Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (56)

56

В събота сутринта Лайла Джаксън нямаше търпение да разкаже на всеки в магазина „Абис“ колко приятно е прекарала предишната вечер и колко хубава е била пиесата, която бяха гледали с майка й.

— Беше възстановка на „Нашият град“^[1] — обясняваше въодушевено тя на Джоан Хауел. — Ако кажа, че беше прекрасно, просто няма да е достатъчно. Страшно ми хареса! Особено финалната сцена, когато Джордж се хвърля на гроба на Емили! Не мога да ти опиша. Сълзите ми не спираха да текат. Знаеш ли, когато бях на дванадесет, играхме тази пиеса в „Свети Франсис Ксавие“. Аз играх първата мъртва жена. Репликата ми бе: „Това е на същия път, на който живеехме. Хм-хм“.

Когато Лайла бе ентусиазирана и развълнувана, нищо не можеше да я спре да говори. Хауел изчака търпеливо да се появи пауза в излиянията й и когато намери такава, успя да вметне:

— Ние също имахме известни вълнения тук вчера късно следобед. Маргарет Фроли, майката на отвлечените деца, дойде в магазина да те търси.

— Какво? — Лайла залитна и се подпря с ръка на вратата. — Защо?

— Не знам. Помоли да й дам номера на мобилния ти телефон, а когато й отказах, ми каза нещо от рода на „малкото ми момиченце е живо и трябва да го намеря“. Бедната жена явно е получила нервно разстройство.

— Може ли да ги нося вместо вас? — предложи тя.

След благодарното кимване на жената тя взе дрехите и докато чакаше, си мислеше, че няма да навреди, ако отиде в полицията и им разкаже за инцидента. Нали бяха помолили всеки, който можеше да съобщи нещо, да се свърже с тях.

Обаче Джим Гилбърт я накара да се чувства като идиотка, помисли си Лайла. Каза й, че полицаите сигурно вече са затрупани с подобни фалшиви улики. И понеже е пенсиониран полицай, тя взе, че го послуша.

Клиентката избра още два костюма и беше готова да отиде в пробната.

— Ето тук, вдясно, има празна кабина — подсказа й Лайла. Би могла да говори с полицията още сега, върна се към мислите си тя, но бе възможно да не й обърнат внимание, точно както направи Джим. Имаше по-добра идея. Голф клубът беше само на десет минути оттук. По време на обедната почивка можеше да прескочи до бунгалото и да каже, че купената блузка е дефектна и трябва да се смени. И ако усети нещо съмнително, ще се обади на полицията.

В един часа Лайла взе две блузки четвърти размер и ги подаде на касиерката.

— Кейт, сложи ги в една торбичка, моля те. Ще ги платя, като се върна. Бързам.

По някаква неизвестна причина бе обзета от настойчивото чувство, че нещата не търпят отлагане.

Навън отново бе започнало да вали, а тя в бързината бе забравила да вземе чадъра си. „Е, какво толкова, като се измокря“, мислеше си Лайла, докато тичаше през паркинга към своята кола. Двадесет минути по-късно спря пред портата на клуба. За нейно голямо разочарование бе затворена. Трябва да има и друг вход, реши тя. Подкара бавно наоколо, докато накрая откри сервизната алея със спусната бариера и устройство, с което да се задейства кодът за вдигането й. В далечината, малко вляво и зад сградата на клуба се виждаше малка къщичка — сигурно бунгалото на пазача, за което бе споменал Джим Гилбърт.

Дъждът се усили. Бе стигнала дотук, помисли си Лайла, нямаше да пострада. А сега целият свят е настръхнал, ще ги преследват без жал, защото мислят, че едното дете е мъртво.

На Анджи сигурно вече й е писнало от него. Скоро ще го захвърли някъде. Нали си я познаваше! Със сигурност ще го направи. Дано само не вземе да го… Клинт дори не завърши мисълта си, но образът на Анджи, наведена през прозореца и стреляща в главата на Лукас, така и не бе избледнял в ума му. Беше го стреснала здравата и сега се страхуваше, че може да извърши нещо ужасно.

