Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (21)

21

В десет и половина Анджи закусваше заедно с децата. Сега, след третата чаша черно кафе, умът й най-сетне започна да се прояснява. Беше прекарала отвратителна безсънна нощ. Налагаше се да става често заради Кати. Инхалаторът и аспиринът свършиха добра работа. Въпреки че спалнята вонеше на „Викс“, парата поне успокои малко кашлицата на детето. Тя все още си бе болнична, бедното малко котенце, и много пъти се събуждаше през нощта, като викаше и плачеше за майка си. „Изморена съм, помисли си Анджи, много съм изморена.“ Добре поне, че другата спа добре, макар понякога, когато Кати кашляше продължително и силно, Кели също започваше да кашля.

— Да не се разболява и тя? — попита я пет-шест пъти Клинт.

— Не. Върви да спиш — нареждаше му Анджи. — Не искам утре вечер да си изморен.

Хвърли поглед към Кели и видя, че я наблюдава. Изгледа я строго — това беше всичко, което можеше да направи, за да не удари един шамар на това здраво и бодро дете.

— Искаме у дома — повтаряше то всяка минута. — Кати и аз искаме да си вървим. Ти обеща, че ще ни заведеш у дома.

Нямаше търпение точно тя да се разкара, помисли си Анджи.

Личеше си, че Клинт е нервен. Пиеше кафето си на дивана пред телевизора, а пръстите му барабаняха върху масичката сред боклуците. Беше пуснал новините, за да види дали ще покажат нещо повече за отвличането, но бе достатъчно досетлив да остави телевизора без звук. Децата седяха с гръб, не виждаха нищо.

Кели хапна малко от овесената каша, а Кати почти не яде.

Клинт все още гледаше телевизия. Анджи започна да раздига масата.

— Вдигни тези касети — нареди му тя, като сложи чиниите в мивката. — Сложи ги в кутията при пишещата машина.

Пайд Пайпър, който и да беше той, бе заповядал на Лукас да изхвърли в океана всичко, което можеше да бъде свързано с децата и отвличането им.

— Става дума за пишещата машина, на която написахме бележката за откупа, както и всички дрехи, играчки, чаршафи, одеяла, върху които може има тяхното ДНК — обясни Лукас на Клинт.

Никой от тях не подозираше колко добре пасва това на нейните планове, мислеше си Анджи.

— Скъпа, кашонът е прекалено голям — замърмори Клинт. — На Лукас ще му бъде трудно да го хвърли.

— Не е чак толкоз голям — извика тя. — Сложих и инхалатора вътре. Ясно ли е?

— Жалко, че не можем да напъхаме и кошарката.

— След като се отървем от децата, можеш да се върнеш и да я вземеш. Утре ще я скриеш някъде!

Два часа по-късно избухна и Лукас, като видя кашона.

— Не можахте ли да намерите някой по-малък? — развика се той.

— Ами да, сигурно. Можех дори да отида до магазина и да им обясня защо ми трябва и какво смятам да сложа в него. Този беше в килера, този взех. Ще свърши работа, нали?

— Анджи, мисля, че долу има и по-малки кутии — намеси се боязливо Клинт.

— Вече го вързах и запечатах — отсече тя. — Това е.

След минута наблюдаваше със задоволство как Лукас влачи тежкия препълнен кашон към колата си.