Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (23)

23

Лукас знаеше, че Чарли Фокс — новият механик на летището, го гледа как се качва на самолета с обемистия кашон в ръце. И сто на сто си задава въпроса защо носи нещо подобно със себе си. Може и да се досети, че е за изхвърляне, каза си Лукас. След това ще реши, че сигурно е нещо, от което човек би искал да се отърве, или че е дрога. Така че, когато някое ченге се завърти наоколо и попита за подозрителен тип, появил се на летището, Фокс на минутата ще изпее името на Лукас.

Все пак идеята да изнесат от къщата всичко, което би могло да я свърже с близначките, беше добра, поклати глава той, докато нагласяваше кашона върху седалката на помощник-пилота в кабината. Тази нощ, след като върнат децата, заедно с Клинт ще разглобят кошарката и ще изхвърлят някъде частите. ДНК-то на двете момиченца със сигурност е навсякъде по нея.

Докато правеше проверките преди излитане, Лукас се усмихна кисело. Беше чел някъде, че едноличните близнаци имали една и съща ДНК. „Значи ще могат да докажат, че сме държали само едната“, помисли си. Голям майтап!

Вятърът все още беше остър. Денят не бе особено подходящ за летене с лек самолет, но режещото чувство за опасност винаги го успокояваше. Днес то щеше да потуши ужасното безпокойство заради предстоящото тази вечер. „Майната им на парите! — повтаряше един настойчив глас в главата му. — Забрави за тях! Кажи на Пайд Пайпър да ти даде един милион от преведената по банков път сума. Подхвърли децата на място, където лесно могат да бъдат намерени. По този начин ще елиминираш възможността да те проследят и хванат.“

Но Пайд Пайпър нямаше да се съгласи, помисли си горчиво Лукас, докато колесникът на самолета се прибираше. Или ще вземат мангизите тази вечер, или ще си останат с празни ръце и с обвинение в отвличане, ако ги заловят.

Полетът беше кратък — колкото да навлезе няколко мили над океана, да задържи руля с колене, да намали скоростта, да премести кашона в скута си, внимателно да отвори вратата и да го избута навън. Наблюдаваше го как лети надолу. Океанът беше сив и развълнуван. Кашонът цопна сред вълните, като вдигна във въздуха ветрило от пяна. Лукас затвори вратата и хвана руля. Време бе да се залавя за истинската работа. Когато кацна, не видя Чарли Фокс, което го зарадва. Така копелето нямаше да е сигурно дали кашонът не е върнат обратно, реши Лукас.

Беше почти четири часът. Вятърът стихваше, но облаците бяха заплашителни. Дали дъждът щеше да им помогне, или да им попречи? Лукас стигна до паркинга и седна в колата си. Седя така няколко минути, опитвайки се да реши дали ще бъде по-добре да вали или не. Само времето ще покаже, реши накрая. Засега трябваше да изкара лимузината от гаража и да отиде до автомивката, за да я лъсне за господин Бейли. В случай че федералните наблюдаваха дома на Бейли, щеше да им покаже колко съзнателен и примерен шофьор е, ни повече, ни по-малко.

Пък и миенето щеше да го отвлече, да задържи ума му зает с нещо друго. Ако просто си останеше в апартамента, щеше да полудее. И така, решението беше взето и той запали колата. Два часа по-късно, изкъпан и избръснат, облечен в спретнатата си униформа, Лукас караше чистата и полирана до блясък лимузина по алеята към дома на Франклин Бейли.