Клинт седеше изгърбен на кухненската маса, облечен с дебел пуловер и джинси. Косата му не бе сресана, на лицето му тъмнееше двудневна брада. Втората чаша кафе стоеше недокосната пред него. В този момент на вратата се позвъни.

Ченгетата! Сигурно бяха ченгетата, направо беше убеден в това. По челото му изби пот на едри капки. Не, може би е Гас, помисли си с надежда той, хващайки се за сламка. Така или иначе трябваше да отвори, нямаше начин. Ако бяха ченгетата, вероятно бяха видели, че лампата свети, и нямаше да си отидат.

Все още беше бос и когато прекоси всекидневната, дебелите му крака пристъпваха безшумно по изтъркания килим. Сложи ръка на дръжката, завъртя я и отвори вратата със замах.

Лайла ахна. Бе очаквала да види жената, която бе купила дрешките. Сега пред нея стоеше един як, масивен, но отпуснат мъж, който я гледаше подозрително.

За Клинт облекчението, че пред него не стоят полицаи, бе заменено от страха, дали това не е някакъв капан. Тази жена можеше да е ченге под прикритие, което души наоколо, реши той. „Не показвай, че си нервен — нареди си. — Ако съм чист и няма от какво да се притеснявам, трябва да се държа любезно.“

Затова се насили да изобрази нещо като усмивка на лицето си.

— Здравейте.

Какво му има на този човек! Да не е болен, помисли си Лайла. Поти се толкова обилно!

— Да. Всъщност, от Анджи разбрах, че децата имат разлика около годинка. Но са почти еднакви на ръст. Майката ги обличала еднакво като близнаци. Защо не оставите блузките? Ще пращам колет на Анджи и мога да ги сложа вътре.

— Добре, благодаря. Няма проблем.

Точно тогава иззвъня телефонът.

— Е, тогава довиждане — рече Клинт и побърза да вдигне. — Здрасти — поздрави, без да изпуска Лайла от очи. Тя тъкмо бе сложила ръка на дръжката на вратата.

— Защо не отговаряш на мобилния, като ти звъня? Обадих ти се поне десетина пъти — излая познат глас.

Беше Пайд Пайпър.

Заради Лайла Клинт се опита да говори спокойно.

— Не тази вечер, Гас — рече той. — Наистина искам да си почина.

Лайла отвори бавно вратата, надявайки се да подслуша повече от разговора. Но нямаше начин да се забави повече, пък и наистина бе нахлула тук като първа глупачка. Джим Гилбърт й бе казал, че Анджи гледа деца. Беше съвсем естествено майката да я помоли да вземе някои допълнителни дрешки. Сега беше мокра до кости и изхарчи излишни пари за тези блузки, мислеше си, докато бързаше към колата си.

— Кой е там при теб? — попита Пайд Пайпър.

Клинт изчака Лайла да мине покрай прозореца и едва тогава отговори.

— Анджи изчезна с детето. Реши, че е не безопасно да остане тук. Взе и телефона. Платила е дрешките за децата с моята кредитна карта. Някаква жена от магазина току-що дойде тук, за да ги смени, защото били дефектни. Не знам дали казва истината или не. Трябва да измисля какво да правя. Дори не знам къде е Анджи.

Клинт чу как Пайд Пайпър си пое дълбоко въздух и разбра, че е ядосан. Също като него.

— Спокойно, Клинт. Смяташ ли, че Анджи ще ти се обади отново?

— Така мисля. Тя ми вярва. Дава си сметка, че има нужда от мен.

— Но ти не се нуждаеш от нея. Какво ще стане, ако й кажеш, че някакво ченге е идвало да я търси?

— Ще се побърка от страх и ужас. Ще изпадне в паника.

— Тогава точно това й кажи. Уреди си среща с нея. И помни — онова, което стори на Лукас, може да направи и на теб.

— Да не мислиш, че не съм се сетил, по дяволите!

— Е, докато мислиш по този въпрос, не забравяй, че ако детето е все още живо, може да те идентифицира.