпротивлява да пие аспирина за деца. Вероятно си мисли, че са бонбони. Не е зле да я събуди да й даде още едно хапче.

Но първо трябваше да се обади на Клинт.

Той вдигна моментално, още на първото позвъняване.

— Къде се губиш, по дяволите? — развика й се ядосано. — Защо не ми се обади? Седя тук и се потя, чудя се дали не са те опандизили.

— Управителят на хотела, в който бях, беше прекалено любопитен и си пъхаше носа, където не му е работа. Наложи се да се омитам бързо оттам.

— Къде си сега?

— В Кейп Код.

— Какво?

— Много добре чу — Кейп Код. Изглежда ми добро място за криене. Пък и познавам обстановката, живяла съм тук. Клинт, детето е много болно, а онзи полицай, дето ме накара да купя детска седалка за колата, записа регистрационните номера на буса. Май подуши нещо гнило. Убедена съм, че е така. Уплаших се да не ме спрат на моста, ако се опитам да напусна Кейп Код. Затова се преместих в друг мотел. Намира се на шосе 28, в градче, което се казва Чатам. Веднъж ми спомена, че си идвал тук като дете. Вероятно знаеш къде е.

— Знам го, де. Слушай, стой там! Ще отида до Бостън и ще наема кола. Сега е три и половина. Ще бъда при теб към девет или девет и нещо.

— Отърва ли се от кошарката?

— Разглобих я и я скрих в гаража. Нямам кола, за да я изхвърля някъде далеч, не помниш ли? Сега не ми е до нея. Даваш си сметка как ме подреди, нали? Не мога да мръдна, защото тук е единственият телефон, на който можеш да ме намериш. Останал съм с осемдесет долара в джоба и кредитната карта. Сега си привлякла вниманието на полицаите и там, а онази продавачка, от която си купила дрешките за децата, пак с моята кредитна карта, явно е подушила нещо гнило. Появи се да души тук.

— Защо е идвала вкъщи? — Този път гласът на Анджи трепереше от страх.

— Ти ми кажи! Твърдеше, че искала да смени двете блузки, но колкото повече мисля, толкова по-сигурен ставам, че дойде да огледа. Затова трябва да се омитам час по-скоро. А ти остани, където си и ме чакай, докато дойда. Разбра ли?

„А аз седя тук, пържа се през цялото време, треса се от страх, че някой полицай я е хванал — нея и детето, да не говорим за куфара с парите — мислеше си Клинт. — Нямам търпение да я пипна! Тя надроби цялата тази каша! Само да ми падне в ръчичките, ще я удуша, без окото ми да мигне!“

— Да. Клинт, извинявай. Съжалявам, че застрелях Лукас. Просто ми хрумна, че ще е хубаво да си имам дете и целият милион да остане за нас. Знам, че ти беше приятел.

Клинт премълча, че се страхува агентите от ФБР да не научат, че преди години двамата с Лукас са делили една килия в затвора „Атика“. Като Клинт Даунс той беше в безопасност. Но ако проверяха пръстовите му отпечатъци, веднага щяха да разберат, че Клинт Даунс не съществува.

— Забрави за Лукас. Как се казва мотелът?

— „Раковина и дюна“. Не е ли много романтично? Обичам те, пич!

— Добре, добре. Как е детето?

— Много, ама много болна. Наистина. Има висока температура.

— Дай й някакъв аспирин.

— Клинт, не искам да се занимавам повече с нея. Не мога да я понасям.

— Знаеш отговора. Ще я оставим в буса и ще го потопим някъде. В случай че не си забелязала, там има много вода.

— Добре. Не знам какво щях да правя без теб. Честен кръст, ей богу! Ти си умен, Клинт. Лукас си мислеше, че е по-умен от теб, но не го биваше толкова. Нямам търпение да те видя.

— Знам. Аз също. Аз и ти. Само ние двамката. Така и трябва да бъде. — Клинт окачи телефона. — И ако вярваш на брътвежите, които ти пробутах, значи си по-тъпа, отколкото те мисля — довърши на глас изречението.