Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (71)

71

Алън Харт — нощният дежурен в мотел „Саундвю“ в Хаянис, застъпи на смяна в седем вечерта. Дейвид Туми — управителят на мотела, веднага му разказа накратко за кражбата на детска седалка, за която Линда Хейгън — жената от А-49, се бе оплакала на полицай Тайрън.

— Сигурен бях, че лъже — възмути се Туми. — Залагам остатъка от живота си, че никога не е имала детска седалка. Ал, случайно да си погледнал в буса й, когато се е регистрирала снощи?

— Да, погледнах — отвърна Харт, напрегнатото му слабо лице се смръщи. — Винаги хвърлям един поглед на колите, нали знаеш? Затова инсталирах тази лампа отвън. Жената беше нервна и се регистрира малко след полунощ. Видях съвсем ясно буса й, но не предполагах, че в него има дете. Сигурно е спяло на задната седалка. Абсолютно сигурен съм обаче, че нямаше никаква детска седалка.

— Толкова се изненадах, когато Сам Тайрън спря тук — продължи да се оплаква Туми. — Разпита ме дали нямало и други кражби. По-късно говорих и с тази жена, Хейгън. Тя има малко момченце, на не повече от три-четири годинки, доколкото успях да видя. Казах й да го заведе в болницата. Кашляше силно и хъхреше като астматик.

— И тя заведе ли го?

— Де да я знам. Твърдеше, че чакала майка си, за да отидат заедно в болницата.

— Наела е стаята до утре сутринта. Плати в брой с пачка двайсетачки. Помислих си, че си е уредила среща с гаджето си и тя е човекът, който плаща. Върна ли се с детето? — попита Харт.

— Не мисля. Дали да не почукам на вратата й, за да попитам как е то?

— Наистина ли смяташ, че има нещо нередно около тази жена?

— Не давам и пукната пара за нея. Просто ми се струва, че тя не осъзнава колко болно е детето й. Ако я няма, ще си вървя. Но първо ще мина покрай участъка и ще ги уведомя, че миналата нощ тук не е станала никаква кражба.

— Добре. Аз пък ще си отварям очите на четири, да видя дали ще се появи.

С махване на ръката Дейвид Туми излезе, зави надясно и стигна до стая А-49. През спуснатите капаци не се процеждаше светлина. Почука, изчака, след кратко колебание извади резервния си ключ и влезе вътре.

Линда Хейгън бе излязла, но очевидно имаше намерение да се върне. На пода лежеше отворен куфар с женски дрехи в него. На леглото бе хвърлено детско яке, което накара Туми да вдигне учудено вежди. Нима бе възможно тази луда жена да не е облякла детето, когато го извежда навън? Може би просто го е завила с одеяло. Надзърна в гардероба и видя, че допълнителното одеяло липсва. Да, кимна доволно с глава. Правилно беше предположил.

Един бърз поглед в банята му разкри, че над мивката има грим и тоалетни принадлежности. Значи смята да се върне, помисли си той. Навярно бяха задържали детето в болницата. И слава богу. Е, сега можеше да си върви. Докато прекосяваше спалнята обаче, нещо на пода привлече погледа му. Наведе се да види по-добре. Беше банкнота от двадесет долара.

Избелялата оранжево-кафява покривка на леглото беше набръчкана. Понечи да я оправи и очите му се разшириха от изненада. Под леглото имаше поне десетина двадесетдоларови банкноти. Без да пипне никоя от тях, той се изправи бавно. На тази сигурно й хлопа дъската, помисли си. Държала е парите си в чанта под леглото и дори не е забелязала, че някои са изпаднали.

Като клатеше глава, Туми загаси лампата и си тръгна. Цял ден беше на крак и нямаше търпение да се прибере. Можеше просто да се обади по телефона в участъка, помисли си, сетне обаче реши да отиде лично. Искаше да има записано черно на бяло, че в мотела не е станала кражба. А ако ченгетата решат да обвинят тази жена в лъжа пред полицай, това си е тяхна работа. Нека да го направят.