Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (57)

57

— Винаги идва момент, когато човек се предава, Маргарет — каза съчувствено и нежно доктор Харис в ранния съботен следобед. Беше към един, когато двете с Кели я събудиха.

Маргарет седеше в леглото, а момиченцето се бе сгушило в нея.

— Какво ми дадохте, за да ме упоите така? Спала съм цели дванадесет часа.

— Даваш ли си сметка колко сън си загубила през изминалата седмица? — Тонът на доктор Харис беше благ, но очите й внимателно я наблюдаваха. Маргарет е толкова слаба, мислеше си тя, и ужасно бледа. — Дори сега не исках да те будя, но се обади агент Карлсън. Смята да намине. Стийл пътува насам и ме помоли да те събудя.

— От ФБР вероятно искат да разберат защо изчезнах миналата нощ. Навярно си мислят, че съм луда. След като ти си тръгна вчера, се обадих на агент Карлсън. Развиках се, че Кати е жива и той е длъжен да я намери. — Маргарет придърпа Кели и я прегърна силно. — После отидох в магазина, откъдето купих рокличките, и направо нападнах управителката. Просто загубих ума и дума, това е.

— Спомняш ли си нещо? Къде отиде, след като напусна магазина? — попита доктор Харис. — Снощи каза, че в паметта ти няма никаква следа. Бяло петно.

— Наистина карах, без да мисля, автоматично, докато не видях табелата за Кейп Код. Тогава сякаш се събудих и осъзнах, че трябва да се върна. Беше ме обзело невероятно спокойствие. Бедният Стийл, има си достатъчно тревоги и без жена му да си губи ума.

Доктор Харис си припомни какво отчаяние обзе Стийл миналата нощ, когато се прибра към осем и научи, че Маргарет е изчезнала.

— Докторе — беше й казал с изпълнен с болка и тревога глас. — Когато доведох Кели от детската градина, тя заплака и хвана ръката си на същото място, където имаше белези. Навярно се е ударила в крака на масата в коридора. Но Маргарет полудя! Прие го като знак, че някой е наранил Кати и в момента Кели усеща болката на сестра си. Грабна ми ключовете за колата и заяви, че отива да говори с някаква продавачка в магазина, откъдето купила рокличките им за рождения ден. Тъй като не се прибра и понеже не помнех името на магазина, се обадих в полицията и ги уведомих, че е изчезнала. Докторе, тя няма да си причини нещо лошо, нали? Няма да се самоубие? Мислите ли, че е способна да го направи?

Той агонизираше през трите мъчителни часа, преди от полицията да съобщят, че са намерили Маргарет да седи в колата си близо до летището в Данбъри. Когато най-накрая я доведоха вкъщи, тя не знаеше къде е била през това време. „Дадох й успокоително, припомни си доктор Харис, и това бе най-правилното нещо, което можех да направя. Не мога да намаля болката й, но поне мога да й дам възможност да избяга за малко от нея и да си почине.“

Сега гледаше как Маргарет гали с пръсти бузката на Кели.

— Хей, някой наистина е много послушен — рече благо Маргарет. — Какво правиш, Кел?

Детето погледна сериозно майка си, но не отговори.

— Нашето малко момиченце беше много послушно цяла сутрин — отбеляза доктор Харис. — Аз спах при теб снощи, нали, Кели?

Момиченцето кимна безмълвно.

— Тя добре ли спа? — попита майка й.

— Поплака в съня си и малко кашля. Затова си помислих, че е най-добре да остана.

Маргарет прехапа устни. Като се постара гласът й да прозвучи спокойно, каза:

— Вероятно хваща простудата на сестра си. — Тя целуна главичката на Кели. — Ние ще се грижим добре за нея, нали, докторе?

— Наистина, но мога да те уверя, че дробовете й са напълно чисти.

Всъщност, помисли си лекарката, няма причина, никаква причина за тази кашлица. Дори не е настинала. Тя се изправи.

— Маргарет, сега ще те оставим да се изкъпеш и преоблечеш. Ние ще слезем долу и Кели ще избере коя приказка иска да й прочета.

Детето се поколеба.

— Мисля, че идеята е чудесна. Хайде, Кели, върви! — побутна я Маргарет.

Кели мълчаливо се плъзна от леглото и хвана ръката на доктор Харис. Слязоха долу в кабинета. Детето си избра една книжка и се покатери в скута на лекарката. В стаята беше малко студено. Силвия посегна към одеялото, метнато на облегалката на стола, и зави с него детето. Отвори книжката, след което повдигна ръкава на Кели за втори път днес.

Аленото петно на ръчичката бе почти на същото място, на което бе и старото, вече почти избеляло. Също като че някой я е ощипал току-що, помисли си Силвия.

— Ти не си удари ръката в масата, нали, Кели? — произнесе на глас и се зачуди дали наистина беше възможно. Дали Маргарет не бе права, като твърдеше, че Кели действително чувства болката на Кати? Не можеше да престане да си задава този въпрос, който направо изгаряше мозъка й.

— Кели? — попита тя. — Понякога можеш ли да почувстваш онова, което изпитва Кати?

Детето я погледна и поклати утвърдително глава, очите й бяха уплашени.

— Шшшшттт — прошепна, сетне се сви на топка, пъхна палеца в устата си и се зави презглава с одеялото.